Мара Белчева – тя е истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома ѝ (това е и четвъртата среща помежду им).

За вечерта на тази среща Мара Белчева пише: “Бил мълчалив… Тая вечер не можах да се вредя да кажа дума…Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица…Най-сетне лампата започна да примигва.”

След онази майска вечер срещите им зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”. В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с нейния роден град Севлиево и първото ѝ име.

В измислената биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, с изключение на това, че е имала втори брак – с известен поет. Несъмнено чрез този малък детайл Славейков явно се обяснява в любов на Мара и заявява пред обществото сериозността на своите намерения към младата вдовица.

Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години (между които е директор на Народния театър в периода 1908-1909). През 1911 година министър на Просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на Просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж. Като много добре знаел, че Славейков, вследствие заболяването си като малък, трудно ходел, придвижвал се с бастун.

Обиден и огорчен Пенчо решава да напусне България. Първо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта. Там на Пенчо му става зле.

Към 10 часа на фаталния ден – 28 май 1912 година във вила Белависта пристига главният лекар на Комо – Баранцони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Близо три десетилетия по-късно лекарят си спомня: “И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен  воал.”

Проф. Карло Баранцони лекува и констатира смъртта на Пенчо Славейков. В разговор с Алекси Бекяров, студент в Италия и автор на книгата “По следите на Пенчо Славейков в Италия” докторът казва, че диагнозата е сърдечна склероза и интерстициален нефрит (бъбречно заболяване). Освен това е страдал от високо кръвно налягане, получил кръвоизлив в мозъка и изпаднал в уремична кома. В това състояние настъпила смъртта. Преди да умре Пенчо Славейков успява да пророни една едничка дума – светлина.

Дамата в черно ходи до гроба му до смъртта си. Казват, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.