185 години от рождението на Стефан Караджа и Хаджи Димитър – кратка история за смелостта и връзката с Габрово и с. Дебел Дял

Родените само през един ден – съответно на 10 май (Хаджи Димитър Асенов) и на 11 май (Стефан Караджа) 1840 г. съратници остават в историята със своята смелост и храброст, макар и с предизвестен край – тяхната чета е първата, която прави несполучлив опит да се вдигне въстание по стратегията на Г.С. Раковски за разпалване на въстание чрез чети, навлизащи от чужбина.

На 6 срещу 7 юли (18–19 юли по нов стил) 1868 г. четата, съставена от около 125 души, преминава от румънското село Петрушан край Гюргево към българския бряг при местността „Янково гърло“ до село Вардим. Сред участниците има представители от цялото българско етническо землище, включително габровци, дряновци и тревненци.

На 13 юли (стар стил) достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14–15 човека изостава и се отделя. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли (30 юли нов стил) 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби. В яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват неколцина.

Малката дружина е изправена пред многочислен, добре въоръжен и постоянно увеличаващ се неприятел. Редиците й намаляват след всяка битка. Стефан Караджа е пленен. На 14 юли четата навлиза в Казанлъшкия Балкан. По билото на планината четниците се приближават към връх „Св. Никола”. Потеря от 500 души залива подножието на върха, над 700 дула са насочени срещу тридесетина смелчаци готови да умрат за Отечеството! Неравната битка продължава три часа. Хаджи Димитър, тежко ранен „се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време…”

Разправата е безмилостна. Властта не знае пощада и не допуска, че потиснатите от нея имат естествено право да бъдат свободни – екзекутирани са 22 души. На площада в Казанлък със заповед на Мидхад паша са обесени Христо Янъков и Стефан Орешков, който с твърд глас заявява, че „драговолно умира за свободата на българския народ”! Христо Патрев от Шипка е заточен, заедно с други четници, в Диарбекир, успява да избяга и се включва отново в революционното движение.

Войводата Стефан Караджа умира на 31 юли от раните си в затвора.

В четата на двамата съратници имало и габровци – Иван Попхристов Райчев – военен ръководител и писар, Коста Евтимов, Йонко Балкански, Никола Балкански, Стефан Ивано Калцун, Стоян Пенчев, Илия Димитров, както и дряновци – Христо Генчович (Дряновски) и Антон Пейов, и тревненци – Златю Ошанов и Минчо Венков.

Тъжната история на дебелдялци, свързани с четата, която може да бъде прочетена в магазина на баба Мара в центъра на селото

Историята пази още една мрачна подробност. Братован Енчев Тодоров – опълченецът от с. Дебел Дял бил привлечен за водач на четата от с. Дебел Дял до Бузлуджа, който след разгрома на четата се връща в селото и поема грижите за брата на Хаджи Димитър – Тодор Асенов, който бил оставен в селото, тъй като бил ранен. Но Тодор Асенов бива убит от друг човек от селото – Петко Боронсузов, на когото лично Хаджи Димитър оставил и пари за грижите. В записките си Христо Македонски описва раздялата между двамата братя като сцена, която късала сърцето. И двамата братя не били сигурни нито дали ще оцелее другият, нито дали ще оцелее самият той. Не знаели къде ще е следващата им среща – на земята или на небето…

Малко след като четата заминала, Петко Бурунсузина убил Тодор. И отишъл при местния паша да поиска обичайната награда за хайдушка глава. Но пашата го заплюл и изгонил, а местните погребали Тодор встрани от гробището, на хълма, за което Братован бил осъден и прекарва 3 години в затвор в Търново. След Освобождението, Братован, който се чувствал отговорен за смъртта на Тодор, изравя костите му и ги погребва в собствен имот, където поставя и паметна плоча…

Подвигът на четата е обезсмъртен чрез поемата на Христо Ботев „Хаджи Димитър“, написана през 1873 г., започваща с известните стихове: „Жив е той, жив е…“. На местата на сраженията, включително край селата Караисен, Патрешница, Вишовград и местността Канлъдере, са издигнати паметници в чест на загиналите. Първите официални чествания на подвига започват още през 1883 г., като през годините се превръщат в традиция, обединяваща поколения българи в почит към героите.

Особено тържествено е отбелязана 30-годишнината през 1898 г., когато костите на загиналите четници са осветени в присъствието на видни личности като Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1935 г. в Сливен е открит паметник на Хаджи Димитър, а през 1961 г. на връх Бузлуджа е издигнат голям паметник в негова чест. Тези мемориали и ежегодните възпоменания поддържат жив спомена за саможертвата на четата и вдъхновяват бъдещите поколения с урок по свобода и отговорност към родината.

Литография от Царство България на двама от най-значимите Български войводи – Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър и Стефан Тодоров Димов, наречен Стефан Караджа.