Въпреки общественото недоволство – връчиха голямата Славейкова награда на Савина Топурска
Избраното стихотворение предизвика вълна от недоволство, както сред широката общественост, така и сред предходни носители на наградата, литературоведи и специалисти. Бе събрана и подписка с над 300 подписа с искане за НЕвръчване на голямата награди тази година, но въпреки общественото недоволство, голямата награда бе връчена по време на Славейковите празници в гр. Трявна.
Ето както написа един от организаторите на подписката, Галина Иванова:
Както обещах вчера, заради всички нас, които по една или друга причина, не присъстваха на церемонията по награждаването на лауреатите в тазгодишния конкурс за лирично стихотворение, на името на Петко и Пенчо Славейкови, но се ангажираха с гражданска позиция по темата, публикувам, в стенографски вид, с несъществени съкращения, поради лошото, на моменти, качество на звука от записа, дело на мой приятел, изказванията по време на официалната церемония по връчването на Славейковите награди. Публикувам изказванията по реда на тяхното случване. Не си позволих да ги редактирам стилистично, за да не бъда обвинена в субективизъм. Те са в суров вид и носят заряда на живото „излъчване“, неогладената реч, което до някъде ни потапя и в атмосферата на самото събитие.
Призовавам единствено за коректен и възпитан тон в коментарите, предвид и правилата на тази група.
Доц. д-р Йордан Ефтимов – Председател на журито в тазгодишния поетичен конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови:
„Скъпи тревненци,
стана така, че тази награда вече просъществува 21 години в този нов формат. Сред вас има и такива, които помнят Славейковата награда, като награда, която се връчва на изследователи на творчеството на Славейковци и изследователи на българското Възраждане. Така е съществувала в течение на четвърт век, след това, наградата няколко години беше в едно състояние, имаше такива години – годините на прехода, когато на много места в България традициите бяха позанемарени, позабравени, не се знаеше какво да се прави. И през 2004 г. тази награда беше преосмислена, като награда за стихотворение. Още със създаването си, в този нов вариант, наградата предизвика много голям интерес сред българската пишеща поезия публика, по няколко причини. Разбира се, най-важната е, че името на Петко Славейков, името на Пенчо Славейков, са достатъчно голяма примамка сред тези абсолютно безспорни, велики български имена, които се свързват не само с литературата, но и с обществена дейност и имат изключително място в българската култура. Така, че естествено беше тази награда да бъде много, много интересна дори и само заради това. Но тя се оказа много интересна и заради своя награден фонд, който тогава, преди 20 години, беше много шокиращ. И днес е шокиращ, разбира се – за едно стихотворение да се даде такава голяма сума… Истината обаче е, че по света съществуват и награди с награден фонд от нула – франка, евро, но тежат много, заради традицията, която е създадена около тях, заради журито, което си тежи на мястото… Тази награда, също си създаде своя традиция и в тази традиция, влизат следните особености: най-важното е, че журитата, колкото и да са разнообразни, а те са много разнообразни през годините, гледат да отличат с някоя от наградите различен тип стихотворения. И вие, след малко, ще се убедите, че нашето жури, в което влизаха, според последния Регламент от 2017 г., когато е последната редакция на регламента, т.е. наградата, основана през 2004 г., е имала също своите промени в хода на тези две десетилетия. Според този регламент, в журито в момента, влизат трима представители на община Трявна, и този път става дума за трима преподаватели, единият от които – г-н Бараков, е не само преподавател, но и археолог, доктор по история, автор на монографично изследване, общественик и поет. Деница Николова и Елена Маринова са преподавателки по български език и литература. Двамата академични членове на журито тази година бяхме аз от НБУ и един професор от ВТУ – Николай Димитров, който има изследвания, книги върху Пенчо Славейков. Това обаче, не е толкова важно, когато става дума за награда за съвременна поезия. И това е най-важното, което, всъщност, трябва да кажем на всички вас, които може и да не се интересувате от поезия. Когато наградата носи името на някого, това не значи, че трябва да се имитира и да се подражава папагалски на този, който е патрон на наградата. Това е награда за съвременна поезия и е съвсем нормално различните журита през годините да се стремят да отличат, до колкото могат, и го позволява светогледа, съвременно стихотворение, което да вълнува съвременните хора. Нашето жури постъпи най-демократично и тези 308 творби, всеки един от нас, първоначално имаше време около седмица, да си прочете самостоятелно в къщи, а след това се събрахме в една от залите на Община Трявна и няколко часа разисквахме кого да отличим. Много е важно да Ви кажа, че всъщност наградата, за която са пристигнали 308 стихотворения тази година, все пак не е награда, която е достатъчно популярна в страната. Ще кажете: как така, 308 творби не са ли достатъчно? Ами, като имате предвид, че повечето младежи не само в България, навсякъде по света пишат поезия, най-нормално е, когато човек е в тийнейджърските и студентските години, да се изразява по този начин, може да си представите колко много, повече хора биха могли да участват. Защо не участват? Не участват, защото наградата, която има капацитета да стане национално свръхзначима, до този момент не е имала организаторите, в лицето на Община Трявна, не са имали самочувствието да я популяризират във всички възможни медийни канали, да съобщят, че такова нещо може да се случи в Трявна […].
Около поезията твърде малко са хората, които могат да кажат с основание – аз имам достатъчно капацитет да преценя и да имат смелостта да заявят позицията си. През годините около тази награда са се случвали наистина трагикомични събития. Например, при първото издание тя не беше анонимна. Председател на журито, за да се утвърди една нова награда, първият председател на първото издание беше проф. Боян Биолчев – по онова време ректор на Софийския университет. Той обаче е много добър и много известен прозаик, белетрист, който не веднъж е заявявал, че не разбира от поезия. Тогава нямаше някаква колизия около наградата, нямаше спорове, тя беше съвсем нова, макар, че, разбира се, имаше недоволни от обществеността, заради това, че патрон на наградата беше Симеон Сакскобурготски, по това време – министър-председател. От втората година, по моя идея, наградата стана анонимна. Това влезе като някаква редакция от второто издание. През годините, в които наградата се връчваше в този формат, между 2006 и 2017 г., имаше ситуации, когато някаква група граждани и най-вече – представителите на общинския вестник, понякога от Габрово или от Дряново, журналисти и поети, са изразявали несъгласие с това, какво е решило журито. Но нямаше фейсбук. Съответно, по онова време, нямаше възможност тези реакции да съберат лайкове, да тръгнат някакви брожения. Помня как през 2010 г., носителят на Първата награда заяви, че не е съгласен патрона на наградата и на Славейковите дни, да е Президентът. Някои от Вас, може би, помнят този момент. Калоян Игнатовски се казваше носителят на Наградата през 2010 г. И, когато трябваше да си получи наградата той каза: „Не мога да разбера, как сте го допуснали, някакъв си Президент да е патрон на Славейковите дни“. Имаше хора, които тогава реагираха основателно или не, срещу подобна забележка. През 2016 г. бях в журито, когато двама от членовете на журито – аз и Вера Христова, Бог да я прости, това беше един от големите поети на Трявна и журналист, и изследовател на творчеството на Славейковци, възразихме срещу награденото стихотворение, защото то беше публикувано година по-рано. Но от нашето, тогава възразяване, нищо не последва, защото в крайна сметка – имаше си решение на Общината, имаше си мнение на Председателя на журито – тогава акад. Иван Радев, и единственото, което можах да направя е, да се откажа публично от хонорара си. След това имаше и други ситуации, например през 2016 г. за първи път се направи Петиция срещу връчването на наградата на Петър Чухов. Знаете ли, какво се случи, когато тази Петиция беше публикувана. Един от подписалите, че Петър Чухов трябва да върне наградата, се оказа Петър Чухов. Човекът имаше чувство за хумор. За последен път съм бил в журито през 2020 г. и ето, когато тази година бях поканен в този състав, заедно с г-жа Николова, г-жа Маринова, г-н Бараков и проф. Димитров, поех своята отговорност, ние демократично да решим измежду тези стихотворения. Всеки изказа своето мнение. И, ето това е важно да ви го кажа, защото има журита и журита. Нашето се въртя около няколко стихотворения и в крайна сметка всеки направи своите отстъпки. Например, стихотворението, което получава Първа награда, разбира се, всички сме се договорили, че заслужава тази награда, но някои от членовете на журито, са държали на други стихотворения, да бъдат отличени. Например, отличените с Трета награда, са били фаворити на някои от журито. Аз самият, държах най-много на едно от стихотворенията, които спечелиха Трета награда. Но това, което печели Първа награда, сами ще го чуете след малко, също е изключително интересно и новаторско стихотворение. Не отстъпвам от позицията си, че то е изключително силно. Но, тъй като е важно, да се каже, във ситуацията, в която някой изразил несъгласие, обявил от името на тревненци някаква позиция, как ще реагира журито… Искам да направя следното заявление, макар да съм убеден, че сме направили най-добрия възможен избор. Не вярвам някой от Вас, да е прочел 308 стихотворения на сайта през тези седмици и да го е понесъл, макар нашето решение да е решение, което продължавам да смятам, че е оптималното, тази година аз няма да се откажа от хонорара си, както направих през 2016 г., а ще го даря за ремонта на НГПИ „Тревненска школа“ след пожара. Няма нужда човек да се откаже, може да дари парите за една много добра кауза“.
* * *
Г-н Денчо Минев – Кмет на Община Трявна:
„Уважаема г-жо Донева – Цанева – Председател на ОбС-Трявна,
Уважаеми г-н Борисов – Кмет на Кметство Плачковци,
Уважаеми официални гости от Италия – г-н Рице – Кмет на Брунате,
Уважаеми г-н Томас Драйер, от Швейцария, Почетен гражданин на Трявна,
Уважаеми общински съветници,
Уважаеми съграждани,
За мен е радостно, че днес може да бъде връчена Славейковата награда пред толкова много хора, защото миналата година, наградата беше връчена пред не повече от пет човека. И няколко думи, преди журито официално да връчи наградата. Днес тук са официалните гости от гр. Брунате, място, където завършва дните си в изгнание, един от най-големите ни поети – поетът Пенчо Славейков. Иронично и тъжно е, че повече от век по-късно, и днес има хора, които биват съдени, отхвърлени и неразбирани, не за делата си, а за това, което носят в сърцето си и споделят чрез творчеството си. Понеже имаше и дебати по тази тема – по връчването на наградата, от правна страна, тука и адвоката на Община Трявна, адв. Константин Фъртунов, който направи правен анализ и се установи, че като сериозна институция и аз, като призван да браня интересите на община Трявна и на гражданите, веднъж обявена една награда, тя трябва да има стабилитет, и тя трябва да бъде връчена. Днес заставам тук по-уверен от всякога с решимостта да не допусна нито един творец да сподели съдбата на Славейков. Никой не бива да бъде съден за емоциите, мислите и чувствата в душата си, защото именно те се превръщат в негови творби. Както Пенчо Славейков има силно творчество, много пъти е бил неразбран…, включително и аз споделям финността на тревненци. И аз не разбирам, наложи ми се да прочета не един път, няколко пъти това стихотворение, но това не се случва за първи път, и миналата година имах подобен усет, и по-миналата година имах подобен усет. Това е нещо специфично. Нека да ни вдъхновява. Нека да вдъхновява все повече поетите в нас. Нека да слагаме един бял лист пред нас и нека да излеем това, което е в душата ни, това, което е в сърцето ни. А, както казва поетът: „душата ми е струнна лира, що плаче, стене и ридае“ и точно тази ранима душевност, тази вътрешна буря, е извора на истинското изкуство, онова, което докосва, променя и свързва. Аз вярвам в силата на подкрепата. Вярвам в уважението към твореца. Вярвам в това, че можем да приемем различието и да вървим напред, като променяме не с отхвърляне, а с разбиране, не с мълчание, а с диалог.
Пак да напомня, че миналата година връчих тази награда пред пет човека, а днес площадът е пълен. Днес ние се обединяваме около кауза – да направим текстовете победители, не само с думи, но и с душа, да върнем лириката в сърцата си, да възстановим вярата, че изкуството има място в ежедневието ни, не като бягство от реалността, а като нейно по-дълбоко осмисляне. И ще завърша с думите на поета, думи, които носят светлина и надежда:
„Две души се срещат в тъмна доба,
в тях е светло“.
Нека бъдем тази светлина, нека бъдем онази среща, в която творецът намира разбиране, подкрепа и признание, защото, когато душите се свързват чрез изкуство и в най-тъмното време, бъдещето започва да сияе“.
* * *
Г-жа Савина Топурска – носител на Голямата Славейкова награда за 2025 г.
„Уважаеми г-н Кмете, Денчо Минев,
Уважаеми г-н Председател на журито, доц. д-р Йордан Ефтимов,
Уважаеми членове на журито – проф. Николай Димитров, д-р Венелин Бараков, г-жа Деница Николова и г-жа Елена Маринова,
Скъпи гости, приятели на словото и почитатели на делото на Петко и Пенчо Славейкови,
Приемам тази висока награда с дълбоко вълнение и благодарност, за мен е чест и отговорност. Най-напред бих искала да представя своето стихотворение „за градината на дядо“ и след това ще кажа, и аз, няколко думи… […]
Участвам в конкурса за Славейковата награда’2025 г., без да осъзнавам напълно, колко голямо значение, отдават местните на това събитие. Въпреки медийния шум, който се създаде около това отличие, се радвам, че една малка, но вдъхновяваща община, като Трявна, продължава да отстоява културата и литературата, дори във времена, белязани от катаклизми. Няма да крия, че се почувствах трогната, когато г-н Росен Ралев ми се обади по телефона, за да ме поздрави. Попита ме, дали ще празнувам. Не празнувах. Радостта ми бе скоро засенчена от реакцията на група хора, които поне в моите очи, не проявиха уважение. Знам, че не всяко произведение, стихотворение, може да достигне до всеки читател, но вярвам, че труда на едно авторитетно жури, заслужава уважение, дори, когато решенията му, не съвпадат с личните предпочитания. В този обмен на обсъждащи действия, осъзнах, че това не е изолиран случай, а част от една по-дълбока и тревожна практика в нашата страна. Публичното унижение на носители на значими награди. Ако това се бе случило на мен, само на мен, може би днес, щях да се откажа от тази награда. Но, когато виждаш, че подобни реакции се повтарят всяка година, в различни контексти, осъзнаваш, разбираш, че проблемът е по-широк, по-дълбок и трябва да говорим открито за него. И, ако желаем да съхраним нашето общество, такова, за което говорим, такова, каквато величаем в миналото, е важно да осъзнаем, че социалните мрежи не са място за справедливост, нито мярка за стойност. Те са инструмент за общуване, но често се превръщат в оръжие. Това е проблем, за който трябва да говорим, защото той се случва всеки ден. Бях обвинена в много неща. Получих и непотърсени съвети, един от тях бе да даря наградата на човек в нужда. И понеже съм решила да бъда откровена с всички вас, тук, ще споделя своята позиция – доброто се прави тихо, не е редно културни дейци, които често са последните в списъка на подкрепените от държавата, да бъдат героизирани само, когато се откажат от заслуженото си признание. Моята молба е, да не аплодираме подобен тип жестове, а да си зададем въпроса – как, ние, като общество, можем устойчиво да подкрепим нашите, българските творци… […]
Позволете ми да споделя, че съм един от създателите на гражданската инициатива „Донеси-Вземи“, която се развива основно в град Благоевград. Чрез продажба на стари вещи, втора употреба, събираме средства вече пета година и ги даряваме за различни каузи. През месец април, например, дарихме скромната сума от 750 лева на Приложното училище в град Трявна, което имах възможността да посетя днес и да се очаровам от произведенията на тези ученици. Освен това, този месец, подкрепихме Старата гара в село Шишковци, където е живял Владимир Димитров – Майстора. А за първите десет дни от този месец, дарихме 6000 лв. за лечение на различни хора. Затова винаги съм казвала – много е опасно, когато превръщаме изкуството, културата в социална дейност. Това са две съвсем различни неща и не бива да ги смесваме, ако искаме и двете да оцелеят.
Другото, което бих искала да споделя с вас, е че нашето общество, изпитва дълбока нужда да познава собствената си история. Да помни значимите личности и културни дейци, каквито са Петко и Пенчо Славейкови, но също така и да разбере, че миналото не бива да се идеализира и приема като абсолютен, непроменен модел на подражание, защото това сковава и възпира прогреса. Знам, че частта за Белене, в моето стихотворение, не бе приета от всички читатели. Не се възприе, като нещо, което може да докосне, да разчувства. А някои дори се присмяха на смъртта на дядовците ми. Но, всъщност, лагерите са ни докоснали до толкова, че продължават да го правят и днес. Не е нужно да облека своето стихотворение в сантименталност, за да усетим травмата. Травмата е рана, която няма как да звучи плавно и музикално, но може да звучи лирически, болезнено лирически, чрез дисонанси, елипси.
След публикуването на „за градината на дядо“ много хора се свързаха с мен, за да ми кажат, че и техните прадядовци са били в Белене, а и в други лагери. За съжаление, някои от тях, не са имали шанса на моя дядо, да се върнат. Онзи ден научих история за оцелял лагерник, който пази върху малката си библиотека шепа пръст, взета в джоба му, в деня на неговото освобождаване.
Вярвам, че България ще върви в крак с времето, едва когато осъзнае и оцени истински своето минало, и е градивно, когато това се случва с творчество, чрез творчество. Именно затова благодаря на Община Трявна, на уважаемото жури, не само за присъдената награда, но и за възможността да отворим този така необходим, макар и болезнен разговор. Изказвам своите поздравления към всички участници, както и към тези, които бяха оценени, а и тази вечер – наградени, защото именно чрез колективния труд и споделената отдаденост, се изгражда една съвременна литературна сцена. Тези награди са важни, но не заради статуетката, грамотата или паричните суми, а защото чрез тях творчеството отваря дебати. Публиката днес, която е тук, пред мен, показва това и Ви благодаря, че днес сте тук. Благодаря на всички, които ме съпътстват и помагат да продължавам да пиша, да рисувам, да снимам, да търся езика около себе си, нека не спираме да говорим, да слушаме, да четем, да си припомняме – колко е важен диалогът между поколенията, между миналото и бъдещето… Благодаря Ви!“
Върху записа работи
Галина Иванова
От „За Габрово“ припомняме, че след възникналото широко обществено негодуване срещу избора на журито за тазгодишен победител, авторката на избраното стихотворение, Савина Топурска, съобщи, че е сигнализирала институциите, включително и ГДБОП, тъй като изразява съмнения, че „атаката“ срещу нейната творба е „организирана“. В действителност, обаче, тревненци бяха подкрепени от множество писатели и литературни дейци, включително миналогодишни носители на същата награда, които определиха избраната творба като „неподходяща“ за носител на голямата награда. В крайна сметка, обаче, тази награда бе връчена.
