Село Горни Драгойча – от строителя на Паметника на свободата до загадката на римския път

При пътуванията ми из Дунавската равнина често се замислям за безкрайността на слънчогледовите полета, които обагрят всичко наоколо с прекрасния си жълт цвят. Въпреки красотата им, която никой поет не може да опише и никой фотоапарат не може да заснеме, тази безконечна шир донякъде ме депресира и ме кара да се чувствам като в безтегловност. Та аз съм роден в Балкана, израснал съм сред планини, катерил съм зъбери и приемам планината като дом. Кое от всичко това може да ми предложи полето?

Именно чувството на тази домашна планинска прегръдка усетих, когато посетих запустялото дряновско село Горни Драгойча. Непретенциозността му, тишината му, автентичната, макар и повяхваща атмосфера, бяха част от нещата, които силно се запечатаха като спомени в главата ми. Въпреки затихващите функции на селцето обаче, миналото помни, че в него е роден знаменит мъж, оставил спомен на може би най-важния български връх. Както много други достойни сънародници, и неговото име е покрито с прах, която в тази публикация ще се опитам да забърша – поне за кратко.

Успях да разговарям и с последния жител на селото, който разказа интересни истории, допълващи и без това бедната информация, която имаме за него.

Ще разкажа и за един загадъчен калдъръм, виещ се над Горни Драгойча, който бива определян от някои археолози като римски. В публикацията си за село Дурча съм споменал за продължението му, но там акцентът е върху друга отсечка. Казусът има развитие, така че този материал се явява и своеобразно продължение на вече посочената статия.

Отново предлагам на вниманието ви интерактивна карта с GPS координати и маршрута, по който протече нашият преход през Горни Драгойча. Разбира се, в края на публикацията има богата галерия със снимки от пътешествието ни.

Пътят към Горни Драгойча

До село Горни Драгойча води стар път от Радовци, който някога е бил асфалтиран. Трасето му минава през село Дурча, като практически е подходящо само за по-проходими автомобили. На места асфалтът го няма, а на други е обрасъл с трева. Вероятно откакто е положена настилката, ремонт на пътя не е правен. А и за кого – в селото живее само един жител, при това той е непостоянен.

Именно от село Дурча дойдохме с моя приятел етнографа Петър Петров, на изхода на което започва и днешният ни пътепис. Маршрутът между двете села е много приятен, защото от височината се открива прекрасна гледка към долината на река Дряновска/Тревненска и ЖП линията през Тревненския проход. Разстоянието е няколкостотин метра и след кратко ходене пред нас изникват първите огради на някогашните градини в Горни Драгойча.

Илия Мъглов – строителят на Паметника на свободата (Шипка)

Изглежда, че влизаме в поредното изоставено село без жива душа. И вероятно бихме го възприели точно така, ако не знаехме, че тук е роден не кой да е, а Илия Мъглов – първият майстор, започнал строителството на Паметника на свободата на връх „Свети Никола“, познат погрешно като Шипка. Той, заедно с баща си Пеню Мъглов, братята си Слав, Недю, Пеньо и Минчо, както и други майстори от Дряновско, полага здраво темелите на този огромен символ на българската свобода през пролетта и лятото на 1926 година. Важно е да се отбележи, че Илия не е обикновен дюлгерин, а ръководител на строителната група.

Строежът на паметника е извършен при невероятно тежки природни условия. По проект е трябвало той да се издигне на връх „Орлово гнездо“, но липсата на площ за монумента и необходимостта от огромни подпорни стени на юг налагат строителството да започне на връх „Свети Никола.“

През 1926 г. дюлгери от Дряновско, Габровско, Севлиевско и Казанлъшко, общо около 60 души (дряновци са водени от Илия Мъглов, а казанлъчани от Живко Тасков и Кънчо Кавръков), започват работа. До края на годината, за да подравнят терен, те снижават върха с 3 метра до монолитната скала. При изкопите са открити безброй кости на убити през войната, които са събрани и съхранени.

Зимата свършва и на следващата година с пукването на пролетта работата на върха „Свети Никола“ се възобновява с още по-голям ентусиазъм. Изградена е землянка за хората под самия бъдещ паметник, изградени са две бараки за материали; от Казанлъшко се доставят цимент, дървен материал, желязо и пясък. Чакъл се чука на самото място. Близо до върха се разкриват каменни кариери, където се добиват големи блокове за циклопската зидария, изкарвани към върха с волски впрягове. Взривът габровит е доставян с магарета от фабрика Еловица край Габрово.

Най-после подготвителните работи са завършени и с началото на лятото започва същинският градеж – полагат се основите на паметника. Това е т.нар. база – монолитна стоманенобетонна плоча от 300 кв. м с дебелина 1 м, армирана с двойни Т-образни профили железни греди, кръстосани в два реда по цялата ширина и дебелина на основата.

Основният камък е поставен тържествено в предварително оставеното място в югоизточния ъгъл на базата и циментиран заедно с бутилка, в която е запечатан акт с текст, написан с туш върху пергамент. Пак в предварително подготвени места в здрава скала са положени и костите на загиналите герои.

Времето на върха е скъпо; без никакво отлагане Илия Мъглов с братята си, баща си и другарите си от Дряновския край започва да гради кулата на паметника. Кънчо Кавръков ръководи отливането на железобетонните плочи.

Илия Мъглов и дюлгерите му – до 16 души на брой, бързо и сръчно започват да иззиждат външната, циклопска зидария успоредно с вътрешната, която расте видимо с всеки изминал ден. Фугите се заливат със силен циментов разтвор, пълнежът между двете стени също е от бетон. Камъните се търкаляли по дървени скари до зида ръчно и с въжета. До есента на 1927 г. костницата и мавзолеят са готови. След продължителни дъждове, снеговалеж и страшна буря през ноември времето се затопля, което дава възможност обектът да се зазими за следващия строителен сезон. Работата е прекратена на 5 декември 1927 г. и Илия Мъглов слиза с другарите си от върха.

За времето на строителството свидетелства и доживелият до 1991 година дядо Колю Йорданов Марков от село Сяровци – „Илия водеше към 15 души майстори, все негови близки и приятели – баща му, братята, роднини и такива като мен. Там беше и Гою Мъглата с брат си Генчо от село Косилка, братовчеди на Илия. Общо на върха се събрахме трийсетина дюлгерина, половината дряновци, другите – от казанлъшките села…“

В крайна сметка градежът на паметника достига до костницата, но поради суровите условия на труд работниците се разболяват и разбягват. Строежът е възобновен от друг потомък на дряновски дюлгери – Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, който довършва изграждането му в края на август 1930 година. Четиримата братя на Илия Мъглов се включват и в неговата бригада.

Най-голямата дъщеря на Илия – Райна Илиева, разказва за баща си: „Аз съм най-голямото дете в семейството. Била съм на 3-4 годинки, когато баща ми, след като се връща от фронта, се преселва в Дряново, купува стара къща, събаря я и строи нова. Дядо ми Пеню цял живот е бил дюлгерин, и то добър, ходел е да строи най-вече в Румъния. Баща ми някак си се откроява в занаята от другите и поема самостоятелно по своя път. Въпреки че беше предприемач, не изкарваше хляба ни по лесен начин. Беше човек широко скроен, буден, предприемчив, живееше само за строежите, които не само ръководеше, но и сам участваше в градежа. А и земеделие работеше, редом с него и ние, никога не стоеше без работа, като дялан камък – винаги тежеше на мястото си. Никога у дома не се е разполагало с много пари – и днес къщата ни, хубаво строена и здраво правена, е недоизкарана“.

Илия Пенев Мъглов (1891-1960) е роден в колиби Горни Драгойча, Дряновско. Занаят учи от баща си – потомствен дюлгерин. През 1926 г. се заселва в Дряново, където умира и е погребан като сетен сиромах, неизвестен и забравен. Женил се е два пъти и от първата си жена има две дъщери – Райна и Пенка. Построил е Лесничейски дом в Горни чифлик, Соловарната фабрика в Провадия, бежански къщи в Каспичан и Провадийско (300 на брой), черкви и училища в Синдел, Чайка и Шереметя, три моста в Каспичан, гимназии в Гебедже (Белослав) и Провадия и др. Работил е и в Румъния. В Дряново построява пощата, Популярната банка, туристическата хижа на Бряста и много жилища. Той наема и построява второто крило на санаториума в Радунци; там го заварва и 9 септември 1944 г., където е бит от милицията по погрешка, че е присвоил средства. С това приключва и предприемаческата кариера на този именит майстор, роден в малкото балканско селце Горни Драгойча.

В Горни Драгойча

Нека се върнем към нашето пътешествие. Първата къща в Горни Драгойча вероятно е била модерна за времето си – първият метър-метър и половина от градежа ѝ е от дялан камък, но всичко нагоре са червени тухли, а покривът е от керемиди. На вид изглежда, че все още е обитаема, защото няма видими следи от разруха. Градинката от задната ѝ страна, обърнала се вече на пущинак, обаче, издава, че стопанинът вече се е отказал от нея.

Няколко крачки напред и сме точно на входа, представляващ ламаринена порта. Каменен зид се извива около нея, заграждайки двора, в който има стопанска постройка, също покрита с керемиди. Точно до портата е паднало огромно дърво, което е разрушило част от дувара и се е сринало с грохот в дворчето. Изпитах тъга от тази гледка, защото преди по-малко от година идвах тук и този инцидент не беше се случил. Вероятно е паднало по време на коледните и новогодишните бури, когато в целия регион се случиха мащабни аварии. И до днес никой не е разбрал за неприятното събитие. А може и да няма кой да разбере…

Влизам да разгледам. В стопанската сграда все още се виждат земеделски сечива и пособия. Дървените врати на кошарите и курниците са още здрави, отворени са, и образуват бездушна дупка към мрачните помещения.

До тази постройка е имало още една конструкция, която отвън не се вижда. Разбирам това по падналите на земята керемиди, голяма част от които все още са подредени. Навярно целият покрив е паднал наведнъж. Предполагам, че това е било навес, вероятно за дърва, защото не се вижда голямо количество строителен материал, което да издаде наличие на стени. За сметка на това се забелязват дървените трупи, които са служили като подпори на конструкцията.

До къщата пък са пръснати още по-разнообразни боклуци – стара тенджера, бутилки, печка, дървено легло, а между всичко това се е загнездил един къпинов клон като пръв вестител на неизбежното бъдеще за този дом.

Къщата е изоставена, но това не се е случило чак толкова отдавна. Има да извърви още път към пълната разруха и по всичко личи, че ще го направи.

Излизам от двора и се връщам на пътя. Следват други западнали постройки. Една от тях привлича вниманието ми, защото по-голямата част от нея е градена с тухли от кал и само от задната страна в единия ъгъл се вижда каменна зидария. Сградата изглежда много симпатична – едноетажна, с два входа. Може пък едната част да се е ползвала за работилница, кръчма или нещо друго. Кой знае. За съжаление в момента се разпада подобно на картонена кутийка, въпреки че покривът ѝ изглежда цял.

Минаваме покрай каменни зидове, ограждащи стари градини и достигаме обект, за който допускаме, че е бил ракиджийница. Личи си, че тя няма ползватели много отдавна, но е колоритна и мястото ѝ е така избрано, че привлича вниманието. Малка е, изградена е от всевъзможни материали, но очевидно от кадърни хора. При това е вкопана в земята. В основата ѝ при подземното ниво са използвани дялани камъни, а нагоре е изградена от дъски, което я прави леко да прилича на кошара. Само при прозорчето, пред което има и решетка, строителният материал е червена тухла. Покривът е с тикли.

Махам пръчката, държаща резето на вратата, и отварям. Надолу водят няколко стълбички. Виждат се стар стол, ръждясали тенекии и камъни от рушащите се вече зидове. Само въображението може да даде отговор на въпроса колко веселие и удавена мъка е видяла тази барака, ако е вярно, че тук се е приготвяла огнена вода.

Бетонната чешма

На метри след предполагаемата ракиджийница пътят, който в селото вече е преминал в тревясал калдъръм, прави остър завой наляво. При него той е укрепен с каменна стена, а отстрани вдясно има чешма. От нея излизат три чучура – единият е затворен, вторият е със счупено кранче, покрито с ръждясала кутия от консерва, а при третия и най-горен водата тече свободно. На земята, кой знае защо, е поставена стара тенджера, покрита с тиня. Водоизточникът не блести с красота – изцяло бетонен е и няма надписи, по които да разберем повече за времето, в което е построен.

Ако посещавате селото в летните месеци, тази чешма може да ви служи като чекпоинт за охлаждане. Не знам дали водата е годна за пиене, но аз съм я пробвал и не съм срещал проблеми. Със сигурност обаче можете да се освежите на нея преди да продължите нататък.

Бай Косьо – последният жител на Горни Драгойча

На няколко десетки метра след чешмата пред нас се изправя висока каменна стена. Зад нея се подава вторият етаж на поддържана къща, боядисана в снежнобял цвят. Дограмите ѝ са дървени, а покривът е покрит с керемиди. Тъкмо обсъждаме, че това е най-красивата постройка до момента, и виждаме стопанина ѝ пред портата. Уличката е много тясна и няма как да не се поздравим, а от там – и да се заговорим.  Оказа се, че пред нас стои бай Косьо – последният жител на Горни Драгойча, който дори не живее постоянно тук. Изключително лъчезарен и позитивен, разговорът с него тръгва съвсем естествено. Присядам на камъка до него и с бат Петьо започваме с въпросите си.

Бай Косьо се оказа бивш учител в Дряново. Роден е в Горни Драгойча през 1949 г. Още прабаба му и прадядо му са от тук, а майка му е от Косилка. Идва си от време на време на къщата, за да посвърши някоя и друга работа. Споменава ни, че периодично от тук минават хора, макар селото да е в девета глуха.

– Много ти е модерна къщата – признаваме възхищението си ние.

– Модерна е, защото не съм я изоставил – усмихва се бай Косьо.

Абсолютно категоричен е, че къщата е най-малко на 200 години. Дядо му е добивал къмък за строежа ѝ от кариера недалеч от селото.

– Как се оправяш сам тук? – питам го, за да сподели детайли, които за него биха били битови подробности, но за мен представляват жив интерес.

– Където се е окучило, там се е научило – отново остроумно подхвърля събеседникът ми.

Селото е електрифицирано. Токът идва тук през 1958 г. Тогава, по думите му, е създадено и ТКЗС-то.

– Тогава и хората се разпиляха по фабриките в Дряново, в Трявна…

– До кога действаше ТКЗС-то?

– До 1963-1964 г. някъде. Те жените останаха да работят в него.

Ако годините са верни, излиза, че стопанството е съществувало около 5 години.

– Защо го закриха? – питам аз, за да измъкна повече информация.

– Ами я погледни, тука става ли за кооперация? – риторично ме пита бай Косьо.

Прав е. Не става. Юнашки баир, водещ към долината на Дряновска река, и едва закрепили се на стръмнината къщи. Това далеч не е единственото село, в което комунистите са организирали земеделска кооперация без мястото изобщо да дава възможност за такава.

– Че не става – не става. Но защо изобщо са я направили?

– Такава била политиката на Партията… Бях малък като дойдоха от Съвета в Царева ливада да вкарват хората в ТКЗС-то. Тоя човек, който агитираше за влизане в стопанството, познаваше баща ми. И каза на дядо ми: „Дядо Косьо, влез в ТКЗС-то, бе, заради децата“. Той е знаел какви са последиците. И влезе дядо. Взеха му каруцата, двата вола, ралото, абе всичко, свързано със земеделието. От цялото село само един не влезе в кооперацията. Петър Кръстев. И какво мислиш стана? Една година в затвора. Не рачи да влезе. На никого нищо лошо не е направил. Но го затвориха.

Банална история за още един съсипан живот от „народната власт“…

Останах с впечатлението, че бай Косьо особено много се гордее с Илия Мъглов, защото на няколко пъти подхвана разговор за него. Спомена, че къщата му е била малко преди чешмата, от която дойдохме, но вече се е съборила.

– Тя жената почина, а мъжът се отчая. Щяха да я стягат. Чичо Пенчо Мъглов. Той ме е учил на пчеларство. Имам 60 години практика на пчелар. Занаят, ама не върви.

Разговорът наистина ми е много приятен, а трябва да тръгваме. Дори бат Петьо периодично ми прави жестове да се вдигам. Но явно ни беше писано да постоим още.

– Кажи нещо интересно за селото – подканвам аз бай Косьо.

– Ами интересно какво… Като пукнеше пролетта, дядо ми с другите мъже отиваха да работят на гурбет. Бяха строители. Казваше, че като наближат Русчук (Русе – б.а.), събличат потурите и калпаците и вадят от куфарите европейските дрехи и се обличат като европейци. През 1912 г. и Първата световна война мобилизират мъжете от селото с колите и воловете. И дядо и той с другите мъже, и къде мислиш ги пращат 1912-та година? До Одрин. Карали са оръжие. След това в Македония. И казваше така: „В Македония чаках да пукне пролетта, за да набера коприва и да си сварим чорбичка. Не стигаше храната. Глад“. Много крадяли военните тогава. Войната свършила, и поручика казал на дядо: „Вземи си една пушка“. Той не взел нищо, а можеше цял арсенал да докара.

Бай Косьо е начетен. Цитираше „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и разказваше за снабдяването по време на Арденската операция. Става приказка, че по-рано през деня сме видели сушило за сливи в село Стайновци, и той казва, че също има такова. Кани ни да влезем в двора, където наистина го виждаме, макар и нефункциониращо.

Тук имам възможност да видя и цялата къща. Голяма и красива. Дограмите на долния етаж са по-различни от тези на горния, но отново са от дърво. Различни сервизни и стопански постройки има около нея, а дори разполага и с цифрова телевизия.

– Виждали ли сте запален джамал? – пита ни бай Косьо.

И двамата с бат Петьо сме виждали такъв тип печка, но не и в действие, затова отговаряме отрицателно. Това подтиква стопанина да ни въведе в къщата, където отваря старата врата и ни сочи джамала. Бял, боядисан, красив. Прилича на иконостас. На него е поставено метално кастронче, в което вероятно в момента се затопля храна. Къщата наистина изглежда много стара, защото няма паркет, ламинат или друг тип съвременно покритие по пода, а е с едновремешното дюшеме. Таванът също е от дъски.

След като разглеждаме тази стая, бай Косьо ни въвежда и в другата, където е тухлената печка, която сам е зидал. До нея, опрени о стената, чакат нацепените дърва, осигуряващи топлината в този прекрасен старинен дом.

Говорим си още малко с последния обитател на селото, след което му благодарим сърдечно, и тръгваме по пътя си. Не че не искаме да послушаме още малко сладкодумните му разкази, но времето ни притиска.

Мегданът с чешмата в Горни Драгойча

Продължаваме да се набираме по скриващия се от тревата калдъръм, като по пътя си подминаваме малки къщички, отдавна напуснати и срутени, от някои дори са останали само основите. Между оголените камъни на една от тях място за живот са намерили няколко клонки зелен здравец.

Така неусетно стигаме до нещо като малък мегдан, който е далеч от размерите на познатите ни селски площади, но пък въображението извиква образи на планински младежи и девойки в носии, хванали се на хорото. В ранната пролет обаче в това балканско ъгълче се чува само чуруликането на птиците.

Централно място на мегдана заема красива чешма, доста по-впечатляваща от предишната. На предната ѝ фасада са изобразени геометрични фигури със сочещи надолу стрелки. В централната част е изписана и годината на съграждането – 1935. Водата се пуска с кран, а на едното корито, което видимо е добавено по-късно, е изписана и точната дата, когато това се е случило – 26 април 1938. Миналата година пих вода от тази чешма, но ми се стори негодна и поради тази причина този път не пробвах.

От южната страна на мегдана сградите са една до друга, като някои дори са все още запазени. Тръгваме по уличката, която върви в източна посока в продължение на около 35 метра. Преминаваме импровизирана бариера от дървен прът, забит в съседния зид, на върха на който е монтиран капак от тенджера. По дупките в метала изглежда, че това може да е било и мишена на ловците.

На метри от препятствието все още се крепи стара каменна постройка с дървена порта. Ако съдим по некролозите, последната ѝ стопанка си е отишла от този свят през 2009 г. Вероятно след тази дата имотът не е активно обитаван. Интересен детайл е старият лозунг на портата – „Да живее 1 май“. Грешно са изписани както цифрата 1, така и буквата „й“.

Връщаме се обратно към чешмата, където развалините на къщите са различно запазени – някои от сградите са вече само на основи, на други тепърва им се руши покривът. Очевидно е обаче каква ще бъде съдбата на всяка от тях.

Гробищата на Горни Драгойча

Точно до чешмата в западна посока се отделят два черни пътя. Тръгваме по левия (южния) от тях и след около 50 м стигаме до гробищата на селото. Не може да се твърди, че с нещо се различават от тези на произволно друго село, но по-важното е друго – не всички надгробни паметници са счупени или вече заринати под земята. Нещо повече, дори има мраморен такъв, който е поддържан. На него са изписани две имена, като едното е на Пенчо Мъглов, починал през 1954 г. Очевидно това е някой от рода на майстор Илия Мъглов. Но няма как да е онзи чичо Пенчо Мъглов, от който бай Косьо се е учил на пчеларство, защото бившият учител е бил прекалено малък през въпросната година.

Интерес буди у мен и съседният паметник, издялан от пясъчник. На него също е изписано името Мъглов – Пеню Мъглов. Най-вероятно това е надгробието на бащата на Илия, който заедно със сина си участва в изграждането на Паметника на свободата. Надписът вече трудно се чете, но вероятната година на смъртта му е 1938.

По „римския“ калдъръм над Горни Драгойча

След като приключваме с гробищата, се връщаме обратно при чешмата на мегдана, където пътят се разделя и тръгваме по другия, десния ръкав. Предстои ни да поемем по стар калдъръм, определян от някои археолози като римски. На произхода му ще обърна внимание по-късно в този текст. Достигаме го след 100-тина метра ходене. Дотук пътят е относително равен, но калдъръмът рязко започва да се изкачва по баира в северозападна посока. На много места каменната настилка се вижда – не е прецизно изработена. Подминаваме и неголяма каменна кариера, от която вероятно е добиван материал или за пътя, или за къщите в Горни Драгойча.

Така достигаме и до един много интересен камък. В него е идеално издълбана полусфера, а изсеченото парче е поставено в това своеобразно легло. Вижда се, че това парче някога е било цяло кълбо. Възможна причина за разбиването му са иманярските набези, за които ни потвърди и бай Косьо. Той ни каза, че на върха на някогашната топка е имало и някакво желязо. През селото обаче минавали много иманяри с металотърсачи и когато той споменавал за тази сфера, отваряли големи очи и питали къде е. По думите му, когато минал по калдъръма преди 2 години, скалата вече била разцепена. Това довежда и на мисълта, че вероятно отсеченото парче и леглото му са били едно цяло преди варварските набези.

Малко след чудатия камък ясно се виждат и стърчащите бордюри на пътя. Като че ли този участък е по-добре запазен, макар да е доста затрупан с пръст и шума. Не след дълго обаче достигаме място, на което калдъръмът е непроходим. Гъста растителност е пуснала пипалата си по него и дори да успеем да я преминем, не изглежда нататък да става по-добре. Тъкмо тук покрай пътя личат и зидани дувари, с каквито са характерни много от старите пътища в региона.

Калдъръмът може и да е обрасъл, но ние имаме още обекти и трябва да се изкачим на север по един или друг начин. Гледайки картата, виждам, че поляната до близкото село Косилка е на около 40 м от мястото, на което се намираме. Затова тръгвам напряко през гората и макар теренът да е екстремно стръмен и обрасъл, бавно си пробивам път. И наистина не след дълго изведнъж се озоваваме на широката поляна югозападно от Косилка. Отдъхвам.

За „римския“ път над Горни Драгойча

Според различни източници калдъръмът, по който току що се изкачихме, е част от трасето на голямата римска пътна артерия, която често бива наричана „Верейски друм“. Трасето ѝ върви от Никополис ад Иструм (край Никюп), преминава през Дискодуратере (край Гостилица), прекосява Балкана и стига до Августа Траяна (дн. Стара Загора). Макар да съм писал по темата в публикацията си за село Дурча, очевидно е, че трябва отново да я обсъдим.

Според археолога д-р Венелин Бараков римският път „Верейски друм“ изкачва височините над Царева ливада и югозападно от село Косилка се спуска към Горни Драгойча именно по нашия калдъръм. След това по непосочен маршрут стига над Дурча, където по друг калдъръм се спуска към долната махала на селото, която се намира в долината на река Дряновска/Тревненска. Изследователят твърди, че някъде тук е открил брод, отвъд който пътят отново е започвал изкачване, този път покрай село Тодореците и Войниците. От там пък е поемал на юг в посока село Бижовци.

В посочената по-горе публикация съм аргументирал детайлно хипотезата си защо смятам, че калдъръмите при Дурча и Горни Драгойча не са участъци от римски път. Посочвам накратко основните си доводи и в тази статия, за да имаме отправна точка за продължението на темата.

Най-напред, за съжаление д-р Бараков не посочва нито едно пряко или косвено доказателство защо смята тези отсечки за римски. Разкопките, които е извършвал, се намират в участъка отвъд другия бряг на реката, на височината над село Бижовци, където вероятно наистина е минавал римски път. Моето мнение е, че бижовската отсечка и калдъръмът, по който ние се изкачихме от Горни Драгойча (а и този при Дурча), нямат общо помежду си. Според мен въпросният друм, който археологът е изследвал, е набирал височина от Царева ливада и трасето му е вървяло приблизително успоредно на съвременния път Царева ливада – Трявна (но по билото, а не покрай реката). Стигал е до могилата при с. Войниците и от там вече действително е продължавал в посока Бижовци. Тази хипотеза развих и в предишната си публикация, а при подготовката за настоящата се натъкнах на интересен цитат от първия изследовател на Верейския друм Васил Аврамов, който преди над 100 години е обхождал региона и се е занимавал точно с тази тема. Ето какво пише той:

„Както в древността, така и сега, мястото при Царева ливада е било от много важно стратегическо и комуникационно значение, защото то е било голям възел на пътища и се охранявало от много силна крепост [Стринава – б.а.]. Тук пътят пресичал друма, който идвал откъм Търново през Дряново за Габрово, и се разделял на две: един се изкачвал на билото над с. Бочуковци, съединявал се с Верейския път при с. Трапезковци и влизал в станцията при с. Боженци. Този път е бил също шосиран от римляните; и от с. Царева ливада до Бочуковци, далеч около 5 км, по време на екскурзията си в 1923 г., аз вървях по неговия калдъръм.

Другият път вървял на юг, по рида на лявата страна на долината на Дряновската река, която оттук нагоре носи названието Тревненска река, и влизал в гр. Трявна.“

От една страна виждаме, че Аврамов дава съвсем друго трасе на Верейския друм – от близкото село Царева ливада се е отделял път, който при Трапесковци се е вливал в голямата пътна артерия. Т.е. според него това важно шосе дори не е близо до Горни Драгойча или Дурча (той и изобщо не споменава за тези села). Но като изключим това и се ограничим само до римския произход на пътищата в региона, без значение дали става въпрос за Верейския друм или някой друг друм, виждаме, че изследователят описва път, който е вървял „на юг, по рида на лявата страна на долината на Дряновска река“. Т.е. още преди 100 години Васил Аврамов е установил и описал онова, което аз изложих като хипотеза в статията си за Дурча, и все по-убедено вярвам в него.

Не е без значение и обстоятелството, че ако посоченият от археолога маршрут е верен, то той влиза в конфликт с римските пътностроителни практики. Нито по римско време, нито днес има логика да изкачиш една височина, да слезеш в ниското при реката, и от там отново да изкачваш възвишение. Още повече че долината на Дряновска на това място е много тясна и би била същински капан за една преминаваща армия. А римските пътища са строени приоритетно (но не единствено) за лесно и бързо придвижване на легионите. Отделно, че такъв маршрут не просто противоречи на римските инженерни принципи, но и нито би спестил време на пътуващите, нито е по-лесен за преминаване в сравнение с предложеното по-горе от мен трасе.

Важно е също така, че при разкопавания от д-р Бараков участък над Бижовци се наблюдава съвсем различна строителна техника. Калдъръмите при Дурча и Горни Драгойча са идентични един на друг и са сходни с редица други в региона, но нямат нищо общо с изследваната от археолога отсечка.

И не на последно място, местни хора от околните селища са категорични – калдъръмите при тези села са създадени, за да могат селяните да достигат водениците, които са се намирали по течението на реката, включително при село Малинка (Гаджулите) и Стайновци. Такива безспорно е имало и това твърдение има силно основание.

В допълнение можем отново да кажем, че Васил Аврамов посочва съвсем друго трасе на Верейския друм. Това не означава, че неговите изследвания не подлежат на ревизия, но е добре мненията да бъдат подкрепени от съответните доводи.

Всички тези аргументи съм развил подробно в публикацията си за село Дурча и те са абсолютно валидни и за нашия калдъръм над Горни Драгойча.

След публикуването на посочения материал, д-р Венелин Бараков взе отношение по темата и изложи допълнителни доводи към твърдението си, че въпросните отсечки са част от римският Верейски друм. Ще ги приложа към този текст и ще изкажа своята позиция към онези от тях, които имат отношение към темата. Ето какво казва археологът:

„Когато проучвах пътя, който тръгва от крепостта Дискодуратере при с. Гостилица и отсечката при с . Бижевци, Тревненско, се натъкнах на еднакъв градеж – ширина 4 м, бордюри от двете страни на пътя. Това ми даде основание да обходя целия маршрут – и да приема, че това е път, строен през римската епоха, като основа за тази датировка се взема излизането на пътя от портата на крепостта Дискодуратере, трасето му на изток, а не както твърди В. Аврамов – на запад.

Пътят минава през землището на селата Царева ливада, Драгойча и Дурча – там градежът му е различен – използва се скали и зидарията не е много добра. Освен това пътят в отделни участъци се свива до 2 м. Пътят има направление от с. Дурча към река Дряновска/Тревненска, където явно е имало брод, който не е запазен, и оттам катери височините, за да го видим отново с ширина 4 м при с. Бижевци. Същият път води до „Сечен камък“, откъдето поема за Южна България през вр. Овчар, Бедек и Атово падало. Там ширината му също се свива до 2 м. и използва скалата като настилка.

И сега, черешката на тортата: авторът на статията Васил Димитров твърди, че пътят минава по друго трасе, но не дава снимки за неговата траектория, нито снимки на неговата настилка. Впуска се в анализ на техниката на градеж на римските пътища, една тема, за която не е чел достатъчно и изводите му са просто смешни: римската армия би била в капан, заради траекторията на пътя и легионите на римляните ще бъдат унищожени от армията на врага?! Кой враг – това е дълбока римска провинция, населена само с траки. Местните траки са римски поданици. Това показва пълно непознаване на събития и епохи с техните обществени отношения. Но претенциите на автора са големи.

Да се върнем на тезата за строителството на пътя. Авторът твърди, че римляните не са строили така пътя! Отново пълно незнание и нефелност. Пътят не е строен от римляните. Това не е военен път, по него не вървят легиони, както по пътя през Троянския проход Улпия Ескус – Филипопол, а комуникационен, търговски. Затова по неговото трасе няма пътни станции, крепости и кули. По тези места през 2-3 в. няма кьорав римлянин – тук живеят само траки. Затова надписите в Дискодуратере са само на гръцки и няма нито един на латински. Пътят е строен от траките за преминаване през Балкана в посока Августа Траяна. Още повече, че самото селище Дискодуратере, принадлежи до 3 в. към административната територия на Августа Траяна. Това, че пътят минава през селата Царева ливада, Дурча и Драгойча означава едно – селата са строени около стария път и го използват за техните нужди.

Пътят е поддържан и поправян през Възраждането и Ново време. Затова е тази разлика в градежа. По този начин са градени и останалите пътища от римската епоха в региона – трасето покрай светилището на хълма „Елова могила“, при с. Драгневци и вр. Ковачка и пътят към Мъглиж. Пътищата използват като ориентир тракийски надгробни могили и свързват отделни тракийски селища.“

Да разгледаме аргументите на д-р Бараков. Той отбелязва, че е проучил пътя при Дискодуратере и Бижовци, където е заварил еднакъв градеж, поради което е обходил „целия маршрут“. Но кой е този „цял маршрут“ и как е установен той? Римското трасе не е запазено навсякъде, независимо откъде е минавал пътят. Изследователят говори за маршрута като нещо изяснено и подразбиращо се, а то далеч не е такова.

Също така обстоятелството, че е установил еднакъв градеж на двете разкопани места, не е доказателство, че става въпрос за едно и също шосе – от Гостилица до Бижовци има голямо разстояние и това далеч не е единственият древен път в региона. В този смисъл д-р Бараков дори влиза в противоречие със себе си – ако еднаквостта на градежа на две римски пътни отсечки, макар и отдалечени една от друга, е необходимост, за да ги определим като част от един и същи път, тогава как калдъръмите при Горни Драгойча и Дурча се вписват в това трасе? Археологът отбелязва, и аз потвърждавам, че участъците при тези две села нямат нищо общо с изследваните от него отсечки – нито като техника, нито като ширина. Да, д-р Бараков изказва мнение, че калдъръмите са обновявани през Възраждането и при тях не личи нищо римско, но как тогава е установил, че тази калдъръми са били част от въпросния път?

По-нататък археологът твърди, че след Царева ливада пътят минава през Горни Драгойча и Дурча. Изрежда строителни характеристики като качество на зидарията и широчина, но това са просто описания на трасето, а не аргументи в подкрепа на римския произход на разглежданите калдъръми.

Д-р Бараков изразява несъгласие и с изложения от мен довод, че римската армия би била поставена в капан при евентуален враг, ако пътят наистина е преминавал по посочения от него маршрут. В подкрепа на това той пита риторично – „Кой враг? Това е дълбока римска провинция, населена само с траки“. Предполагам, че с това твърдение археологът има предвид, че по тези места няма врагове за римската власт. Дори да приемем, че тук наистина са живели само траки, които са били безропотно подчинени на Рим, означава ли това, че пътищата ще се строят противно на изградените принципи? При това не в името на по-бързо и лесно придвижване, а тъкмо обратното? Днес няма враг, но утре може да има. И такъв наистина се появява. Дори неведнъж.

През 250 г. готски племена нахлуват в Мизия, която в този момент е слабо защитена, и я разграбват. Тогава са посрещнати от император Траян Деций при Никополис ад Иструм и са разгромени. През същата година готите, предвождани от Книва, изненадват римската армия при Августа Траяна и я побеждават. След това Филипопол (дн. Пловдив) е унищожен заедно със 100 000 души в него. Тракия бива безнаказано опустошена.

Според Васил Аврамов щом разгромът е станал при Августа Траяна, значи е много вероятно готите да са преминали Стара планина точно по Верейския друм. Дори това да е сторено през някой друг проход обаче, събитията показват, че Балкана далеч не е неприкосновена територия и не просто тук може да дойде враг, но и да мине отвъд.

Могат да се дадат и други примери за варварско проникване през старопланинските проходи, като вестготските опустошения в Мизия през 376 г. След като се вдигат на бунт и подлагат големи територии на унищожение, племената преодоляват планината и през 377 г. „чакали близо до Бероя, като построили окопи“ (prope Beroeam vallo metato). Силно вероятно е това преминаване отново да е станало през Верейския друм или някой съседен проход.

Така че нито логически, нито на практика е издържана идеята, че проходите са били безопасно място и враг там не може да бъде очакван. Напротив, старопланинските теснини винаги са били едни от най-страховитите за преминаване места.

Нека отново хвърлим поглед към подробните изследвания на Васил Аврамов, който не може да бъде обвинен, че не е чел достатъчно за римските пътища. Ето какво казва той:

„Римляните са знаели добре от военната история големите изненади, които са ставали в планинските дефилета и са коствали живота на много пълководци и цели армии. Вследствие на това, за да се избегнат всички тия несгоди, римските инженери са прокарвали пътищата по високите места, главно по билата на ридищата, отдето пътуващите легиони са могли да имат обсервационно положение и въобще по-големи тактически предимства. По тях пътищата не се нуждаят нито от мостове, нито от пресичане на скали, нито от иждивяване [харчене – бел. а.] на големи средства, а е било достатъчно едно малко изравняване на почвата и постилането ѝ със здрав калдъръм, а не с пясък и чакъл, който бързо се свлича от пороите.“

Горецитираното отново идва да покаже, че строежът на пътищата в Римската империя не се е влиял от това дали в дадената провинция в конкретния момент има враг. Те биват градени според определени правила, и сред основните от тях е да минават по билата на планините, като освен военни, има и практични причини за това. Нещо повече, горният цитат на Аврамов е в контекста точно на Верейския друм, т. е. той е един вид класически пример за римски път. Предложеното от д-р Бараков трасе на пътната артерия през Горни Драгойча и Дурча грубо нарушава посочения строителен принцип.

Следваща теза на археолога е , че Верейският друм не е военен, а „комуникационен, търговски“. Какво означава една от големите римски пътни артерии в днешните български земи да не е военна, а „комуникационна“? Че не се използва от легионите? Ако е така, защо? Как изследователят е стигнал до този извод? Означава ли това, че ако на Дуросторум (дн. Силистра) се появят готски нашественици, армиите, намиращи се в Августа Траяна, ще отидат до Христо Даново (Троянския проход) и ще преминат през тамошния път, защото Верейския друм е „търговски“, а другият – „военен“? Това не би го направила дори съвременна армия при наличието на модерни превозни средства. Такова заобикаляне би удължило пътя на легионите с много дни, през което време варварите ще могат да разграбват римските земи.

Римските пътища, особено големите такива като Верейския друм, играят комуникационна роля в империята във всеки смисъл, но най-важното им предназначение е придвижването на армиите. В римското право и администрация няма понятие „търговски“ или „комуникационен“ път. Друмищата са се използвали и от армии, и от търговци, и от пътешественици. Т.е. всички публични пътища са били мултифункционални – военни по замисъл, но реално използвани от всички.

Археологът защитава идеята за „търговския“ характер на пътя, като отбелязва, че липсата на крепости, станции и кули само доказва, че той не е военен. Но това доказва по-скоро обратното – че трасето вероятно върви по различен маршрут от посочените участъци около Горни Драгойча и Дурча. Не може такава голяма артерия да не бъде защитавана по един или друг начин. Добре е да отбележим и обстоятелството, че Васил Аврамов в изследванията си недвусмислено обсъжда Верейския друм във военен смисъл, независимо за кой исторически период става въпрос.

Твърдението на д-р Бараков, че по трасето на пътя няма фортификации заради евентуалния му търговски характер повдига и други въпроси. Защо по цялото му протежение такива има, но точно в дискутирания участък няма? Само той ли е търговски? Или само в него няма врагове, а на всички други места има? Което ни връща на довода, че регионът е дълбока римска провинция и противници тук няма. Ако е така, защо са всички тези крепости и кули навсякъде другаде по доказания маршрут на Верейския друм? Нима регионът на Горни Драгойча и Дурча е бил остров на мира в цялото опасано с отбранителни съоръжения трасе?

По-нататък археологът казва, че пътят не е строен от римляните, а от траките. Не става ясно дали се визира етническият произход на строителите, административно-политическата им принадлежност или нещо друго. След завладяването си от Римската империя, траките нямат политическа самостоятелност и стават едно от многото племена в границите ѝ. В този смисъл „пътят не е строен от римляните“ може да се разбира, че той е правен едва ли не независимо от римската администрация, което е незащитимо твърдение.

Следващата теза на Бараков е, че щом пътят минава през селата Царева ливада, Дурча и Горни Драгойча, това може да означава само едно – тези селища са строени около стария път и го използват за техните нужди. Но това твърдение отново изхожда от презумцията, че разглежданите калдъръми са римски, а както видяхме – доказателства за това на този етап няма.

За да затворим тази тема, можем да обобщим следното – единственият археолог, който на този етап е изследвал калдъръмите над Горни Драгойча и Дурча, е д-р Венелин Бараков. Според него те са отсечки от римския Верейски друм, но нито в официалните си изследвания, нито в изявленията си в социалните мрежи, нито в частните разговори е споделял доказателства за това твърдение. Предлага маршрути и описания на трасета, което е добре, защото поставя темата на дневен ред, но за съжаление не прикрепя доводи към тезите си. Разкопки са извършвани само в участъците над Бижовци и при емпориона Дискодуратере. По мое мнение обсъжданите отсечки при селата Горни Драгойча и Дурча са съвсем други калдъръми, нямащи нищо общо с Верейския друм или който и да било друг римски път.

Докато не се появят по-солидни аргументи в едната или другата посока, всички разсъждения ще съдържат поне доза предположение. В заключение отново отбелязвам, че не предлагам хипотезите си като научни и нямам претенция да са такива.

Папазкино, Папазкин чукар и Папазкин чучур

А сега да се върнем на нашата разходка, при която сме изкачили калдъръма над Горни Драгойча и вече се намираме на поляната югозападно от село Косилка. Тук някъде е следващият ни обект, който от много време искам да открия, но поради различни причини досега не беше се случило. Става въпрос за една чешма, наречена Папазкин чучур. Поглежам си картата и виждам, че въпросният чучур се пада на метри от мен, сред високи и непроходими къпини.

Това обаче не ни спира и с бат Петьо се завираме в тях. Достигаме търсеното място, но чешма не се вижда. Но има важни сигнали – по земята има влага и отнякъде се чува шум от вода. Започваме да се ослушваме и локализираме източника на звука. Той също се оказва целият покрит от бурени и бат Петьо ги разчиства, докато накрая едва-едва успяваме да видим малко чучурче, покрито цялото с варовик, от което тече слаба струйка вода. Да се чуди човек как е възможно да бъде доведено до този вид, още повече че покрай него, макар и трудно, установяваме наличие и на корита.

Впрочем бат Петьо знаеше причината – преди близо 10 години при рекултивацията на изоставената ливада предприемач, дирещ „европейски“ субсидии, е изринал почва и храсти в периферията на ливадата, където се намира чешмата, с което я е затрупал.

Папазкин чучур е интересен за мен и защото за него откриваме информация в книгата „Царева ливада“ на покойния краевед Мойсей Мойсеев:

„Около километър над Косилка в южна посока е връх „Папазкин чукар”. Там имало старо селище с около 70 къщи на име Папазкино. Впоследствие жителите му се преселват из Делиормана, Разлог, Попово. Днес от това изчезнало селище все още могат да се видят зидове от къщи и тревясали-буренясали хармани. Но защо селото е наречено Папазкино?

Според Маньо Куманов в него е имало църква със свещеник, т.е. поп по народному, а папаз по турски. Няма отговор на въпроса какви ще да са били заслугите на този български поп, та всичко наоколо е наречено Папазкино.

На „Папазкин чукар“ блика бистър извор, цар Асен е пиел само от неговата вода, отведен в чешма с каменни корита за водопой на добитъка, и той наречен Папазкин чучур“.

Събеседникът ни в Горни Драгойча бай Косьо разказа, че майка му е от Косилка. Нейният дядо броил 60 златни наполеона за 60 декара именно за да купи мястото около Папазкин чучур.

– Сега нито имам декари, нито наполеони – шегува се старият учител.

От повече от година искам да открия останките на посоченото село Папазкино, намиращо се според думите на Мойсеев на „Папазкин чукар“. Разпитвал съм местни, но те не знаят нищо за такова селище. Обходил съм целия регион, но нищо не съм намирал. И това е странно, защото 70 къщи съвсем не са малко, а и краеведът посочва, че зидовете все още се виждат, да не говорим, че според думите му е имало и църква.

Първоначалният проблем идва от това, че не знаем кое Мойсеев определя като „Папазкин чукар“. Такъв топоним не се открива на никоя карта. Остава се с впечатлението, че чучурът се намира на чукара или съвсем близо до него, но чешмата е в ниската част на поляната, т.е. не се намира на връх, дори напротив. За това в друга моя обиколка се бях насочил към върха западно от Папазкин чучур, предполагайки, че това е търсеният „Папазкин чукар“. Макар той да не отговаря напълно на описанието на цитирания автор, е най-добрият кандидат за него в района. На места по върха се откриват стопански зидове, за които ни бе потвърдено, че са ограждали градини. И толкова. Нищо друго. Чак в полите на северния склон на възвишението започват да се виждат следи от други дувари, но те са част от призрачното село Станча, а не от някакво друго селище. При това са в ниското, а не на билото.

И до днес не съм открил Папазкино и все по-уверено смятам, че то е просто някакво предание. Защото никой не го е виждал, а и никой от местните, с които съм разговарял, не го е чувал, макар да става въпрос за ловци, запознати с района. Когато питам за него, веднага започват да ми обясняват за чучура. Отделно, че съм обиколил региона и ако имаше останки от селище, отговарящо на споменатото описание, то щях да го видя.

За финал

След посещението на Папазкин чучур, с бат Петьо се изкачваме на север в посока село Косилка и спираме при най-високата точка на поляната до селото. От тук се открива прекрасна гледка към Дряново, Царева ливада, както и към платата, обграждащи Дряновския манастир. Панорамата е зашеметяваща и за пореден път си давам сметка какъв късметлия съм, че имам възможността да си доставя удоволствието да съм на това място.

Горни Драгойча е село без бъдеще, но миналото му е незаличимо. Майстор Илия Мъглов и неговите строители са оставили дълбока диря в изграждането на най-свещения паметник за българите. И мисля, че родното му място не трябва да остане с неразказана история.

–

Използвани източници:

Теренни проучвания

Аврамов, Васил. Войната на България с Византия. – София, 1929

Мойсеев, Мойсей. Царева ливада. – Габрово, 2008

100 вести (Габрово), № 172, 31 юли 2009, с. 10

Дряновска искра, № 5, 17 авг. 1994

Дряновска искра, № 6, 30 авг. 1994

Дряново news, № 14, 17 авг. 2016, с. 5

Дряново news, № 4, 26 февр. 2020, с. 5

Разгледайте галерията със снимки от с. Горни Драгойча