Пенчо Славейков през погледа на Чудомир – „Ттеатърра!“

Обичаният от поколения българи сатирик – Чудомир, описва своята среща с поета Пенчо Славейков в своите „Спомени, пътеписи, статии и бележки“, част от които са публикувани и из различни вестници. Настоящия негов спомен, който ще ви споделим, е публикуван във вестник „Зора“ XX, бр. 5931, 1939 г.

„Ттеатърра!“

Беше, хе, преди войните още. Шестнадесет-седемнадесетгодишен хлапак, аз току-що бях постъпил в Рисувалното училище. Види се, времената бяха такива, та освен от художество интересувахме се още и от театър, от музика, от поезия и знаехме наизуст много от стиховете на видните ни поети тогава. И първата ни работа, като дойдохме в столицата, беше да ги срещнем, да ги видим как са и какви изглеждат. Пенчо Славейков обаче рядко излизаше и за пръв път имах щастието да го видя на митинга против Славянския събор, устроен в двора на една пивница срещу банята. Къс, набит, брадат, с високо чело и очи, които пронизват, той се качи на сцената, застана подпрян на бастона си и като леко се полюляваше, започна да мята такива остроти, такива духовитости, че ни сграбчи изведнъж.

Колко съжалявам, че в паметта ми е останало твърде малко от тая знаменита реч!

Както си не поплюваше никак, помня между другото, че насоли здравата С. Бобчева, братя Страшимирови, нарече Стоян Михайловски… „шейсетгодишен дърдорко, който все търси полог да снесе и все не намира…“ За вестникарите пък каза, че когато животът течел пред тях с всичката си стихийност, те едва смогвали да отбележат как някой циганин откраднал две кокошки, и пр., и пр.

И преди това обичах Пенча заради „Неразделни“, „Луд гидия“, „Чумави“, „Ралица“, „Бойко“ и др., но от него ден той за мене вече беше господ и срещнех ли го по улицата, тръгвах подире му да му се любувам.

Случайността ни събра веднъж в малкия салон на „Тръпковата галерия“, единствена тогава. Александър Божинов беше открил много интересна изложба-диорама. Върху една дълга маса, посипана с пясък, изобразяваща бул. „Цар Освободител“, той беше набучил изрязани от картон карикатурите на почти всички видни артисти, поети, министри и общественици на времето. Там, доколкото си спомням, бяха Гешев, Данев, Франгя, Михалаки Георгиев, Ив. Вазов с кучето си, Евгения Марс, Ана Карима, проф. Антон Митов, Мърквичка, П. Ю. Тодоров — дълъг като прът, с книга под мишница — и много други.

Точно в средата пък беше изобразен самият Пенчо, приведен, напънал се, дърпа, тегли едно дръгливо магаре (пегаса), то забило крака в пясъка, заинатило се, не ще да тръгне и не ще!

Бях дошел много рано, но се заплеснах и не мислех да излизам. По едно време съвсем неочаквано пристигнаха П. Ю. Тодоров и Пенчо.

Щом влязоха, Петко Тодоров скръсти ръце като светия, а Пенчо зашари из салона, почна да подхвърля закачки по адрес на окарикатурените и за всекиго намери по нещо да каже. Професор Митов беше изобразен, застанал на самия ръб на масата, смешно приклекнал, с фотографически апарат в ръце, тъкмо се готви да щракне. Като го видя, Пенчо се изкиска, извика Петка, пришепна му нещо на ухото, той си поглади брадата, помисли, помисли и чак тогава се реши да се засмее. После Пенчо му посочи техните карикатури и рече:

— Петко, видиш ли, ти носиш българската лирика под мишница, а аз я влача вързана за шията, а тя се дърпа!

След малко влязоха още посетители, между които и група артисти, от които си спомням само г-жа Елена Снежина. Поздравиха, пръснаха се из салона и почнаха да разглеждат изложбата. Пенчо, който беше в добро настроение, продължаваше да пуща остроти и да ги разсмива. За да го закачи, види се, г-жа Снежина смигна на един от артистите, посочи с пръст карикатурата на Пенчо и някак невинно го запита:

— Г-н Славейков, това без съмнение, сте вие, но животното, което теглите след себе си, не мога да разбера какво представлява.

Пенчо изви големите си очи силно, усмихна се под мустак и отсече веднага със своя провлечен говор:

— Това ли? Това упорито животно, г-жо е… ттеа-търра! Народният театър!

Той тогава беше негов директор.

Прочутия поет, Пенчо Славейков, има значителен принос за изграждането на творческия облик на Народния театър. Той е  директор на театъра в периода между 1908 – 1909 година. В мемоарите на театъра за този период четем:

Славейков, а по-късно и именити фигури като поетите Пейо Яворов, Николай Лилиев, Гео Милев, дългогодишният главен режисьор Николай Масалитинов – тези високообразовани интелектуалци превръщат Народния театър от великолепна и забележителна сграда в сърцето на София, в „едно общо голямо училище, достъпно за всички съсловия, възрасти и умове“, по думите на Иван Вазов. В това отношение ролята на Пенчо Славейков е изключително важна и значима за развитието на целия български театър, защото той е убеден, че „националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавиква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които се само харчи, като за университета, библиотеките и училищата. Целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.“

След първите стъпки на Народния театър започва процес на засилен интерес от страна на българските писатели към сценичното изкуство, а и ръководството на театъра отделя специално внимание на развитието на националната драматургия. В резултат от това плодотворно сътрудничество се създават едни от най-значимите произведения, превърнали се в класически за българската драматургия: сценичните варианти на „Под игото“ и „Казаларската царица“ от Иван Вазов, „Вампир“ и „Над безкръстните гробове“ от Антон Страшимиров, „Боян Магесникът“ от Кирил Христов, „Мъжемразка“ от Ст. Л. Костов, „В полите на Витоша“ от П. К. Яворов и др. В зората на Народния театър първенството на най-много зрители държала пиесата „Иванко“ от Васил Друмев. Рекордът за най-дълго играна пиеса принадлежал на Вазовите „Хъшове“. Самият Вазов, чието име носи сега Народният театър, не само е автор на много популярни исторически пиеси като „Борислав“, „Към пропаст“ и „Хъшове“ или на комедии като „Службогонци“ и „Двубой“, но и много обича да посещава представленията на театъра. Той имал постоянно място на втория ред на партера, което е запазено и до днес и е отбелязано като „Мястото на Иван Вазов“. Показателен е и фактът, че и сега постановката на „Хъшове“ е сред спектаклите с най-много зрители в репертоара на театъра.

Чудомир е всъщност Димитър Чорбаджийски – роден е в село Турия, Старозагорско на 25 март 1890 г. Той е петото дете в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгев Чорбаджийски. До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. Именно през това време той се запознава със Славейков, когото овековечава в своите спомени, досущ жива картина, описана с думи, сякаш излята от финната четка на неговите слова. През юношеските си години получава своя прякор „Чудомир“, който по-късно използва и като псевдоним. По думите на автора, той и неговите връстници често попадат на обявления за награда за информация, свързана с обявените за държавно издирване дейци на ВМОРО Яне Сандански и Чудомир Кантарджиев. Между последния и младия Димитър е открита комична прилика от страна на приятелите на бъдещия писател, които му прикачват прякора „Чудомир“.

Участва в Балканската и Първата световна война. През 1921 г. се жени за Мара Нонова. В периода 1920–1933 г. работи като гимназиален учител в Казанлък. През 1929-1930 г. специализира рисуване в Париж. До смъртта си е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. От 1938 г.е член на Върховния читалищен съвет, а през 1959 г. става народен представител. Става заслужил деятел на изкуството през 1965 г., а на 23 май 1967 г. получава званието Народен деятел на културата.

Освен като писател, Чудомир се изявява както като художник (автор е на над 1000 рисунки и акварели). В ранните си години се занимава с рисуването на карикатури за столичните вестници и списания. След края на Първата световна война, когато Чудомир се установява в Казанлък, той провежда своята първа самостоятелна изложба. Във всекидневника „Зора“, към който работи в продължение на близо тридесет години, са публикувани множество негови рисунки на политическа и социална тематика. Най-известните му произведения в изобразителното изкуство той създава през последните години на живота си. Серията картини е наречена „Нашенци“ и включва предимно негови акварели, но също и други картини.

Изявява се също така и като изследовател краевед, като има известни приноси за развитието на музейното и читалищното дело. Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник „Казанлъшка искра.“

Умира на 26 декември 1967 г. в София. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го, по негово желание, в градинката пред къщата му.

Биографична информация Чудомир – Фондация „Чудомир“

Разказ Чудомир за Славейков – Том трети – Съченение в три тома, София 1980 г.