Къртипъня: Селото, в което слънцето е спряло да свети

Представете си за миг, че човечеството беше измислило интернет още през XIX век. Какво ли щяха да постват тогава младите момичета в социалните мрежи – снимка с най-плодовитата коза в кошарата? Селфи с кокошката, снесла най-много яйца? Стори с най-голямата отгледана краставица? Дали това щеше да е символ на престиж или и тогава щеше да се приема за проява на лош вкус от застаряваща дама, недобре усвоила технологиите?

Но отвъд шегата, дали ако тогава световната мрежа съществуваше, нямаше да имаме безценен дигитален архив? Щяхме ли да видим домовете на хората през техните очи, да чуем историите им, записани в реално време, и да усетим пулса на един изчезнал живот?

Разбира се, тези спекулативно-риторични въпроси никога няма да намерят отговора си. Те няма да променят миналото, но ни помагат да погледнем по нов начин на днешния ден, в който бих искал да ви отведа в едно отдавна запустяло колибарско селище, носещо колоритното име Къртипъня. Скрито в гъстите дряновски гори, по права линия отстоящо на около 5.3 км южно от часовниковата кула на гр. Дряново, днес то е само шепот от руини и самотни чешми, от които няма кой да отпие вода.

В XIX век са нямали интернет, но ние имаме – и затова ви каня на виртуална експедиция 100 години назад във времето.

Преди да тръгнем, хвърлете око на интерактивната карта с GPS координати и маршрути, а в края на разказа ви очаква и богата снимкова галерия от това призрачно пътешествие.

Любовта ми към Дряновския и Тревненския край е стара, затова не ми трябваше много време, за да убедя моя приятел етнографа Петър Петров да планираме една мащабна обиколка. Целта ни: призрачните села югоизточно от с. Царева ливада. Датата: 27 април 2025 г.

ЖП гарата в Царева ливада и старата електрическа мелница

Слизаме от габровския влак на гара Царева ливада. От тук до Къртипъня може да се стигне през селата Искра и Станча, но ние избираме по-кратък маршрут – по ЖП линията в посока Трявна, откъдето през реката ще се прехвърлим на баира, на който се намира селцето. Времето е мокро и сиво, а планината сякаш ни изпитва – дали изобщо ще ни допусне до тайните си? Без колебание поемаме по релсите. Първата ни среща с разрухата е една дълга, жълта двуетажна сграда, която днес едва се забелязва през гъстата растителност край гарата. Прозорците ѝ са избити, а мазилката се рони. По архитектура тя прилича на училище, но според спомените на майка ми историята е друга: тук са се помещавали квартири за работниците железничари. Настанявани са безплатно с целите си семейства, а сградата се е ползвала до самия край на комунизма, а вероятно и малко след това. Започнала е да запада постепенно и по естествен път с намаляването на персонала на гарата.

На метри след нея се вижда друга порутена сграда със зеещи дупки по фасадата вместо прозорци. Първата половина от конструкцията е градена от камък, като над всеки прозорец има тухлена арка. Горните два етажа пък са построени с печени тухли и са били измазани с мазилка, следи от която се виждат и днес. При техните прозорци също са изградени арки, които се виждат там, където тухленият зид се е оголил. По всичко личи, че зданието е надграждано. Покривът е от индустриални керемиди.

Тази сграда е представлявала мелница. В първоначалния ѝ вид я построява Хаджи Димитър от Дряново през 1914 г. През 1925 г. Станчо х. Димитров и Ганчо х. Генчев от същия град събарят постройката, построена от бащата на първия съдружник, и вдигат нова модерна мелница на три етажа, задвижвана от непозната дотогава сила – електричество, добивано от немска водна турбина, задвижвана от водите на Дряновска река, която в по-горното си течение носи името Тревненска. Първата електрическа крушка в селото светва през 1927 г. – в мелницата, на ЖП гарата и в някои селски къщи, разположени край пътя в посока Дряново. Същата година се прави и пълна електрификация на Царева ливада. Но тъй като лете водите в реката силно намаляват, водната турбина в мелницата била подменена още същата година с немски дизелов агрегат. Появилият се излишък от електроенергия предприемчивите собственици започнали да продават на вагоноремонтната работилница “Здравина” в Дряново. И това е първото електричество, влязло в града.

През 1947 г. мелницата е национализирана, а агрегатът – изместен в Стара Загора. Най-вероятно веднага след тези събития съоръжението излиза от експлоатация, защото, по разкази на моя вуйчо Иван Иванов, който е влизал в сградата през 1964 г., голяма част от механизмите по това време вече са били демонтирани. Отново според него, на реката, около кабината на стрелочниците в посока Трявна, е имало изградена преграда, която местните са наричали „Бента“. В периода 1965 -1970 г. тя вече е била разрушена с взрив. Стари хора разказвали, че от бента, по левия бряг на реката, чрез бетонно корито се е доставяла водата за задвижване на водното колело на мелницата. През 60-те години от това корито вече следа няма.

Нагазваме през все още мокрите храсти от релсите към сградата. Точно до нея има руини на някаква друга конструкция от бетон и червени тухли, която не мога да определя каква е. Дори не изглежда да е била покрита. В пространството, което тя очертава, има опънато въже с прострeни дрехи като в цигански катун. Но не се вижда никой наоколо, нито има други видими следи от обитаване. Що за щуротия…

Влизаме в мелницата. Атмосферата е сюрреалистична – наоколо са разхвърляни стари кошери и дъски, а дървеният под е покрит със слама. Като че ли в по-късно време някой е ползвал сградата за стопански цели. В един от ъглите са изхвърлени десетки стари автомобилни гуми. Виждат се обаче и бетонни постаменти, които вероятно са служили за някогашното оборудване на електрифицираната мелница. В тази злокобна тишина се чуват само водите на придошлата Дряновска река, които текат покрай външния зид на сградата.

Забравената чешма на 9-та ЖП секция

Оставяме мрачната мелница зад гърба си. Долината на р. Тревненска се стеснява и скоро в нея остава място само за железния път и пътеките край него. Подминаваме последната обитаема къща, а малко след нея достигаме и споменатата по-горе самотна ЖП кабинка. Въпреки новата си PVC дограма, тя изглежда призрачно тиха и видимо е извън експлоатация.

Според плана ни предстои изключително важен момент – откриването на стар дървен мост, чрез който да пресечем реката и да се качим на отсрещния горист рид. Ако състоянието му не позволява преминаване, ни чака „План Б“ – мъчително дълъг алтернативен маршрут с неясна проходимост. Залогът е голям.

Докато напрегнато следим левия бряг на реката, изведнъж отдясно, неочаквано и за двама ни, вградена в укрепителния зид на линията, изниква чешма. Няма я на нито една карта – истинско откритие.

Тя не впечатлява нито с размери, нито с украса. Но има красива арковидна форма и бяла каменна плоча с надпис, гласящ следното (без редакторска намеса):

„Чешмата е построена през 1915 г., а възтановена през 1976 г. от групата по подпорни стени при 9 ЖП секция Г. Оряховица“

Плочата е изработена от бял камък, като в горната ѝ част е изписано логото на БДЖ, а под него – цитираният вече текст. Упоменатата година на възстановяване указва, че то се е случило в разгара на комунизма. Дори тук, на това затънтено място, е проникнала партийната пропаганда – под текста има изобразен символ на сърп и чук, върху който умишлено по-късно са извършвани опити за заличаването му. По-успешни са те обаче над логото на железниците, където се забелязва кръговидно изчукване върху плочата, което сякаш повтаря изобразения символ, който вече не може да бъде разпознат.

В деня на посещението ни чешмата, макар и слабо, тече. Оборудвана е с един чучур и едно циментово корито. Обраслите стълбички до нея подсказват, че някога тук е имало пътека по баира към Ковашко-пресовия завод, намиращ се на пътя Дряново-Трявна. Днес обаче гората е я превзела и преминаването по нея би било трудно начинание.

С голяма доза спекулация можем да предположим, че първоначалното изграждане на чешмата има връзка с укрепителните и ремонтни дейности на ЖП линията при Царева ливада. Гарата в селото е открита през 1910 г. – 5 години преди построяването на чешмата. Възможно е на това място трасето да не е било укрепено и при по-късни укрепващи дейности да е разкрит извор, за който да е решено да се изведе в чешма. Такова предположение може да се направи и за евентуален ремонт на линията в споменатата в надписа 1976 година. В подкрепа на тази хипотеза е и обстоятелството, че водното съоръжение се намира извън населена зона, в опасен участък, през който преминават влакове, и е неудобно за ежедневна употреба от населението.

По дървения мост над река Тревненска

След като разгледахме чешмата, се връщаме към основното си занимание – голямото издирване на дървения мост, който трябва да ни прехвърли на отсрещния бряг. Едва 50-тина метра по-надолу го забелязваме, скрит зад плътната растителност. Откриваме обрасла, тясна пътечка, очевидно използвана много рядко, която ни отвежда от ЖП линията точно при мостчето. Видът му е, меко казано, атрактивен.

Цялата конструкция лежи върху две железопътни релси, а напречно между тях са подредени дървени пръчки от среднодебели клони. Импровизираните, криви перила са смес от дърво и метал – плод на редица ремонтни дейности през годините. В средата на моста стърчат още две релси, забити директно в реката и служещи за основи. Много от пръчките са сухи и компрометирани, а незнайни майстори са правили кръпки, заковавайки по някоя и друга дъска в по-опасните участъци.

Е, не изглежда като този мост да е правен от Колю Фичето, но се надяваме да ни свърши работа. Оглеждам пълноводната Тревненска река, за да преценя какво ме чака, ако съоръжението не издържи. Преминавахме по подобен мост при село Малинка на път за Дурча, но тук положението е далеч по-тежко. Казвам на бат Петьо:

– Ще минем един по един. Така ще оказваме по-малко натоварване на моста.

И тръгвам да изкачвам импровизираните стълби, които представляват просто дървени летви, заковани напречно върху три дебели дъски. Цялата тази конструкция е изправена на 45 градуса, като по този начин свързва левия бряг на реката, където сме ние, с мостчето, което е опънато на около 2 метра височина от него. Последното обстоятелство е обусловено от факта, че десният бряг е по-висок от този, на който се намираме ние.

Започвам преминаването. Всяка крачка е бавна, премерена, почти церемониална. Държа се за едното перило, но внимавам да не прехвърлям тежестта си върху него, защото се клати като българско правителство. Стъпвам само върху носещата релса и следя краката ми да не натежават върху части от дървената конструкция. И успешно стигам до другия бряг. Веднага след мен тръгва бат Петьо – следва моя метод до средата, но после събира кураж, доверява се на дъските и с няколко бързи скока се присъединява към мен.

Успяхме. И двамата сме на десния бряг на реката. Най-голямата въпросителна на днешния ни преход беше това – дали състоянието на този мост позволява минаването по него. Отговорът е: днес – да.

Можем с основание да предположим, че съоръжението е строено най-вече за жителите на селата Къртипъня и съседното нему Станча. За тях то е било прекият път към цивилизацията и гарата в Царева ливада. Алтернативата е далеч по-дългият път през Сяровци и Искра от север.

По калдъръма към Къртипъня: Легенди и цифри

Оставили моста зад гърба си, започваме изкачването на рида, за да стигнем до Къртипъня. Горската пътека все още личи добре, а в началото дори се виждат стари каменни стъпала, покрити с шума. Те обаче след малко се скриват и пътеката става тясна колкото да мине един човек. Изкачването е сериозно, но ние сме все още в началото на пътешествието си и това не ни тежи. Валежите от предишните дни са разхладили гората и преминаването през нея е приятно.

Следя маршрута и усещам как ме заливат спомени. Тук трябва да се отклоним рязко на север. Минавал съм оттук и друг път. Година по-рано отново посещавах Къртипъня, но тогава идвах от с. Горни Драгойча и бях доста по-неподготвен. Въпреки всичко по някаква случайност открих къде да се отбия, за да достигна селото. Това пътешествие съм описал с детайли в личния си блог.

Постепенно гората започва да променя облика си. Появяват се зидове, а под краката ни изниква калдъръм – или поне това, което е останало от него. Той не просто е превзет от тревата; той буквално се дави под пластове пръст. Тук-там над земята надничат бордюри, а дуварите край пътя стават все по-честа гледка. Трудно е да се каже кога точно гората свършва и кога започва Къртипъня – границата между природата и цивилизацията отдавна е заличена.

Интересно е да се проследи как се е променял ландшафтът в района през последните десетилетия. Чрез съпоставка на карти от различни периоди можем буквално да видим как гората постепенно превзема хълма, а пътищата и сградите бавно изчезват от сателитния поглед. Предлагам колаж, който илюстрира тази тиха инвазия на природата чрез аероснимка от 1968 г. и сателитни кадри от 2010 г. и 2025 г. На него ясно се вижда как сегашният горски път, по който преминахме, през миналия век се е виел през открито поле.

Това, че днес селото е почти невидимо от небето, контрастира любопитно с неговия исторически отпечатък, когато присъствието му в документите е било далеч по-осезаемо. Неотдавна бат Петьо направи проучване на старите карти на района. След анализ на руски, западноевропейски и османски карти от периода 1835 – 1885 г. той установи, че Къртипъня присъства в много от тях. Това е забележително, тъй като по-големи съседни селища изобщо не са били отбелязани от тогавашните картографи. Както бат Петьо заключава: „През XIX век Къртипъня е бил световноизвестно селище!“ То се появява за първи път на руска карта от 1835 г. с името Кортыпане. Изписването вероятно отразява начина, по който “руските уши“ на топографите са възприели местния изговор, а авторите на всяка следваща, по-нова карта просто са стъпвали на руския първообраз и са пренасяли името в същия вид (и съответно в транслитерация Kortypane) през годините.

Колоритното име на селото го е направило известно сред любителите на призрачни места, но малцина знаят как е започнало всичко. Местната легенда ни връща в далечната 1786 г., когато на този рид, наречен „Къртипънската стърна”, трима заселници потърсили и намерили спасение.

След като издигнали къщите си, те се замислили как да нарекат новите селца. Заселникът над Тревненска река въздъхнал и казал, че неговото ще е Кърти пъня, защото денонощно трябвало да кърти пънища, за да отвори малко място за оран. Вторият – весел и шеговит мъж на име Станчо, известен с прякора Дели Станчо заради лудориите си – дал името на село Станча. А третият се похвалил, че жребият му е бил лек: паднала му се мера, където по цял ден трябвало само да върти косата. Така се родила Косилка. Според Бонка Тихова заселниците на поне първите две села са от Дунавска България.

Статистиката за населението на Къртипъня е тъжна хроника на едно бавно изгасване. През 1905 г. тук кипи живот – преброени са 60 души, разпределени в 8 домакинства. Числото остава стабилно чак до 1934 г., когато са отчетени 62 жители в 10 къщи, но след това присъдата е подписана. От 47 жители през 1946 г., селото се стопява до 11 през 1965-а, от които само един не е пенсионер. През 1975 г. са останали едва четирима – обитават три къщи, а последното преброяване от 1985 г. заварва един-единствен, самотен жител. Оттогава господари тук стават само усойните гори.

Защо обаче селото запада? Причините са прозаични, но безпощадни. Електричеството така и не успява да изкачи баира до Къртипъня. В същото време, в подножието му, гарата в Царева ливада (открита през 1910 г.) се превръща в притегателен център за околните колибарски селища. Там има транспорт, магазини и работа. Символично е, че именно къртипънчанинът Иван Бонев отваря първата обущарница в Царева ливада, а Георги Тенчев, също от Къртипъня, става кмет на модернизираното селище в периода 1911 – 1913 г. Животът просто е слязъл в ниското, по-близо до железния път.

В книгата „С ръце строили – с душа изградили“ на Кирил Петров откриваме три имена на строители от Къртипъня, участвали в изграждането на Паметника на свободата на вр. „Свети Никола“. Това са Пеню Мъглов Колев, Пенчо Пенев Мъглов и Пенчо Велев. Не е ясно как е съставян този списък, но моето предположение е, че първите две имена не трябва да са в него. Причината е, че фамилията Мъглови е добре позната в региона – Илия Мъглов, заедно с баща си и братята си, е първият майстор на паметника. Всички те са от дряновското село Горни Драгойча, за което детайлно съм писал. Така от списъка със строители остава само Пенчо Велев.

А в един брой на „Държавен вестник“ от 1903 г. откриваме любопитен щрих от миналото. В дълъг списък с младежи, издирвани от Търновското окръжно управление, защото не са се явили пред наборната комисия, стои и името на Васил Денев Василев от Къртипъня. Изглежда, че дори в тези непристъпни гори държавата е успявала да намери поданиците си, а те – от своя страна – са търсили как да ѝ убегнат.

Южните гробища и плочите под дебелия мъх

Докато тепърва влизаме в селото, мислите ми блуждаят. Може би зад дуварите, които подминаваме, някога са били засявани култури и земята е била обработвана. Днес обаче те са просто каменни скелети насред гората. Тук природата си е казала думата и отдавна е взела своето.

Макар всичко наоколо да е чист горски пейзаж, ние сме подготвени и започваме да търсим първия обект в Къртипъня – следите от южното гробище. Достигаме точката, на която очакваме да го открием, но се сблъскваме с висока трева и почти непроходима растителност. Листата на дърветата вече са покрили клоните, а последните пролетни цветове дават бял оттенък в красивите им корони, правейки гледката измамно идилична. На земята обаче няма нищо – дори един камък, който да ни подскаже, че сме намерили обекта.

Пъхам се в храстите, опитвайки се да зърна поне белег от гроб, но такъв не виждам.

– Оставяй го, може координатите ни да са грешни – отказва се без време бат Петьо.

Честно казано, малко ми трябва, за да го послушам. Гъсталакът е толкова враждебен, че не изглежда тук някога да е имало каквото и да било. Но инатът ме кара да се завра още по-дълбоко в шубраците и изведнъж усилията ми се увенчават с успех.

– Идвай – казвам, – намерихме го.

Любопитно е, че в Къртипъня е имало две махали (които условно нарекох „Южна“ и „Северна“) и две гробища – като че ли по едно за всяка от тях. Последното вероятно има своето историческо обяснение, макар за мен да остава загадка – един общ терен би бил напълно достатъчен.

Но както и да е – открихме южното гробище. То се оказва малко петно земя, вероятно около 50 кв. м, задушено от шума, храсти, дървета и здравец. На места над земята се показват големи и не чак толкова големи плочи от някогашните гробове, покрити с дебел мъх. Те са предимно грубообработени. Личи си сиромашкият бит на местните, но времето е по-безмилостно и от бедността – пръстта бавно засипва и поглъща тези последни знаци за нечие съществуване. Сред общата разруха се откроява само едно надгробие, което прилича на съвременните. На него четем името на мъж, починал на 84 години през 1968 г. Вероятно е бил от по-имотните фамилии, щом близките му са успели да осигурят по-модерни материали за последния му дом, контрастиращи с грубия камък наоколо. Това всъщност е и най-късният надгробен паметник, който открихме в Къртипъня.

Каква тъжна гледка. Там, където някога е имало почит към предците, днес „вихрове гонят тръни“, а всяка крачка изисква усилие. Оставяме тишината на това място зад нас с една единствена мисъл: дано поне на онзи свят тези хора са намерили покой.

Чешмокладенецът на „В.И.“ над гробищата

Само на метри от гробището ни очаква животът в най-чистата му форма – водата. По план търсим кладенец и го откриваме лесно. Пред него се е разляла огромна локва. Вероятно дъждовете са помогнали за размера ѝ, но тя положително е образувана от водата, която изтича от съоръжението и днес. Около зашумените каменни корита също е блатисто, поради което внимаваме къде стъпваме.

Този обект е интересен хибрид, изпълняващ едновременно функцията на чешма и на кладенец – „чешмокладенец“, както бат Петьо сполучливо нарича този тип водоизточници. Отворът към резервоара е защитен от ръждясала метална вратичка, монтирана върху малка релса. Надигам я с любопитство и поглеждам вътре – водата е кристално бистра, стените са измазани, а дъното се вижда идеално.

Водата изтича навън през изцяло покрит с мъх чучур, намиращ се в долната част на съоръжението. Дебитът дори в момента е голям, но не се знае какво е качеството на течността. Малко по-вдясно и нагоре на фасадата се вижда втори чучур, който е пълнил коритата, играещ ролята и на преливник.

В горната част на чешмокладенеца е оформена широка ниша за поставяне на съдове. На фасадата са врязани инициалите „В.И.“, изписани с ръкописни букви. Можем само да предположим какво е сторил този човек, за да присъстват първите букви от имената му тук, но като че ли по-важен е почти заличеният надпис на година, в която или се е построила, или се е ремонтирала тази чешма. Макар времето да е изтрило последната цифра, разбираме, че се отнася до 30-те години на миналия век, защото разчитаме първите три цифри – 193.

Характеристиките на това съоръжение вероятно бледнеят пред историите, които са се случили около него – разговори, срещи, тежък труд и мигове на отмора. Днес обаче няма кой да ни ги разкаже – останал е само монотонният звук на водата, която мие каменните корита в самотата на гората.

През руините на Южната махала

Поемаме на север-североизток и навлизаме в сърцето на Къртипъня и по-конкретно – Южната махала. Около нас мълчаливо стърчат стари дувари, градени от различни по форма и размер камъни, а там, където е възможно, е използвана и естествената скала, която е вградена в зида.

Ето останките на една стара постройка – стените ѝ са каменни, а дървените греди са паднали на земята или стърчат във въздуха. Дървета са поникнали там, където някога вероятно са били отглеждани животни и това е осигурявало прехраната на цяло домакинство.

Продължаваме нататък. Тук крайпътните зидове не са паднали и някогашната селска улица дори се очертава ясно. Днес по нея обаче не минават хора, а расте здравец и млади дръвчета пречат на свободното преминаване на случайно заблудилия се пътник.

Следваща постройка. Тя също е останала само на стени, но на места отвътре се вижда, че е била измазана с кал и покрита с бяла мазилка. Внимателно оставената при строежа кръгла дупка в стената извиква в съзнанието ми гаровите постройки около ЖП станциите. Ами ако в тази превзета от къпини къща наистина е живял работник в БДЖ?

И какво от това? Споделил е същата съдба като съселяните си. Пълна анонимност пред лицето на времето.

Отново стъпваме на нещо, което някога е било улица. Бурените все още са ниски, но пролетният дъжд със сигурност е добре дошъл за тях. Храсталаците обаче, застрашително подаващи се иззад дуварите, са образували естествен арковиден тунел над пътя.

Следващите руини на сграда са впечатляващи. В градежа на стените е вложено старание, като са използвани и дървени сантрачи, а камъните са споени с кал. Но най-интригуваща е масивната талпа над входа – тя се е огънала под страховития натиск на каменния зид под ъгъл, който противоречи на законите на физиката. По всякаква логика тази дъска трябваше да бъде пречупена на две, но очевидно е деформирана все едно е някакъв пластичен материал и все още се държи. Майстори… истински майстори са градили тук.

Това е второто ми идване в Къртипъня и всеки път ме връхлита едно и също странно чувство. Сякаш Бог е проклел това място да изчезне. Сякаш жителите му е трябвало да изкупуват някаква страшна, невидима вина, за да ги застигне тази абсолютна разруха, която пътешественикът може да види и почувства тук. Но каква е тази вина, която да заслужава тъжната гледка на отминали животи; кои са греховете, чието изкупление да струва забравата на тези животи и съграденото от тях?

Достигаме следващата постройка – стопанска. Предната част е била лека дървена конструкция, а задната и страничните стени са от камък. Днес от всичко това е останал само скелетът, който е обрасъл с коприва и друга растителност. Наоколо се виждат и индустриални цигли, което подсказва с какво е била покрита постройката. В съседство се вижда друга, по-малка сграда, градена на подобен принцип, но при нея конструкцията е малко по-запазена. Животински черепи се търкалят по земята, което още веднъж потвърждава предназначението на тези градежи.

Чешмокладенецът на „Д.И.“ от 1941 година

С това приключваме обиколката си из руините на Южната махала. Време е да се насочим към следващата цел – един кладенец в дерето, което разсича Къртипъня на две и служи за естествена граница между двете му махали. За целта се връщаме на черния път, минаващ през селото, който някога е бил калдъръм и днес е единственият проходим – разбира се, с подходящ за целта джип.

Вървим по него, а той става все по-кален. Толкова, че на места в калта са поставени легнали дънери. Предвид следите от гуми, съвсем не изключвам възможността някой скоро да е закъсал на това място.

Няколко метра по-напред пътят прави остър ляв завой. Точно преди него е мястото, на което дерето го пресича. От течащата вода са се образували големи кални локви, около които расте трева и така трасето е започнало да се превръща в нещо като малко блато.

На десетина метра вдясно, извисен над пътя, се появява и обектът ни: бетонен чешмокладенец – терминът, който бат Петьо въведе в научна употреба.

Достигането му изглежда трудно поради заблатяването, но все пак се справяме. Водоизточникът е разположен в самото дере, а пълните с пръст и шума корита са успоредни на течението на водата. Непосредствено до тях теренът е укрепен със зид, висок около 1 м. Целта му е земята от стръмния хълм да не се свлича в коритата. Над зейналия отвор на резервоара откриваме надпис на фасадата – „Д.И. 1941 гд. ДИ„. Най-вероятното тълкувание е, че авторът на съоръжението е с инициали Д.И., които е поставил преди и след годината, в която го е съградил. Прави впечатление, че всички букви в надписа са ръкописни, освен двете „И“-та, които са печатни.

Точно над този автограф е оформена красива арковидна ниша за поставяне на съдове. Вдясно под отвора пък стърчи ръждясал метален преливник, който някога е пълнил коритата и е придавал на кладенеца и функцията на чешма.

Поглеждам в резервоара на кладенчето – стените са измазани, а в ъглите самотни паяци са изплели мрежите си. Парадоксално, въпреки обилното количество вода наоколо, нивото ѝ в съоръжението е ниско, което обяснява и защо преливникът е сух.

Нужно е по-внимателно вглеждане, за да се открие още един детайл – втори чучур, разположен долу вляво спрямо отвора на резервоара. В момента той е почти напълно покрит с варовик и мъх, което го прави трудноразличим в каменната фасада.

Трябва да се признае, че този водоизточник е красив. Вероятно арката му го прави такъв, но и местоположението му в дерето е атрактивно.

Трудовашкият чешмокладенец от 1939 г. и загадката с инициалите

Връщаме се обратно на разкаляния път. Преди да направим завоя обаче, ни прави впечатление, че под пътя, от лявата страна, има още нещо. Веднага слизаме да проверим.

Ти да видиш! Още един чешмокладенец! Само на 15 м под другия. Потънал е в къпини и едва се вижда. Вадя ножа си и започвам методично да разчиствам високите тръни, за да можем да го достигнем и разгледаме по-детайлно. След като разкървавявам ръцете си на няколко места, задачата по почистването е изпълнена. Първо прави впечатление, че кладенчето е вградено в подпорния зид, който укрепва пътя. Второ, бетонната му фасада е по-опростена от тази на горния кладенец, а надписът върху нея веднага ни казва защо. На него четем следното: „1939 Трудова пов. ДN ГК ВN„.

Посочената година – 1939, издава, че този водоизточник е с две години по-стар от съседа си. Също така, той е изграден от трудовата повинност – обстоятелство, което не е посочено при другия. Прави впечатление и специфичното изписване на буквата „И“ в два от инициалите на създателите – тя е обърната огледално, приличайки на латинското „N“. Това не е случайна грешка, защото се повтаря два пъти, издавайки вероятно по-ниската грамотност на човека, издълбал буквите.

Ако се вгледаме внимателно, изплува интригуваща връзка, която лесно може да убегне на страничния наблюдател. В този „трудовашки“ кладенец виждаме инициалите „ДN“ (Д.И.). Същият този „Д.И.“ е автор и на горния чешмокладенец от 1941 г., където обаче вече е работил сам, а там инциалите са изписани грамотно, при това два пъти – преди и след годината на съграждане.

Но нишката става още по-заплетена. Инициалите „ВN“ (В.И.) от този кладенец (1939 г.) съвпадат с тези от най-първия водоизточник, който открихме над южните гробища. Там „В.И.“ е изписано ръкописно и правилно. Годината остава неразчетена, но отново се отнася за 30-те години на XX век. Т.е. и тук при два отделни чешмокладенеца имаме правилно и грешно изписване на буквата „И“. Но можем да допуснем хипотезата, че най-първият кладенец при гробищата не е по-нов от този, който сега почистихме. Тогава как излиза така, че „В.И.“ е изписан първо грамотно, а след това – неграмотно? Възможно ли е съграждането на водното съоръжение под пътя да е дело на тримата майстори, а изписването на годината и инициалите им – на съвсем друг човек? Все пак и при чешмокладенеца над гробищата, и при този над пътя от 1941 г., в надписите различаваме ръкописни почерци (с изключение на печатните „И“-та при този от 1941 г.), докато при този от 1939 г. са ясно изразени печатните букви (с изключение единствено на инициалите ГК). Освен това и двата „ръкописни“ водоизточника са съградени от един човек, докато трудовашкият – от цели трима.

Въпреки цялата тази обърканост, казусът, в който се потопихме, е интересен – защо инициалите на едни и същи хора са изписани един път грамотно, а друг път – неграмотно. Разбира се, всички предположения ще си останат точно такива – предположения.

Поглеждам в резервоара на трудовашкия кладенец. Отвътре е измазан, в него има малко вода, а на дъното плуват листа, клони и други мръсотии. И как да е иначе – той не се вижда от пътя, та ще се намери някой да го почисти отвътре. От дясната страна на фасадата, малко под отвора, се вижда дупката, където е бил чучурът-преливник. Личат и корита, покрити с мъх и пълни с къпини.

Вероятно ниско в основата има и втори чучур, който в момента е погребан под шубраците. Основание за това предположение ми дава фактът, че всички чешмокладенци в селото са правени в сходен стил, при това от едни и същи майстори. Тъй като останалите два обекта разполагат с по два чучура на различна височина, можем да допуснем, че и този е бил проектиран по идентичен начин.

Хубав обект и интересно разположение на двата съседни чешмокладенеца.

Северната махала: Вековна черница и тихи руини

Някогашният калдъръм пресича дерето перпендикулярно и с ляв завой започва да се изкачва нагоре към Северната махала на селото. Подминаваме блатистото място и крайпътните зидове започват да очертават някогашни дворове, от които днес се подават бурени и храсти. Ниско към основата на стената на някогашна къща се спускат клоните на дърво, сякаш мъчейки се да прикрият разрухата, която цари тук.

И пак се замислям за съдбата на Къртипъня – като че ли небето се е стоварило върху това село, а слънцето отдавна е отказало да свети тук.

След около седемдесет метра изкачване, точно на пътя пред нас се изпречва внушително вековно дърво. Не мога да позная какво е, защото листата му са опадали. Докато пиша този текст обаче, се сетих, че по-късно през лятото отново идвах в Къртипъня и имам снимки на дървото от тогава. Разгледах ги, но отново не можах да позная вида. Затова реших да проуча въпроса с помощта на AI, който се справи много добре и установи веднага – това е черница. Вековна черница, която е видяла и доброто, и злото на това място.

Точно зад дървото, от северната му страна, се намират може би най-запазените къщи в цялото село – доколкото думата „запазени“ изобщо има смисъл в Къртипъня. Покриви няма никъде, но тук освен внушителните градински дувари се виждат и високи стени на сгради. От вътрешната им страна дървените сантрачи упорито държат зидарията, долапите личат, а на места дори се забелязват следи от бялата мазилка.

Интересно е как са изглеждали тези сгради, преди окончателно да се предадат. За късмет бат Петьо откри снимка от 2013 г., направена от младия пътешественик Деян Владов. На нея се вижда една все още полужива къща – покривът от тикли все още не е свлечен, а фасадата пази бялата си мазилка. Макар на пръв поглед руините да изглеждат неразпознаваеми, внимателното вглеждане в детайлите разкрива истината: това е именно къщата, пред която стоим в момента – онази със сантрачите и запазените долапи. Идентифицирах я именно по тях, както и по оцелелите петна мазилка. Парадоксално е, че частта от сградата, която през 2013 г. изглежда по-здрава, днес е напълно изчезнала, докато голата стена е в почти същото състояние като преди 12 години. Дали природата е нанесла финалния удар, или някой е „рециклирал“ каменния материал за нов градеж – един Бог знае.

Северозападно от дървото пък, вече потънала в растителност, стърчи друга постройка, вероятно стопанска. Като че ли тук е живял някой по-заможен къртипънчанин, защото това пространство прилича на един цял комплекс от къща, голям двор и допълнителни постройки. А може просто тук да са живели последните, най-корави жители на селото. Кой да ти каже.

В ъгъла на един нисък зид попадаме на странен обект, който ни кара да се спрем. Виждаме грубо издялана правоъгълна плоча с дупка в средата, покрита с мъх от годините. Тя е положена точно на правия ъгъл при снадката на дувара, а под нея се забелязва малка кухина – пространство, не по-голямо от метър на метър. Умувахме дълго, опитвахме се да разгадаем предназначението му, но не можахме да разберем за какво ще да е служило това парче камък.

Докато обикаляме, се опитваме да излезем обратно на пътя не от мястото, от което дойдохме, а направо през покрит с къпини зид. С малко повече усилия успяваме.

Северните гробища на Къртипъня

Както споменах още при влизането ни в Къртипъня – селото има две гробища: южно и северно. След като видяхме първото, ред е да потърсим и второто. Продължаваме още на север по единствения път, оставяйки вековната черница зад гърба си. Оттук до следващото призрачно село – Станча, има едва няколкостотин метра по същото това обрасло трасе.

Северното гробище се открива много по-лесно, тъй като е разположено непосредствено вдясно от пътя, на около 130 метра след черницата. Тук земята е покрита с пелена от малка винка и тук-там здравец. Веднага прави впечатление, че надгробните паметници са повече и имат значително по-съвременен вид. Това само потвърждава предположението ми, че Северната махала е била последната крепост на живота в селото. Въпреки това, времето не е било милостиво. Изцяло оцелелите надгробия са малко, а на повечето от тях снимките на покойниците са паднали или умишлено премахнати. Имената и годините се четат трудно, заличени от дъждовете и мъха. От една оцеляла плоча разбираме, че човекът под нея е напуснал този свят през 60-те години на XX век. Любопитно е, че макар по това време религията да не е била официално на почит, върху паметниците почти винаги присъства кръст под една или друга форма.

Докато обикалям из неголямото гробище, бат Петьо е открил паметник, почти напълно погълнат от земята, и го почиства. След отстраняването на шумата и пръстта ясно се виждат снимката, името и годината на смъртта на покойника: Колю Белов – 1965. Трогателен е последващият посветителен надпис: „От сина му Генчо за вечна признателност“.

С това мисията ни тук приключва. Тези гробища са потънали в същата забрава като южните, но в тях личи малко повече от „новото“ време. Дали в някакъв момент другото гробище е било изоставено за сметка на това, или всяка махала упорито е държала на своето до самия край – няма кой да ни каже. Тук въпросите винаги са повече от отговорите.

В търсене на тракийската могила

Последният ни обект в Къртипъня е неочакван и по своята същност – древен. Разполагах с информация, че при теренни обходи в региона археоложката Кина Койчева е открила тракийска могила. Имайки точните координати, няма как да си тръгнем, без да проверим това място.

Връщаме се при вековната черница, където на изток се отделя друг път, още по-обрасъл. Разстоянието от разклона до могилата е малко – около 120 м, но растителността тук е голямо препятствие. Ако главният път е бил настлан с камъни, което поне частично засега ограничава избуяването на треви, то тук настилка не е имало. Достигаме някакво място, което вероятно е било голяма овощна градина, но днес е изключително трудно проходимо. Бат Петьо не храни голям интерес към тракийската култура, поради което решава да ме изчака встрани, докато тънките израстъци на дръвчетата се забиват в мен на всяка крачка.

Стигам до местоположението и… нищо. Пред мен няма нито могила, нито дори следа от някакъв насип. Само гъсти, разцъфнали дървета и буренак. Май бат Петьо постъпи мъдро. Не бъркам в координатите, в това съм сигурен. Не вярвам и те да са фалшиви. По-скоро тук се е разиграла поредната банална случка – могилата е пречела на собственика на имота, поради което той я е изринал, за да освободи пространство за засаждане. Това обаче е предположение – за съжаление, каквото и да е имало тук, то не е изследвано. Изрично е посочено, че посещението на Кина Койчева е обход, а не археологическо проучване.

За финал

Тук, сред руините и изгубените могили, приключва нашата обиколка в призрачното село Къртипъня. Място, в което днес има интернет, но няма кой да го ползва. Място с цели три чешмокладенеца, но няма кой да отпие от тях. Място с две гробища, но няма кой да бъде погребан в тях…

Господ не е бил на страната на Къртипъня.

–

*Благодаря на етнографа доц. д-р Петър Петров за полезните и съдържателни дискусии, които проведохме, както и за споделената информация.

Използвани източници:

1. Мойсеев, Мойсей. Царева ливада / Мойсей Мойсеев. – Габрово : Екс-прес, 2008, с. 12, 40-41, 121, 126.
2. Петров, Кирил. С ръце строили – с душа изградили / Кирил Петров – Ловеч: Обектив, 2022, с. 61-62.
3. Петров, Петър. Личен архив.
4. Тихова. Бонка. Преселници към Стара планина създават дряновските села / Бонка Тихова. // Дряновска искра №18, 2 окт. 1996.
5. Държ. вестник, № 177, 14 авг.1903, с. 8.
6. Справка НСИ [онлайн]: [прегледан на 13.1.2025]. Достъпно от: https://www.nsi.bg/nrnm/reports/population/list/2692
7. Снимка на Къртипъня от 2013 г. [онлайн]: [прегледан на 15.1.2025]. Достъпно от: https://www.flickr.com/photos/bohis/8604861431/in/photostream/

Разгледайте галерията със снимки от пътешествието към с. Къртипъня: