Самуил, родът на папагалите, българската народност и историческата истинност

При разглеждането и представянето на символите за българската идентичност през времето на Първото българско царство в [1, стр. 70-71] не намерих герб, печат или друг символ от цар Самуил, който е един от най-известните и тачени от народа български владетели и днес. В последствие и във връзка с актуалните събития се позаинтересувах за символиката, свързана с този владетел и велик българин, защитавал България близо половин век от различни родови междуособици, вътрешни размирици и чужди посегателства и най-вече – от страна на собствения си род и на Византия. Така открих, а и възникнаха доста въпроси, неясноти и спекулации във времето, на които ще се опитам да отговоря или изясня в това есе. Според новата македонска енциклопедия и често застъпвана версия в Македония Самуил е македонски цар!? Добре, че въпросната книга е била изтеглена от всички книжарници в Македония и предстои нейната следваща, надявам се точна, редакция. Едва ли обаче можем да упрекваме македонците преди да видим самите себе си, защото на много места (например в КБЕ том 4, издание на БАН от 60-те години на миналия век) и от отговорни държавни органи в различни периоди не се споменава нищо за цар Самуил и неговият род. Изглежда ние сами не уважавахме заслугите му за над 43 годишната борба за независимост срещу Византия, до изискването официално костите му от Университета и Музеят в Солун, Гърция и същевременно типично по нашенски строим възпоминателни паметници край Петрич, откривахме плочи в Траянови врати и други места. Така този ярък представител на българската душевност, самобитност и народност бе едновременно забравен и твърде интересен, когато се открие някой артефакт или свидетелство за българското начало като например граничният камък в Югозападна България, останал от негово време и гробът му в Преспа, Гърция.

Преди повече от половин век в църквата на остров Ахил, Преспа гръцкият проф. Н. Муцопулос открива гроба на Самуил. Според него църквата е построена от българския цар Борис I. Направена е реставрация на главата на Самуил по неговия череп и реставрация на къс от златотканата му дреха (фиг. 2). Сред многобройния погребален инвентар в гроб № 3 в базиликата „Св. Ахил“ в Преспанското езеро са открити и части от дрехата на погребания, които след реставрация показват украса от златновтъкани папагали. Тъй като церемониалната дреха на средновековните владетели е част от владетелските инсигнии, то на папагалите от дрехата на цар Самуил не може да се гледа само като на украса. Мотивът е запазен благодарение на благородния метал. В герба са две царствени птици – съединени помежду си и гледащи една към друга. Това е символът на неделимите Източна и Западна България, на нетленната родова памет и единството във вечността! В [2, стр. 334] се казва: „През 1969 г. солунският археолог проф. Н. Мацополус попадна на интересно погребение. Открити бяха и фрагменти от златотъкана дреха с изображение на папагали. От други източници е известно, че тъкмо тази птица е била символ върху герба на Самуиловия род. Неслучайно неговият внук Петър Делян убеждавал въстаналите българи (1040 г.), че „един храст не може да храни два папагала /т.е. царе/ и нито един народ на може да бъде управляван от двама владетели.“

Основният въпрос, който възникна естествено в мен, бе: „Защо на погребалната си тога цар Самуил има папагали и те са приети за характеризиращи символи на българите?” ме провокира и възбуди тезата, по която ще опитам да защитя. Тезата ми бе: Символиката на цар Самуил се различава рязко от тази на останалите царе, защото самият той не е от рода Дуло или от т.н. ера на Авитохол (Атила), а защото е наследник на всичко най-ценно в един обединен като цяло български народ и защото иска да се разграничи от Симеон I и неговото културно и духовно наследство, както и от почитаните в езичеството животни лъв, вълк и куче. А и защото само един истински българин може да защитава свободата и самобитността си в един толкова дълъг, бих казал съзнателен период от живота си само ако той самият се самоопределя като такъв. Всеки един от нас обаче е обеден и трябва да знае, че българите са не само войни, което е ударната доза от колорита на българския характер и в частност на персоналността на цар Самуил тогава и дори сега, а те се идентифицират със самобитността на творческия си, интелигентен и съзидателен дух (птиците по принцип са символ на свободата на духа, на душевността), поради който са се създавали, утвърждавали, западали и отново въздигали във вечността.

Както заявих по-горе, основният въпрос „Защо папагали?” трябва да намери своя отговор и затова искам да направя коментар. Най-вероятно тези папагали са от по-големите видове червена зеленокрила Ара или Жако, но имат червен цвят с рубинен оттенък-символ на царете (нали не сте забравили за багрянородните царе от [1]) или във всеки случай са подобни червенопери птици. Папагалите по принцип са моногамни животни и двойките често се задържат за цял живот (затова се наричат неразделни папагали), някои групи са доста интелигентни и имат голяма продължителност на живот, която при по-едрите видове е съизмерима с тази на човека. Те обаче често остават и неразбрани, криворазбрани, по тяхному свойски и неповторими. Няма ги и на старобългарския вечен календар. На папагалските пера обаче се гледа като на символ на единството между североамериканските индианци и индианците от Централна и Южна Америка. Папагалът е птица, която може да бъде научена да говори или да разбира на всякакви човешки езици, затова някой хора я смятат за преводач, медиатор и връзка между народите и различните същества в най-широк смисъл (например Й. Б. Тито – бивш първи партиен и държавен лидер на ФСР Югославия подарява на внучката си папагал, който и днес е на о. Брийони). Някои от тях не понасят да бъдат затваряни в клетки, а почти всички летят добре и запазват вида си и след кръстосване. Перата на папагала със своята пищна многоцветност освен това презентират всички цветове на дъгата. Ако се вгледаме в тези им качества, може да намерим смисъл за избора им на герба и царствената тога от цар Самуил, неговият произход и връзката с някои черти не само на българската народност. Странно или не гербът на Доминиканската Република също е с два папагала, обединени в средата от лъв; оформлението на герба на Самуил прилича на това на Казахстан, където е територията на Волжка България и т.н.

Самуѝл е български цар, управлявал България от 997 г. до 6 октомври 1014 г. Той е първият владетел от династията на Комитопулите. За произхода им има три версии, които приписват на Комитопулите славянски, български или арменски произход. Широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Особено интересна е последната теория, появила се още преди публикуването на допълнението на Михаил Деволски, която се основава на необичайния факт, че имената на комитопулите Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, всички без изключение, са старозаветни и много типични за Армения. В полза на това е и уточняването на името на майка им – Рипсимия, типично арменско, както и свидетелството на един съвременен арменски писател – Асолик (Степан) от Тарон. И наистина, Рипсимия е арменка – както поради името си (“Хрипсиме” – националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър I (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е, като приближен на цар Петър I, Никола да е получил ръката на “дворцова дама” от свитата на царицата. Разказвайки как през 435 г. от арменската ера (което съответства на периода от 14 март 986 г. до 13 март 987 г. от християнската ера) император Василий II изпратил пратеничество да сключи мир с българите» той споменава, че тогава ги управлявали „двама братя“. Казвали се Комитопули и името на по-големия било Самаел (т. е. Самуил). „Те били от арменския народ и по произход от провинция Дерджан, а император Василий ги прехвърлил с наемните части“ в Македония (Източна Тракия – б.а.) да се бият срещу българите.“ От тук в удобен момент те се отделили от него и преминали на страната на владетеля на българите, който бил евнух (б. а. цар Роман). Заради смелостта си „израснали в неговите очи“.

Именно „комсадягк-Комитопулите“ владеели земята и с времето започнали сериозна борба срещу „императора на гърците“ [3]. Това звучи обаче твърде съвременно, нещо като „корпус за бързо реагиране”, но по-важното е, че комит Никола – бащата на Самуил – е българин и не би могъл да бъде с друг произход, освен български. Като баща той е определящ в корените на фамилията! Има хипотеза, че той е от рода Дуло по линия на Гавраил [4], братът на цар Симеон I, т.к. Самуил кръщава сина си на дядо му – Гавраил Радомир, а племенникът му Иван Владислав кръщава един от своите синове на прадядо си – Пресиян. Внучки и правнучки на Самуил също са кръстени на жената на цар Петър I – Мария-Ирина. Това противоречи на широко разпространената теза, че българският корен във върховната власт бил прекъснат. Българският произход на цар Самуиловият род е защитен и в едноименната книга [5].

И тук трябва да се отбележи, че историята с 4-те братя при решаване съдбините на България се повтаря! [1, 4]. Самуил е най-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия, както стана ясно и противоречи на казаното от М. Деволски по-горе. За ранните години на Самуил не се знае много. Според изворите Никола е бил болярин и областен управител от най-високо ниво. В латинската версия на хрониките на Скилица е наречен comes*, а синовете му – comites*. От значението на български се вижда, че терминът се използва и в Унгария, което от само себе си потвърждава връзката на рода на папагалите с наследниците на Авитохол (Атила), т.е. – с българите. Титлата комит е давана на управниците на комитати, на които България е разделена от средата на IX век (най-вероятно 9-10 области [1]). Въобще ръководните постове и в столицата, и в провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си със старобългарски произход. Нещо повече. По това време държавата е управлявана от комит Никола под формата на колективно наместничество при жив и легитимен, но чуждопленен цар, като всеки един от синовете му бил начело на определена област – Давид и Мойсей властвали на юг – югозапад съответно в Преспа и Струмица, а Арон управлявал Софийската област. Според византийските летописци Видинска област била под властта на Самуил от 971 г. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. По всичко изглежда, че самият комит Никола принадлежи към прослойката на тези, които управляват важните гранични области на България на юг. Макар да е коронован за цар чак през 997 г., Самуиловото управление започва през 976 г., когато се създава благоприятна обстановка след смъртта на византийския император Йоан Цимисхий, отровен от любовницата си и Самуил и братята му Давид, Моисей и Арон застават начело на въстание или по скоро в борбата на българите срещу византийската власт. Съвместното управление на Комитопулите продължава кратко, тъй като Давид и Мойсей са убити съответно от скитници власи между Костур и Преспа и паднал камък от крепостта Серес (фиг. 3), а Арон, който е уличен във връзки с византийския император и амбиции за власт, е екзекутиран по заповед на самия Самуил. На 14 юни 976г. избухва свада между Самуил и властолюбивия Арон, който водил преговори за мир с Василий II. Тя завършва с унищожаването на целия Аронов род с изключение на сина му – Иван Владислав, за когото се застъпва неговият братовчед Гавраил Радомир. Това става в местността Разметаница, недалеч от днешна Дупница. Кървавата драма, отворила пътя на брато-убийствените вражди в царския род за години напред. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман, които са държани под стража в Константинопол, успяват да избягат, но на границата Борис е убит по грешка от пограничната стража. Брат му Роман, който е бил скопен, се връща във Видин и е признат от Самуил за български владетел – коронясан е за цар в 978 или 980 г. до когато официално цар е Борис II. Приема се, че реално Роман предава на Самуил властта, който управлява България. Самуил, познат като способен пълководец, разширява териториите на България във всички възможни посоки. Столица в 978 г. става Скопие, а по-късно – Охрид и Преспа. Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Никулица, който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на остров “Св. Ахил” в Преспанското езеро, днес в Гърция, избрана по-късно и за семейна гробница и място на неговото погребение). Скоро царството покрива почти целия Балкански полуостров {територията на днешнa Република Македония, Северна България, Северна Добруджа, Сърбия (без Банат и Бачка), Черна гора (без Приморието с автономните републики Дубровник и Улчини), Албания и днешна Северна Гърция}, като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт (фиг. 4-5). Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младият тогава Василий II да организира голям поход срещу българите до Средец. През 986 г. след неуспешната обсада на града Самуил разбива армията на Василий II при Траянови врата. Допуска се, че Иван Владислав и Гавраил Радомир също участват в битката при Ихтиманския проход. Освобождават се старите столици Плиска и Преслав (около 987-989/990 г.). Изобщо в продължение на десетилетия цар Самуил успява да удържи атаките на византийския император Василий II срещу България и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.

През 991-2 г. цар Роман отново е пленен от византийците и е хвърлен в тъмница, където умира в 997 г. Властта остава в ръцете на Самуил в Преспа, но той е само един „раб Божи”, както се подписва на надгробния камък на своите родители и брат си Давид от 993 г. В село Герман, близо до Преспанското езеро, в края на XIX век е открита надгробна плоча с имената на комит Никола, неговата съпруга и сина му Давид (фиг. 6). Както се казва в надписа, Самуил наредил плочата да се направи в чест на родителите и брат му през 6501 г. от Сътворението на света, индикт 6 (което съвпада с времето от 1 септември 992 г. до 31 август 993 г.). Надписът гласи: „В името на отца и сина и светия дух. Аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт”.

Постепенно Самуил започва да управлява самостоятелно, но по законите и традициите на старите българи не е цар. Настъплението му към Солун води до овладяване на Верия (Бер), Сервия и други крепости и попадането на арменския княз и син на дука на Солун – Ашот Таронит в плен. В последствие Самуил и Гавраил Радомир са ранени при успешната за византийците битка при река Сперхей през 997 г, когато Самуил нахлува в областите Тесалия, Беотия и Атика. Едва когато идва със сигурност потвърдено известие за смъртта на Роман, болярският съвет избира Самуил, а по друга версия той се провъзгласява за цар на България. Самуил е наречен “самодържавен цар” в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Коронацията на Самуил става най-вероятно в Преспа при тогавашния български патриарх Филип. Вече в качеството си на пълновластен владетел енергичният Самуил предприема действия за изграждане на държавата по оста, приета като доктрина от цар Борис I (виж фиг. 6, стр. 17 в [1]). В самия край на X в. цар Самуил започва голям поход на югозапад. През 998г., следвайки традиционната българска политика и териториалното, културно и църковно разпределение от времето на царете Пресиян, Борис I и Симеон, Самуил подчинява първо Дукля (Зета, днешна Черна гора). Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява частично Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васа-лен владетел. Житието на княза-светец и летописът на “Дуклянския презвитер” пред-ставят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара.

Цар Самуил, на върха на своята мощ, оженва и сина си Гавраил Радомир за Mаргарита – дъщеря на унгарския владетел Геза (972-997) и сестра на крал Стефан I (997-1038 г.). Този брак е разтрогнат след смъртта на Геза, а после Гавраил Радомир се оженва за “хубавата ларисчанка Ирина”, тъй като българите не подкрепят синът му Стефан в претенциите му за унгарския престол. През 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун, а следващата година – и към Видин. Така, след повече от десет години, Византия дава реванш на българите. Пръв от българските градове в Солунско пада Верия, а след него Колиндрон и Воден (Едеса). Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. стремително контраатакува и прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В резултат на това византийци и унгарци чрез съвместни действия разгромяват българските войски на северозапад. Видин пада през 1003 г., а също така в последствие – и Скопие. Столицата е преместена в Охрид, където е построена Самуиловата крепост (фиг. 3). Около 1006-1007 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. През юни 1014 г. император Василий II атакува клисурата към Ключ, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът обаче е безплоден, “…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…”, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на планината Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си, нечовешко престъпление – той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Погребан е в родовата гробница на остров Св. Ахил в Преспанското езеро. След смъртта на Самуил, Гаврил Радомир, организатор на отбраната на страната и не отстъпващ по пълководчески дарби на баща си, на 15 октомври 1014 г. е провъзгласен за цар. Гавраил Радомир или Симеон Роман е български цар (1014-1015), първороден син на цар Самуил и съпругата му Агата от васалната на България област Лариса.Забавеното възцаряване е вероятно под предлог дните на траур в Охрид и Преспа, но за кой ли път сред българите се разгаря вредна, задкулисна борба за трона. Няма съмнение, че другият претендент е Иван Владислав. Възгледът за “старшинство на рода” на Арон явно има своите застъпници в средите на българското болярство. Веднага след интронизацията си той разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат, който прониква до Битоля и успява да изгори българските крепости. Император Василий II се възползва от тази нездрава обстановка и интриги сред българския елит, нахлува в Битолското поле, превзема Битоля, Воден, Мъглен и само след 5 дни получава вест, че Гавраил Радомир е убит по време на лов от спасителя си – първият му братовчед Иван Владислав! Самият той загива през февруари 1018 г. край стените на Драч при опит за възстановяването на града под българска власт, коварно убит по време на дуел от двама византийци в гръб. Престолонаследникът Пресиян II се оттегля с братята си Алусиян и Арон с войска в планината Томор, днешна Албания, но след 4 месечна обсада е принуден да се предаде. Така след преждевременната смърт на цар Самуил, междуособните борби в рода на папагалите и примиренчеството на повечето боляри и царица Мария България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно, през август 1018 г. идва и краят на Първото българско царство (фиг. 7).

И тук искам специално да се спра на територията на България при цар Самуил. Вроденият талант да управлява много скоро довежда границите на България да се разпрострат върху територията на почти целите Балкани. Според проф. Б Димитров: „След като направих анализ на наличните в древните хроники данни и карти, наистина излезе, че между 986-1001 г. България владее, освен териториите при царете Симеон и Иван Асен, и териториите на днешна Централна Гърция до Коринтския проток, цяла Албания, всички сръбски княжества, Черна гора и част от Далмация. Ние често наричаме Самуил цар за цялото време на драматичното му управление (971-1014). Но малко хора знаят, че той е коронясан едва през 997 г., макар че реалната власт действително е в ръцете му и в предходните 26 години” [6]. Това потвърждава още веднъж тезата, че цар Самуил е българин. Освен това от трите грамоти (хрисовули), издадени от византийския император Василий II в 1020 г. до българския архиепископ се разбира, че се възстановява минималният диоцез на Охридската патриаршия от времето на царете Петра и Самуила, и се прави заключение, както за целия диоцез, така и за имената на епархиите и епископиите. Този диоцез е по-малък по територия, но почти съвпада с тази на България (разликата е Драч, днешен Дурас в Албания, загубен през 1005 г. от семейството на кмета Йоан Хрисилий, дъщерята на Самуил – Мирослава и зет му Ашот, същият пленник от 995 г., с когато тя се залюбва, оженва в Преспа още в 997 г. и избягват с него от Драч в Константинопол) [7]. Известно е и покровителственото отношение на цар Самуил към богомилите, който възприема част от социалните им тежнения, защитава ги от притесненията на местните феодали. Богомилите масово навлизали в Самуиловата войска. При превземането от Самуил на много райони от Западните Балкани – земите на Албания, Черна гора, Босна, Далмация, включително до Задар (Зара) на Адриатическо (Синьо) море и до земите на унгарския крал, заедно с войската пристигат много богомили, които се заселват и пренасят идеите си в новите земи.

Родът на папагалите, род който има продължение и днес, е показан на фиг. 8! Остатъците от болярството и роднините в обкръжението на Самуил е използвано широко в династическите борби на Византия, но това не е обект на разглеждането. В Италия съществува специална институция, която определя фамилиите, имащи право да бъдат вписани в Златната книга на древните родове. Книгата се нарича „Tabella per I’iscrizione nei libro d’oro della nolilla Italiana”[8], където е отбелязано: Родът продължава фамилия Фризинга в Италия. Последният, който се е считал за наследника на Самуиловата фамилия, до събирането на документите е Андре III /Андрей/ и след който би трябвало да има вече още поне две поколения. Потресаващ факт на продължителност на родословие близо 1000 години, който няма аналог в българската история, освен ако трябва да се сравни по продължителност с родовата нишка на цар Борис I, внучката му Олга и Фердинанд и Симеон Кобурготски, описана в [1]!

Фиг. 8. Родът на папагалите-династията на Комитопулите

Разглеждайки темата за цар Самуил, рода на папагалите, българската народност и историческата истинност изградих една работна теза. Накрая е необходимо ясно и точно да направя заключение. Родът на цар Самуил е наследник на Атила, самият той е българин, защитник на духовните и съзидателни начала и носител на най-ценните черти в българския народ, а в символиката си залага на националния идеал – единна, обединена и независима България! Според Г. Тахов в града с крепостта Фризинга в Италия и днес живеят лица, които се считат потомци на българската владетелска фамилия Комитопули. Опазили се от скопяване, ослепяване, обезобразяване и всякакви вътрешно родови борби, междуболярски особици и интриги не само от страна на византийците през вековете, наследниците на Самуил достигат до наши дни, а самите ние премълчаваме и не популяризираме този факт заради решенията тогава на Коминтерна и действията на Г. Димитров в тази връзка! Защото цяло престъпление е, че през 1956 г. тогавашното ни правителство, след като получава тази информация, не само не отдава значение на пакета от документи, а и потулва въпроса заради принадлежността на Македония към българските земи. Към пакета документи е и споменатата по-горе „Таблица за вписване в Златната книга”, като Делото е заведено към архив с документ 7046 и носи държавния печат от 8 юли 1955 г. на Република Италия [9]. Защото и днес цар Самуил е пример за защитник и живителен извор за българската душевност и самобитност. Защото в случая става въпрос за нашата народност и историческа истинност. Защото съзнанието определя бита! Съзнание с осъзнаване на факта, че сме длъжници на рода на папагалите, дали толкова много на България! Не само, но и заради това, че наближава годишнината – 1012 години от смъртта на българския цар Самуил и битката в планината Беласица!

* Според „Речник на чуждите думи в българския език”, София, Наука и изкуство, 1970, комит (гр. кomes от латински) означава „Служебна титла на граждански управител в Средновековна България”. В българския език се използва и комита (тур. komitaci от италиански) като участник в българското революционно движение срещу турското робство и в преносен смисъл – бунтовник, четник, водач, буйна глава, което може да се отнесе и към Самуил. Терминът комитат (лат. comitatus) е и област, административна единица в Унгария.

Литература

1. Къртунов С., Вяра, независимост и идентичност българска, Габрово, Екс-прес, 2010, ISBN 978-954-490-132-5

2. „Кой кой е в средновековна България“, ISBN 954-402-047-0

3. Пириватрич С., Самуиловата държава, София, AGATA, 2000 г., стр. 62-72

4. Къртунов С., Образование, познание, самосъзнание българско, Габрово, Екс-прес, 2009, ISBN 978-954-490-058-8

5. Саботинов А., Самуиловият род, София, ИК „Арт Граф”, 2005-10-28, ISBN 954-940-108-1

6. Димитров Б., При Самуил стигаме до Коринт и Далмация, БГ История, 2005

7. Стаматов Ст., Дебърската епископия, София, 1941, стр. 21. Автор, който се позовава на Атласът на Д. Ризова от 1917 год., стр. 16

8. Тахов Г., Фамилия Фризинга в Италия има документи, че е наследник на цар Самуил, http://www.viennainvest.com/?p=539, 2010, Препечатано от списаниe „Българска Македония”, брой 1/2010 г.

9. Майоров Г., Наследниците на цар Самуил, книга първа София, СВЕТОВИТ, 1982-6, ISBN 978-954-976-166-5, по позоваване на Г.Тахов в [8]

Автор проф. Стефан Къртунов

P.S. Есето е актуализирано нa 03.10.26 г. във връзка с връщането на тленните останки на цар Самуил от книгата Къртунов С., Душевност, самобитност и народност българска, Габрово УИ В. Априлов, 2010, ISBN 978-954-683-449-2

***

Заглавна снимка – БНТ