„Паметта и безсмъртието на словото карат човека да се замисли за собствената си следа в света!“ Д-р Мирела Костадинова за изложбата „Дряновските писатели в паметта на времето“

Паметта не се съхранява сама. Тя има нужда от хора, които да я търсят, пазят и разказват. Именно на тази граница между миналото и настоящето се появява изложбата „Дряновските писатели в паметта на времето“, която ще бъде открита на 2 ноември в Дряново в навечерието на Деня на народните будители.

Експозицията е съвместен проект на Исторически музей – Дряново и Националния литературен музей в София и представя 16 писатели и литературни личности, свързани с Дряново и региона. Сред тях има имена, познати на широката публика, но и такива, които постепенно са се отдалечили от литературната памет.

След изложбата „(Не)известните габровски писатели“, представена преди година в Габрово, д-р Мирела Костадинова отново се връща към един въпрос, който надхвърля границите на конкретното място и момент:

Какво се случва с хората, оставили след себе си книги, мисли, знания и духовна следа, когато поколенията престанат да ги четат?

Разговорът с нея е не само за 16 дряновски автори, архивите и документите, открити в Националния литературен музей, Народната библиотека и Народния театър. Той е и за механизмите на забравата, за отношението ни към талантливите хора, за ролята на музеите, училищата и местните общности и за необходимостта литературата да бъде извадена от паметниците и върната в ежедневието.

Защото, както казва д-р Костадинова, животът много бързо се превръща в минало. Въпросът е дали ще позволим това минало просто да изчезне.

***

Интервю

• На 2 ноември в Дряново предстои откриването на изложбата „Дряновските писатели в паметта на времето“. Само преди година, отново в навечерието на Деня на народните будители, представихте в Габрово изложбата „(Не)известните габровски писатели“. Как се роди идеята този път да насочите вниманието си към Дряново и неговите писатели?

Д-р Мирела Костадинова: Идеята за изложба, която показва творчеството и живота на дряновските писатели е много по-стара от тази свързана с габровските. Още когато г-н Иван Христов стана директор на Историческия музей Дряново, ние започнахме да разговаряме по този въпрос. Сега дойде времето. Искам да подчертая, че тя е съвместна изложба с Националния литературен музей в София, в който работя. Дряновските писатели са творци от национално значение и не може да не почетем паметта и творчеството им по един макар и скромен начин.

•  Колко дряновски писатели и литературни личности са включени в настоящата изложба? Има ли сред тях имена, които днес почти не познаваме, но според Вашето проучване заслужават отново да бъдат част от културната памет на града?

М.К.: Не измервам нещата количествено, а качествено. Човек може да отпечета стихосбирка с десет гениални стихотворения и книгата да е с размери на брошура, но може да издаде стихосбирка със 100 стихотворения, които нищо да не казват и никого да не докосват. Но щом толкова настоявате да знаете броя на писателите ще отговоря – 16. Всички те са членове на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти или на Съюза на българските преводачи. Значими са за националната ни култура. Не знам кои са познати или непознати на хората, зависи кой колко чете и има желание за познание и вкус към литературата. Вероятно непознати за широката публика са Стефан Руневски, Станимир Лилянов или Йордан Ветвинов. Всеки един от тях заслужава да живее в литературната памет на Дряново. За нечетящият човек, млад или възрастен, непознати са всички имена.

•  Как събрахте информацията за тези автори? Къде трябваше да търсите – в книги, периодичен печат, лични архиви, библиотеки, музейни фондове? Имаше ли случаи, в които една малка следа или забравен документ да Ви отведе до важна информация за даден писател?

М.К.: Работила съм над живота и творчеството на повечето от тези творци, писала съм за тях и бързо се ориентирам. Търси се навсякъде, където може да има следа. Но най-много информация, снимки и документи имаше във фондовете на Националния литературен музей, които съм използвала. Конкретно в архивите на Атанас Смирнов и Рачо Стоянов. Но също и в архивите на Народната библиотека и Народния театър. Помощ и подкрепа получих и от наследници. За съжаление ЦДА е временно затворен и не можах да работя там, но понякога има такива моменти. За съжаление нямаше такива случаи, в които малка следа да отведе до важна информация за писател. Както и друг път съм казвала, ние българите сме феноменални – спомняме си за големите имена или ги оценяваме едва след тяхната смърт. Не и по-рано…Тогава провиждаме ценността на един човек или на неговите дела, творчество и талант. Нямаме очи, за да видим докато той е жив, тогава му обръщаме гръб и не го забелязваме. Не признаваме моженето му. И когато той си отиде от живота изведнъж решаваме, че е ценен. Не можах да разбера в народопсихологията ни защо е така. Но предполагам, че отново заради високия му духовен ръст, който дълбоко в себе си знаем, че не можем да достигнем, но не се и стараем…Заради вродената ни завист, това аз да съм по-най, а не той – талантливият, можещият. От тук се ражда и връзкарството, шуробаджанащината. Днес познавам толкова много талантливи хора в различни области, които са зад борда на кораба… И толкова бездарници, които управляват щурвала и държат курса на кораба…А той потъва, видно е и за слепите…

• А разполага ли Дряново със собствен архив, в който се съхраняват документи, книги, снимки и други материали, свързани с местните писатели? Каква роля изиграха фондовете и специалистите на Исторически музей – Дряново в подготовката на изложбата?

М.К.:  В Историческия музей – Дряново няма почти нищо запазено от писателите родени в този край. Ако някой се беше сетил при създаването на музея да събира ръкописи, писма, документи, снимки, днес нещата биха изглеждали по друг начин. Разговаряхме с г-н Иван Христов това да се промени веднага. Самата аз ще призова на откриването на изложбата съвременните поети и писатели на Дряново да дарят свои книги, документи, ръкописи, писма, снимки от творческия и житейския си път. Противното означава истинска безпаметност. И забрава.

• Ако трябва да посочите един дряновски писател, чието творчество или обществено значение има най-пряк „разговор“ с настоящето ни – кого бихте избрали и защо? Какво можем да открием в неговите текстове, мисли или житейски път, което продължава да бъде актуално и днес?

М.К.:  Всеки от тях е в разговор с настоящето. Всеки от тях пише за вечните човешки истини и творчеството му носи послание.

Например книгата на Ганчо Савов „Капан за контри“ (1998) е критика на репресивната система, но не съдържа омраза. Авторът разказва за нея: „Тя е преди всичко анализ на политическата репересивна система на тоталитаризма у нас през последните години от неговото владичество, т. е. от 1968 до 1989 г. Стремил съм се да представя картината на механизма на насилието, провеждано чрез съдебната система в България срещу хората, прозрели истината за живковия „социализъм“. Заради това в книгата са описани десетки типични конкретни случаи с дръзко беззаконие в съдебни процеси против хора от интелектуалния свят и младежи, с различни политически убеждения. Всред тях има и ляво, и дясно настроени, както и просто свободомислещи личности“. Това не ви ли звучи познато?

• Заглавието на изложбата поставя много силен акцент върху „паметта на времето“. Кога един писател остава в паметта на един град и кога започва да бъде забравян? И какво според Вас е необходимо, за да не се превръщат имената на тези личности само в надписи върху улици и паметни плочи?

М.К.:  Един писател остава в паметта на един град, когато някой родолюбив човек или институция се погрижат за това. Събира се творчество, документи, снимки, вещи и т. н. Превръща се в забравен, когато спрат да се преиздават литературните му творби, не се четат и обсъждат от новите поколения читатели. Изчезват от книжния пазар и стават трудни за откриване. Това е постепенен процес на социално и културно „избледняване“ и не се случва изведнъж. Писателите, които пишат изключително за специфични моменти, политически и социални събития, често са забравяни, когато тези събития губят значение за следващите поколения. Например Стефан Руневски пише за войните, които отдавна са отминали и е забравен, защото ние достатъчно сме отдалечени от това време. Ако стилът и изказът на автора звучат твърде архаично, новите читатели трудно се припознават в литературната творба.

В модерния свят присъствието на един автор често се поддържа чрез филмови адаптации, театрални постановки или аудиокниги. Липсата на всичко това също ускорява забравата. За класиците „животът“ на творчеството им се гарантира от присъствието им в учебниците. Отпадне ли един автор оттам, вероятността масовата аудитория да го забрави нараства. Затова трябва да има извънкласни форми в училищата, които да създават широк мироглед на по-младите за богатата българска литература, защото тя не е само това, което присъства в учебниците, тя е нещо далеч по-мащабно.

Другият начин на забрава е, когато литературните историци и изследователи спрат да пишат за един писател статии и книги. Той престава да съществува в културния свят. Големите автори на словото често остават известни, защото техните наследници или хората посветени на литературата поддържат паметта им. Например чрез литературни конференции, награди, чествания и други форми. Понякога писатели, които са били изключително популярни и толерирани от определен политически режим, например във времето на социализма, са съзнателно или несъзнателно игнорирани след неговия край. Но в литературата съществува т. нар. „литературно възкресение“. Понякога забравени с десетилетия, някои автори са преоткривани отново.

Могат да се направят различни усилия в посока имената на тези творци да не останат застинали само върху студените каменни плочи, за да бъде жив и днес духът и творчеството им. Литературата може да бъде част от ежедневието на хората. Могат да се направят литературни маршрути и подкасти за живота и творческите пътища на даден творец. Пейки или спирки, които да носят техните имена. Ето, в Габрово, ако си уговорим среща, мога да Ви чакам на пейка Христо Цанков-Дерижан или Ран Босилек. Прекрасно би било да има литературни кафенета и пространства, където да живеят писателите от миналото и настоящето. Общините да подкрепят независими малки книжарници, където да се продава книги на местни писатели. Във всеки град може да се прави нощ на литературата, където се четата произведения на писатели от града, както от миналото, така и от настоящето. Да се организират игри за децата, в които те да откриват градски места, свързани с творчеството и живота на писатели. Специално да се финансират театрални постановки по мотиви от произведенията на автори от този край.

Всяко училище може да поеме грижата за паметно място на един писател, да изследва живота му, да прави презентации, видеоклипове или изложби. Да се създават литературни награди с името на писатели. След като Ран Босилек е толкова почитан в Габрово, защо никой не се сети да направи награда за детско творчество за габровчетата? Или пък с името на детския писател Денчо Марчевски за децата на Дряново? Чрез литературно творчество едно дете се стимулира да създава, да се развива. То може да не стане голям писател, но писането е терапевтичен инструмент. Чрез своите герои детето често проектира собствените си страхове, мечти, конфликти, което му помага да ги разбере и преработи. Развива емпатичност, създавайки образи с различен характер, поставяйки се на тяхно място. Написването на приказка, разказ, стихотворение дава на детето самочувствие за малко негово постижение и повишава неговата самооценка. Разгръща въображението му, създава в него критично мислене и логика, обогатява езика му, за да изрази точно мисълта си. Децата, които пишат по-лесно формулират мисли и аргументи в истинския живот. Всичко това помага на детето да разбере собствените си вълнения, в какво вярва и как иска да бъде възприемано от света. Не може всички деца да бъдат с бъдеще на технократи.

•  Какво бихте искали посетителите да отнесат със себе си след срещата с „Дряновските писатели в паметта на времето“? И каква е Вашата лична идея за това как трябва да пазим паметта за хората, които са оставили след себе си книги, знания и духовна следа? Какво е мястото на музея и местната общност в този процес?

Д-р Мирела Костадинова: Надявам се, че дряновци ще си тръгнат след изложбата с дълбоко чувстство за принадлежност, за идентичност, за духовна приемственост. Ще бъдат още един път горди от културното наследство на малкото възрожденско Дряново. Паметта и безсмъртието на словото карат човека да се замисли за собствената си следа в света!…

Опазването на паметта за хората, които са ни оставили книги, знания и духовна следа е основа на нашата културна идентичност и приемственост. Паметта за тези личности не трябва да бъде някакъв пасивен спомен, а жива сила. Най-добрата памет за един писател са страниците на неговите книги, които е необходимо да се четат. Книгите трябва да се преиздават с модерен дизайн, както и да се дигитализират, за да бъдат лесно достъпни за младите поколения. Да се организират четения, научни конференции, литературни конкурси и т. н. Във всеки град са нужни паметни плочи и паметници на писателите, които са родени или творили там, които да напомнят за тях.

За паметта е важна ролята на училището. Животът на един писател не бива да е представен като сухи факти и дати, а чрез вълнуващи истории, които запалват искрата в младите хора. Спомням си, че преди години когато преподавах философия учениците, незнайно защо тъкмо мен разпитваха за живота на Иван Вазов. С часове им разказвах любопитни моменти от него – за детството му, за срещите с проф. Иван Шишманов, за отношенията със съпругата му Атина Болярска, за това как и по какъв повод са написани негови литературни творби. И както не желаеха да прочетат „Под игото“, а го гледаха на филм, така бавно и постепенно посегнаха и към книгата. А когато започвах да преподавам идеите на някой европейски философ, те лакомо си чакаха първо любопитното за живота му. Така постепенно вървяхме към Голямото…

Музеят е едно от местата за съхраняване и опазване на паметта на писателите. Освен събирането и запазването на документи, ръкописи и спомени е нужно да се създават филми, подкасти, дигитални архиви, които разказват за живота на тези творци по съвременен начин. Нужно е хората да съдействат с всичко, което намерят по старите тавани и мази от семейното им минало и да го предават на музеи и архиви, за да може да бъде запазено. А не както често става, то да бъде откривано на боклука…

Всеки българин трябва да има отношение към миналото, то е основата, върху която се гради неговата лична идентичност, изборите му, бъдещото развитие на цялото общество. Без това отношение оставаме без корени и ценностен ориентир. Стара истина е, че животът страшно бързо се превръща в минало…Необходимо е всеки един от нас да го улови и запази под някаква форма.

***

Изложбата „Дряновските писатели в паметта на времето“, която предстои да бъде открита само ден след Деня на будителите, е повод да си припомним не само имената на 16 автори, свързани с Дряново, но и нещо много по-важно – че културната памет не е даденост. Тя се създава всеки ден чрез книгите, които четем, архивите, които съхраняваме, историите, които разказваме, и любопитството, което успяваме да предадем на следващите поколения.

Думите на д-р Мирела Костадинова оставят и своеобразно предизвикателство към Дряново (и Габрово!)– да не се чакат следващите десетилетия, за да се „преоткрият“ собствените ни писатели. Да събираме техните ръкописи, снимки и книги, да създаваме литературни маршрути, награди и събития, да говорим за тях в училищата и да превръщаме имената им от надписи върху улици и паметни плочи в живо присъствие.

Защото един писател не остава в паметта само защото е роден в даден град. Остава, когато някой продължава да го чете и помни неговите каузи и послания.

А може би именно това е най-смисленото послание на изложбата – че паметта не е връщане назад. Тя е начин да разберем кои сме, откъде идваме и какво искаме да оставим след себе си. И че между едно поколение и следващото винаги има една книга, една история и един човек, който трябва да каже:

„Помним.“

***

Фотограф: Александра Иванова