Скритата история на село Маноя – от крепостта „Градище“ до чешмата „Миньох“

Обсъждайки за пореден път потъналите в забрава интересни места в габровския регион, с краеведа и етнограф Петър Петров решихме да направим преход през селата Маноя и Косарка, както и да обиколим техните землища. Комбинирахме знанията си и нанесохме на картата голям брой обекти за посещение от всякакъв характер. По план обиколката трябваше да завърши в село Соколово. В тази публикация ще разкажа какви бижута крият планините около с. Маноя и с малка доза тъга ще коментирам състоянието им. Ще преминем през древни крепости, стари османски калдъръми, призраци на мостове и горски чешми, като можете да се насладите на разходката чрез богатата галерия, която се намира в края на публикацията. Нещо повече, което аз предлагам за пръв път в българското медийно пространство – интерактивна карта с детайлен маршрут и точни координати на важните обекти от обиколката.

Осъществихме прехода на 27 ноември 2024 г., като стартовата ни точка беше разклона за с. Маноя, намиращ се малко преди Дебелец по републиканския път между Габрово и Велико Търново.

Първите метри на маршрута отблъскват посетителя – навсякъде има купчини боклуци покрай пътя. Явно близостта на района до главното шосе не му се отразява добре – така е прекалено достъпен за онези хора, които аз презирам, и които смятат, че щом боклукът не е в техния двор, няма проблем да е навсякъде другаде.

Значителна част от начертания ни път преминава по стар османски калдъръм, който е свързвал Велико Търново и Дряново. Този калдъръм пък е построен по маршрута на древен римски друм, но не следва точно трасето му. Очевидно през XX век тук малка отсечка е била асфалтирана, защото парчетата от асфалт личат в началото на пътя. Но след немного разстояние ясно започват да се виждат останките от калдъръма, на места дори са запазени бордюрите му. И колкото повече вървим по него, толкова по-съхранени са участъците му. Сам по себе си калдъръмът също е забележителност.

Крепост „Градище“

Първият обект, през който трябва да преминем, е късноантичната крепост „Градище“ над с. Маноя. Тя е съществувала в периода IV-VII век и се намира на висок хълм със стръмни склонове от всички страни. От северната, източната и южната страна на твърдината някога е минавал споменатият римски път.

Периодично поглеждам картата си, на която съм очертал детайлно маршрута, както и важните места, които трябва да имаме предвид. Бат Петьо пък е разпечатал топографски карти на хартия, така че сме застраховани от грешки. Имаме обаче един проблем – не знаем от османския път къде да се отклоним, за да стигнем до крепостта. На картата предварително бях начертал видима от сателита откъсната отсечка, по която е проходимо, но заход трябваше да търсим на място. Такъв намираме изненадващо лесно и той е точно там, където предполагаемо си го бяхме отбелязали. Тръгваме по него и след незначителен брой метри се озоваваме на кръстопът – трасето се раздвоява нагоре и наляво. Предвид, че крепостта се намира западно от текущото ни местоположение, поемаме в тази посока и не бъркаме. Денивелацията се увеличава, гората се сгъстява все повече, а вляво от нас се намира билото на хълма – там трябва да бъде и крепостта. Пътеката, по която вървим, очевидно обикаля подножието на върха, а ние трябва да се качим на него. В даден момент решаваме на едно не толкова гъсто място просто да сечем пътя нагоре. Определено денивелацията е сериозна, но разстоянието не е голямо. Възможно е все още да има съществуващ маршрут, който е по-плавен, но към този момент ние не го знаем и не искаме просто да кръжим около възвишението, а да се озовем върху него.

Започват да се виждат камъни по-начесто и навсякъде по склона. Това вероятно е била крепостната стена, която се е свличала по стръмнината през вековете. Озовавайки се на по-равното остатъците именно от укрепителната система се виждат по-добре, но не са ясни. По-скоро можем да се ориентираме за нея спрямо терена на местността. Прескачаме купчините камъни, за да се качим на най-високото място на хълма, където се показват вече и иманярските изкопи. Някои са по-малки, други обаче са огромни. Цялата крепост е покрита със следи от такива набези и очевидно това са единствените хора, които идват на това място. Държавата тук я няма, но пък според общия устройствен план на Община Дряново, „Градище“ е обявен за археологическа културна ценност с национално значение. Щом така се отнасяме към ценностите си, може и да не ни остава много…

Твърдината не е малка и на много места личат основите на сгради. Невъзможно е обаче да се определи характерът им – от една страна заради насипите, под които се намират, от друга – заради растителността, която в най-буквален смисъл е превзела всичко наоколо. Ако на някого това му е първата посетена крепост в живота, не би повярвал, че тук е имало живот.

Обхождаме местността, правим снимки и решаваме да потърсим друга пътека, по която да слезем обратно на османския калдъръм. Тръгваме през останките и осъзнавам, че вървим точно покрай южната крепостна стена на съоръжението. Тя, разбира се, е само на основи, и се виждат разсипаните камъни по склона, но теренът, а и дължината, подсказват за нея. Нещо повече, пътечката, по която крачим, все още е като изкопана в земята. Личи си къде е бил пътят от вътрешната страна на зида. На картата съм нанесъл с линия трасето на засечения участък на стената.

Вървейки интуитивно по най-малкото съпротивление на терена, като че ли пресякохме крепостната стена. Обърнах се назад и наистина градежът прекъсваше за разстояние на около 2-3 метра, след което продължаваше нататък. Предлагам интерпретацията си, че именно тук, от юг-югоизток, е бил и входът към крепостта „Градище“.

От тук надолу изцяло на усет търсим пътека, по която да се върнем на основния маршрут. Теренът е толкова стръмен, че камъни от крепостта има чак долу, до калдъръма, до който най-накрая стигаме, при това на мястото, от което заходихме към върха.

Продължаваме по основното трасе, а през цялото това време пътят е много добре запазен и чак на места спирам да му се любувам. Прави ми впечатление, че успоредно с маршрута ни, вдясно има малка долчинка, явно тук някога е имало малко деренце и е текла вода. На едно място дори виждаме някакво странно иззидано под земята съоръжение, точно под дерето. Прилича на канал, но след много чудене, така и не успяхме да установим какво е било предназначението му.

Старият мост и чешмата „Миньох“

Следва доста различен обект – чешмата „Миньох“, намираща се в дере. Като разстояние в метри не е много, но не знаехме дали изобщо ще можем да стигнем до нея. На сателитна карта засякохме отсечка, която е проходима, но толкова. Сега щяхме да разберем ще можем ли да видим изворчето или не.

В началото теренът е по-гол, но за сметка на това има висока растителност. Явно никой не идва насам. Малко след това се влиза в гора и от там вляво има дълбоко дере. Предлагам да не слизаме в него, защото до чешмата има още път – по-добре да наблюдаваме от високото околния терен, вървейки успоредно, макар пътят да слиза все по-надолу. В един момент стигаме до място, на което като че ли земята е била изкопана, за да се прокара път. И ако се загледа човек под шумата, наистина се виждат следи от каменен калдъръм. Наоколо, край корените на дърветата, т.е. под нивото на земята, се виждат и някакви градежи. Това говори, че тук има някакъв много стар път. Не е изключено да е и от късната античност. В подкрепа на това говори и фактът, че от това място има около 250 метра по права линия до крепост „Градище“, от която се връщаме. Намира се на юг от нея, така че не е изключено да говорим за въпросния римски друм. Това обаче не го твърдя – от една страна, защото не сме проверили докъде стига този път на север (т.е. към крепостта), второ, за такова твърдение са нужни проучвания на терен от археолози.

Точно тук, покрай калдъръма, има и дере. Съзирам нещо в него и отивам да погледна. Основи! В дерето имаше следи от основи на около 5-8 метра една от друга. Тук някога е имало мост над долчинката. А за да има мост, значи е текла река. Съвсем ясно си личи как калдъръмът, за който досега говорих, продължава от другата страна на дерето, т.е. мостът е свързвал двата бряга. Не открих никаква информация за този мост, но откритието му ми беше безкрайно интересно.

След като сме установили долу-горе какво е имало тук, продължаваме да слизаме още надолу по дължината на дола. Координатът с чешмата „Миньох“ все ми бяга по някакъв странен начин. Стигаме съвсем близо до него, пътеката прави обратен завой и ни изкарва точно там, където трябва да бъдем. Бетонна пресъхнала чешма с два чучура, до нея по-нов, но вече рушащ се навес, а отзад – шахта. Личат и някакви следи от горски пътеки. Няма записана година на изграждане. Има симпатични стълбички вдясно от чучурите, което навява на мисълта, че все пак някоя от тези пътеки се е ползвала активно преди десетилетия. И все пак – учудва ме защо тук е направена чешма – нито е пасище, нито е на удобно място, нито е близо до селищата. За капак е и в ниското. Общо взето – няма да дойдеш тук да си налееш вода. Разбира се, може и да има детайл, който изпускам.

Правим снимки и започваме да обсъждаме как да процедираме с маршрута – да се връщаме нагоре по целия баир, е неприятно – вече сме го видяли, а и теренът не е добър. Един от следващите обекти в прехода ни е късноантична и средновековна кула на отсрещния хълм. Иска ни се някак да намерим брод до там, а не да въртим пътя обратно, от там да заобикаляме и едва тогава да търсим. Качваме се на някаква пътечка срещу чешмата, но само 10 метра по-късно се отказваме, защото теренът е непроходим. Предлагам да се върнем по вече познатия маршрут – той поне е сигурен.

Така и правим. Но стигайки до руините на стария мост, с бат Петьо приемаме единодушно решението да видим дали пътят, който така предизвика интереса ни, няма да ни изведе ако не до кулата, то поне ще съкрати трасето ни. Тръгваме в западна посока по този древен калдъръм, след малко правим обратен завой и се озоваваме в някакви непроходими храсти. Отказваме се, признавайки си, че не трябваше да се отклоняваме от пътя, от който дойдохме, и който аз нарекох „царски“, макар че тук и джип не може да влезе.

От тук нататък експерименти не правихме, и въпреки това на едно място за кратко се заблудихме. В края на краищата успешно се озовахме отново на османския калдъръм, който до този момент беше нашият основен маршрут. „Негостоприемна чешма“, казвам аз, изваждайки бутилката си с вода от раницата и отпивайки жадно.

Тепърва обаче ни очакваха още много интересни обекти.

(прочетете продължението за тайните на древната кула над село Маноя)

Разгледайте и галерията със снимки от прехода