Село Пепеляна: Проклятието на Патриарх Евтимий

Хората винаги са се привличали от непознатото и мистичното. Харесвали са легенди и са ги предавали на синовете си, а те на своите синове, за да достигнат до нас. Подир една такава легенда хукнах и аз в един горещ ден в началото на лятото. Село Пепеляна – това изпепеляващо, отровно име. Само споменаването му те кара да настръхнеш. Да, именно това отдавна заличено и изгубено селище предстоеше да търся.

Прикачам карта на основния маршрут, по който преминах (в синьо), както и евентуалната пътека до Пепеляна (в червено). Допълнил съм пътеката към Долни Томчевци (в жълто), за да знаете, че има път през гората и до там.

От Бучуковци към гората

Речено-сторено. Началната ми точка беше село Царева ливада, а след това преминах през село Бучуковци, за разходката през което разказах в предишната част на тази статия.

От последната къща на Бучуковци продължавам само напред в западна посока по останките от асфалтов път. На около 50 метра навътре достигам изоставена чешма с корита за напояване на добитъка. Обрасла е в треви и бурени и личи, че отдавна не е използвана. Точно над нея хвърля сянка огромна липа, отрупана с цветове и ухаеща отдалеч. Изобщо не се колебая, а изваждам торбичка тип „сакче“, качвам се на бетонния дувар над чешмата и повеждам борба с пчелите кой да отнеме ароматните израстъци.

Приключвайки с тази задача продължавам напред. Асфалтът, или каквото е останало от него, приключва. Около мен има дръвчета, които скриват гледката ми, но след малко изведнъж излизам на широка безкрайна поляна, покрита с горски цветя и билки. Мястото наистина е много обширно и се опитвам да се ориентирам къде съм в пространството. От дясната ми страна се пада Горни Върпища, а ако продължа напред, ще се включа в маршрута на Дряновската екопътека, която стига до Боженци. Това всъщност е целта ми – да се влея в нея по някое време. Но за това е рано. В момента се наслаждавам на околните хълмове.

Ето това явно е бил най-големият земеделски терен на селяните от Бучуковци в миналото. Тук вероятно някога не са расли треви, а пшеница, картофи и царевица. Сега обаче има само блед коларски път, през който по това време на годината се минава трудно, защото тревата е много висока и всяка крачка изисква допълнителни усилия. Но пък гледката си заслужава и всичко наоколо е много красиво.

Тук трябва да сте нащрек когато следвате маршрута, защото няма знаци. За щастие тази ловджийска пътека помага и просто я следвате. След като приключи поляната, ще влезете в гориста местност и занапред това ще е теренът, по който ще вървите. Пътеката се извива на няколко места, минава се покрай малко деренце, има отклоняващи пътеки, Бог знае за къде. Аз хванах някои от тях, но не стигнах до някакво конкретно място. Преди да се влеете в Дряновската екопътека, където вече ще можете да се възползвате от маркировката, предстои едно изкачване, което обаче не е много продължително. Когато и то приключи, ще видите двете табелки – едната за Дряновския манастир (надясно), другата за Боженци (наляво).

Тръгвам наляво, където започва спускане през гъстата гора. Екопътеката не е сред най-поддържаните, но е напълно проходима и различима. След малко на средата виждам голямо изпражнение. Първо си мислиш, че е на кон или нещо такова, но не си правиш заблуда, защото тук кон няма как да има. Рязко ти минава мисълта, че тук ще да е минала мечка и за миг през теб преминават тръпки. Мечките не обичат натрапници и имат по-груб подход, така да кажем, към неканените гости.

Легендите за село Пепеляна

Тук някъде, убеден съм, че е наблизо, се е намирало и някогашното село Пепеляна. Със сигурност това усойно място не ви провокира към такова предположение, но на не една карта съм го виждал, отбелязано е като местност, дори не като селище. Тук нямам интернет и не мога да проверя къде точно се намирам, за това се оглеждам за пътеки, които евентуално да ме доведат до селото.

Защо исках да посетя Пепеляна? Съществуват много интересни легенди за съдбата на това село.

Легендата за Патриарх Евтимий

Според преданието Пепеляна е основана от малоброен и зъл печенежки род с вожд на име Пепелян — съюзник на куманите, респективно — и на Асеневци. Селището Пепеляна брояло само 5 къщи и е изчезнало около 1900 г. Останали само купища камъни и порутени дувари, многократно преравяни от иманяри. Пепеляна е с лошата слава на прокълнато обирджийско селище, от него са останали само легенди за злато и змейове.

В една тъмна нощ печенеги, жители на Пепеляна, съгледали вдън гората огън. Обезпокоени, група въоръжени мъже, което си е напълно в реда на нещата, се промъкнали тихомълком към огъня. А край него видели група непознати мъже, които тъкмо се гласят за нощувка — постилали кожусите си и явно изморени лягали и веднага заспивали. Имало и коне край тях, завързани за дърветата. А върху един от тези коне печенегите съзират голяма ракла, също завързана за седлото и покрита със сърма. Смаяли се печенегите! Съкровище, голямо съкровище са откраднали тези българи, и бягат да го скрият някъде! И щом се уверяват, че всички са дълбоко заспали, печенегите се нахвърлят и ги изклали до крак! Когато хвърлят наръч дърва в позагасналия огън, видели, че сред убитите имало и две жени, облечени в мъжки дрехи, а между тях и някакъв свещеник, наглед бездиханен.

После отвързали раклата от гърба на коня, дружно я положили на земята и в нея не блеснало злато, а две дечица, които запищели: “Мамо! Мамо!”

Сепнали се убийците, взели дечицата в ръце и паднали на колене пред двете мъртви жени. След това взели да ровят в раклата, донейде пълна с детски дрешки, а под тях — земя! Че и в кожена торба там — също земя! Изсипали торбата – пръст и нищо друго. А това било българска земя, която патриарх Евтимий пожелал да вземе, за да не забравя България в заточението си. Чак тогава свещеникът, дотогава бездиханен, самият патриарх Евтимий, „оживял“, надигнал се и прокълнал убийците:

– По волята на зли хора сме тук, вие и тях избихте, и на зло налетяхме! Проклети бъдете и селото ви да се затрие. На утрото, съпровождан от смирилите се печенеги, той стигнал до днешния град Плачковци. И като разказвал какво го сполетяло, всички се разплакали. От тогава това селище е наречено Плачковци.

Легендата от Малки (Дълбоки Томчевци)

Това обаче не е единствената легенда за Пепеляна. Сходна на нея съществува и в съседното село Малки Томчевци, познато също като Дълбоки Томчевци и Долни Томчевци. Според нея по време на падането на Търново под османска власт, една лятна вечер в Пепеляна, село с 3 къщи, дошли морни пътници, които стискали в ръцете си сандъчета, към които се отнасяли като към светиня. Те били капнали от умора, издраскани от клони и драки, гладни и жадни. Местните хора ги приели добре, нахранили ги, напоили ги и те легнали да спят, слагайки под главите си сандъчетата. Тогава, подмамени от алчност, домакините ги избили и с разтреперани ръце отворили сандъчетата. Лицата им замръзнали от ужас. Вместо злато – шепа черна пръст. Обезумели от мъка за греха, който сторили, запалили си къщите и според мълвата се заселили в Трявна.

Тази легенда е запазена и в стихотворна форма. Намирам текстът ѝ за ценен, затова реших да го приложа.

Легенда за Пепеляна

Закътано във Предбалкана
аз зная село Пепеляна,
село без хора, без къщя.
Защо, защо щом къщи вдигат три,
в тях лумва огън да ги изгори?

Легенда стара шепне нам
как гонени от турска сган
боляри да отдъхнат спрели,
глави с ковчежета подпрели.

Пари, пари, измамен златен звън –
не даваш никому покой, ни сън.
Зловещо блесва остър нож,
разкъсва писък тъмна нощ,
трошат ръцете катинари,
ковчежета отварят стари.

Съдба, съдба, разкъсваш ни на кръст –
в тях има само шепа родна пръст.
Проклети да сме в този свят,
убили своя роден брат!
Душите ни са вече в ада –
да пламне всичко без пощада!

Позор, позор, покри те пепелта,
на нея никнат там сега цветя!

Легендите от село Съботковци

В съседното село Съботковци пък съществува версия, че селото произлиза именно от Пепеляна, където първоначално били къщите. Но пътят, минаващ покрай Пепеляна, бил главен, и поради това имало многократни кърджалийски нападения, в които разбойниците ограбвали и опожарявали всичко. След поредното унищожение жителите се изморили да възстановяват селото си и се преместили в района на днешно Съботковци (познато и като Саботковци).

Друга съботковска легенда за основаването на селото разказва, че в Пепеляна живеели и двама млади хора – Саботко и Рада. Будни и трудолюбиви били хората там, яки и смели балканджии. Поминъкът им бил гурбетчийство из страната чак до Влашко. Между Саботко и Рада се породили взаимни чувства и те решили да се оженят. Саботко обаче бил беден, затова решили първо да отиде на гурбет във Влашко, да спечели пари и да съгради дом. На прощаване Рада го изпратила край село, дала му китка здравец и пешкир, като обещала, че ще го чака.

Заминал Саботко на гурбет, работил около две години, спечелил колкото му трябвало, и се завърнал в село, очаквайки с нетърпение срещата с Рада. Когато пристигнал, вместо китното село, заварил едно запустяло място, в което се мяркали само подивели котки и кучета. Какво се случило? След заминавансто на Саботко селото било нападнато от кърджалии и даалии, които избили част от хората и плячкосали имота им. След тях се появила чумата, която отнела живота на много от селяните. Останалите живи забягнали в близките гори. С тях отишла и Рада, но чумата я покосила и тя била погребана в гората „Кацарила“, а местността нарекли Радин гроб. Има и скални надписи, но те не са проучени. Покрусен от мъка, Саботко поел на запад към залязващото слънце, сподирен от вярното си куче. Като превалил баира и се спуснал по течението на едно поточе, замръкнал край един извор и там нощувал. Сутринта се огледал, районът му харесал и той се заел да си построи дом, защото мястото било закрито и така според легендата се сложило началото на с. Съботковци, носещо името на своя основател.

В търсене на Пепеляна

Драматичната легенда за Евтимий ме трогна много, затова исках да намеря каквото е останало от Пепеляна, за която неведнъж са правени неуспешни опити да бъде заселена. Не очаквах да заваря много – някой дувар, разрушен кладенец, нещо такова. За това на 1-2 пъти се отклонявах в някакви пътеки, осеяни с храсти и паднали клони, но стигах до някогашно дере и решавах, че не ще да е насам селото, пък и да не се отдалечавам много от главната пътека. Гората е много еднаква и лесно човек може да се загуби.

Тъкмо съм се залисал в търсене на Пепеляна, и ето ти още едно от големите изпражнения. Забързвам крачка, защото не искам да разбирам по емпиричен път дали съм бил прав в предположението си за мечката. По-нататък по пътеката има свежа маточина, затова набирам малко – обичам миризмата на тази билка и чая от нея. Виждам и интересна табела, поставена на едно дърво, гласяща „Който познава на горите пътеките, той не знае вратите на аптеките„.

След не много време достигам до малка полянка, обрасла с много висока трева. Отвъд нея виждам някакви обекти да се подават, които помислих за кофи за боклук. „Тук ще да е асфалтов път“, помислих си. Вляво от тази полянка също имаше пътека, и реших, че тук вече ще е пътят за Пепеляна, няма кое друго да е. Отклонявам се от главната екопътека, но това изобщо не ме притеснява. И без това фактът, че маршрутът ми минава през нея, е по-скоро плод на случайност.

С много вълнение тръгвам по тази пътека на изток, която е силно обрасла, трудно проходима и спускаща се надолу. Очаквам скоро да започна да виждам някакви следи от прокълнатото село, но всичко, което виждам, са храсти и сечища. Пътеката се вие стръмно надолу, което ме притеснява само защото после ще трябва да се връщам по нея. На места е толкова обрасло, че е предизвикателство да минеш. Вървя сигурно 10-15 минути само надолу, вече влизам в гора. На едно място пътеката се разклонява. Само това ми липсваше.

И без това не съм сигурен дали изобщо съм близо до някогашната Пепеляна, а сега и разклон в две, кажи речи, противоположни посоки. Нямам и GPS, за да проверя поне посоката и местоположението си. Интернет тук никога не е имало. Тръгнах вляво за 100-тина метра, за да видя нещо ще се появи ли, но не видях кой знае какво, за това се върнах на разклона и продължих надолу. Вървях доста в сравнение с това, което предполагах, но всичко бяха храсталаци и сечища. Накрая стигнах до някогашно дере, което най-вероятно е долната част на същото дере, до което бях стигнал по-рано, отклонявайки се от екопътеката. По-късно на картата видях, че това е била горска пътека за село Долни Томчевци и всъщност стигайки това деренце, съм бил извънредно близо до входа му.

Отказах се… Ех, Пепеляна, не ми беше писано да те посетя. Явно клетвата на Евтимий те е стигнала.

Тръгнах назад по обратния път. Сега е по-тежко, защото е изкачване. След като наближих вливането обратно в екопътеката, реших за последно да се мушна в някаква обрасла с млад бук и къпини козя пътека, която да проверя дали не е онази, която толкова усилено търся. Не. И тази не е. Разочаровам се и се връщам назад. По обратния път на едно място дори се обърках дали съм в правилната посока, защото храсталаците бяха много големи и не си спомнях бях ли минавал от тук. Без проблеми обаче се оправих и се върнах на полянката в маршрута на Дряновската екопътека.

Вкъщи, гледайки картата, установих, че съм се намирал южно от Пепеляна. Селото се пада точно под широката поляна, на която излязох веднага след Бучуковци. Мога да се надявам там да има някаква стара пътека, по която да може да се стигне, но така или иначе това не може да стане лесно в летния сезон, затова вероятно ще опитам в друг. На вградената карта с червена линия съм маркирал маршрут, който открих отбелязан на по-стара карта. Какво е състоянието му в момента – не знам.

И така, връщам се на Дряновската екопътека. Споменах, че над тревите ми се стори, че видях нещо като контейнери. Всъщност не се загледах много какво е, просто погледа ми регистрира някакви необикновени за гора обекти. Сега отидох да видя – оказа се кът за отдих, поставен от туристическо дружество. Тук има пейки и масичка, на която можете да починете, да хапнете и да се заредите с енергия. Има и табели за посоките, но тази за Дряновския манастир е леко заблуждаваща. Ако идвате от Боженци, пътят за манастира ви се пада наляво. Така, както са поставени, ви сочат точно към пътеката, по която аз безуспешно търсих Пепеляна, и която, както споменах, би ви отвела в Долни Томчевци.

Време беше за кратка почивка. След няколко часа през гори и храсталаци, чешми и изоставени църкви, беше подходящ момент за хапване. Свалих раницата, седнах на пейката, пих малко вода и задъвках 1 сандвич.

„Селото ви да се затрие!“, припомних си наум клетвите на Евтимий от легендата.

„Ще се върна отново, Пепеляна! И ще те открия!“, заканих се, свивайки юмрук във въздуха, и прехвърлих раницата на гръб. Следваше финалната част от прехода ми, която щеше да ме изуми с множество приятни събития и впечатления.

Вижте как премина и последния етап от разходката в село Съботковци.

Прочетете и публикацията за първата част от прехода, свързана със село Бучуковци.

Разгледайте и галерията със снимки от прехода

Използвани източници:

„Царева ливада“, Мойсей Мойсеев

„Историята на едно забравено село Дълбоки Томчевци“, Мария Проданова

„Село Саботковци от древността до наши дни“, Стефан Тотев