„БудителиТЕ“ – Светослав Славчев – 20 години на сцена: „Да си актьор в България означава да имаш характер. Характер да отстояваш мечтата си, да се бориш!“

Настоящето Интервю със Светослав Славчев – актьор – е посветено на неговата 20-та годишнина на сцена!

Годишнината ще бъде отбелязана с тържествено събитие – “Светослав Славчев – 20 години на сцена!”, което ще се състои на 15 януари от 19:00 часа в Драматичен театър “Рачо Стоянов” – Габрово.

За изминалите 20 години и дългия път, за предвизвикателствата и съдбата – Светослав Славчев!

• 20 години на сцена определено само по себе си е постижение. Какво означава за Вас тази годишнина?

Тези 20 години минаха като един миг, като един сън. Сън, в който едно момче сбъдна мечтата си.

Да, 20 години наистина не са малко и този сън много често беше хубав, беше сякаш летиш, беше толкова сладък като захаросана ябълка. Но също така имаше и моменти, в които леко нагарчаше, имаше моменти, в които пътят не беше по мед и масло, а по-скоро беше постлан с тръни и чакъл. Всъщност това, за което съм благодарен е, че винаги през тези 20 години до себе си имах приятели. Хора, колеги, с които да се подкрепяме и да вървим през този път. Да си актьор в България означава да имаш характер. Характер да отстояваш мечтата си, да се бориш.

Виждах как много мои колеги се отказват от тази своя мечта. А аз някак си успях да устоя и за това съм благодарен, че има хора, които ме подкрепят, че имах силите и че имах характера да издържа на всички трудности.

Не искам това да звучи в минало време, защото 20 години – това по-скоро е средата на пътя. Пожелавам си да имам силите да извървя поне още толкова. Иначе 20 години – като 20 години.

• Как се роди идеята за театралната сцена? Откъде дойде вдъхновението за избора на тази професия?

Сигурен съм, че сега ще прозвучи като някакво клише, но всъщност това вдъхновение и тази идея за актьорската професия, мечтата за театъра се роди още в ранна детска възраст.

Леля ми беше самодейна актриса. Тя доста често се грижеше за мен в следобедните часове, след като ме вземе от детска градина. И така неминуемо аз присъствах и на много от нейните репетиции. И може би там някъде съм глътнал “сценичния прах”, там някъде съм се заразил с този “вирус” и там някъде се е зародила и тази мечта за сцена. Истината е, че сякаш никога не съм мечтал да бъда нещо друго, дори като дете, когато са ме питали какъв искам да стана, аз съм казвал, че искам да стана артист. Никога не съм казал, че искам да стана космонавт, никога не съм казал, че искам да стана лекар, пожарникар, полицай и други такива неща, така че в живота си никога не съм си представял, че ще бъда нещо различно.

Спомням си в гимназията с Борислав Гълъбов, светла му памет, работихме един спектакъл по стихове на Вапцаров и там в едното стихотворение се казваше “и се запълваше със сиви рубашки безброя.” Аз живея в един от крайните квартали и пътувам с автобус и по това време действително спирките бяха пълни с хора, които всяка сутрин отиваха за работа и изглеждаха по един и същи начин през прозореца на автобуса и тогава някак си си казах – аз не искам да бъда сива рубашка в безброя.

И така започна всичко. Имах и късмет това да се случи. Защото в България някак си не се случва тази американска мечта – изведнъж да те срещне на пътя някой и да ти каже – „уау, ти си страхотен, ела предлагам ти договор, ще направиш кариера“, като по филмите. Не, тук ти трябва много работа разбира се и малко късмет да те видят, да те забележат, да получиш шанса и след това, обаче, и много работа, за да докажеш, че твоето място наистина е в театъра и, че ти не случайно си там.

•  Коя е онази Ваша роля, която може да определите като най-важна и запомняща се?

Нямам своя любима роля, нямам роля, която да кажа – ето това е върхът на моите способности. Напротив, бих казал, че обичам всичките си роли.

Коя е била най-запомнящата се? Също не мога да я определя, сигурен съм, че ако питаме публиката – всеки един в публиката помни различни неща, помни различни роли. Със сигурност тя ги е видяла и по различен начин от този, по който ги виждам аз. Аз знам само, че се втурвам с желание във всяко едно предизвикателство, всяка една нова роля, всеки един нов спектакъл.

Да, някои спектакли съм харесвал повече, други по-малко, някои съм намирал за по-смислени, други пък за по-комедийни, но обичам всичките си роли! Винаги съм се стремял в това да намеря във всяка една роля моето си ъгълче, моето си местенце, нещото, което мен ме удовлетворява да изпълня тази роля, нещото което мен ме провокира, нещото което на мен ми е сладко – да играя тази роля, за да може когато на финала изляза да се поклоня, без значение колко е добър спектакълът, аз да бъда доволен от себе си и, покланяйки се, да казвам на хората благодаря, а не извинявайте. За това няма да назова конкретна роля.

Имам такива, които сме ги играли по 170 пъти, играли сме пред 3000 човека, има и такива, които съм ги играл и пред 20 човека публика. И всяка една от тези роли за мен е значила нещо, и всяка е носила различна емоция. Затова  – както често казвам – те са си мои деца, и аз си ги обичам и се гордея с всяка една от тях.

• А коя е ролята, която не искате никога повече да играете?

Нямам роля, която не искам да си спомням, не защото съм бил еднакво талантлив и еднакво добър навсякъде, а защото човек трябва да се учи и от грешките си. И дори там, където не съм сполучил, там, където има какво още да се желае в тази роля, аз имам какво да запомня от нея и какво да науча. Един от, така да ги наречем – менторите в сценичната им професия е Илия Костадинов, с който вървях през по-голямата част от тези 20 години – от него научих това нещо, че човек може да научи много, особено от лошите спектакли. Така, че няма роля, която искам да забравя, защото всяка една роля е урок.

• Освен актьорската дейност, Вие съчетавате обществено полезни дейности, свързани с дейността на НЧ „Будителите-2017“. Разкажете ни повече за дейността в читалището.

Работата ми в читалището започна някак паралелно с професионалната ми работа в театъра, защото аз започнах да работя с младежи още през 2005 година. Малко по-късно, през 2009 година, за първи път основахме вече като “бойна единица” театралната студия “Гаргара” – основахме я към читалище “Христо Смирненски 1949”, квартал Русевци. И с това започна работата ми в читалището. Свързвам я повече с работата с младежи. Работата по това да запалиш младежите към театъра, да им покажеш вълшебството. Освен това, за мен беше предизвикателство. Аз бях и млад актьор.

За да преподаваш трябва да имаш своите знания и своите опити. Аз за това никога не нарекох театралната студия “школа” по актьорско майсторство, защото смятам, че “школа” е много гръмко име. Напротив, това беше мястото, в което заедно с младежите да репетираме, да творим, да експериментираме. Да науча много неща за актьорската професия и за актьорското майсторство чрез експеримента. Да пробвам до къде може да стигне, ако се пробва по един различен начин.

И така всъщност започна всичко по работата ми с читалището. Десет години бях на Русевци. След това се продължи с читалище “Будителите”. Ти го наричаш общественп полезна дейност. Ами, нормално е. Това е нормално. Когато човек е общественик, когато човек е лице в този град, той има и своите отговорности. Не искам да говоря повече за читалището, тъй като тук темата е друга, но читалището е мястото, на което ми се дава правото и възможността да творя по един различен начин, да творя едни различни форми, да експериментирам, да показвам, да опазвам културно наследство. Читалището е мисия – да създаваш общност, да показваш на хората как културата, изкуството могат да променят живота и битието. Читалището наистина е мисия, обществена мисия.

Не бива да се подценява ролята на читалището. Много хора смятат, че това е нещо старо, остаряла форма, но това не е така. Читалището е онова място, което поддържа огънчето, онова място, което запалва пламъчетата в младите хора и кове тяхното бъдеще, да им даде други мечти, да рисува пред тях други светове, а защо не – да създаваме и следващите актьори.

• Нека да открехнем малко завесите, както се казва на Вашия език – какво да очакват почитателите на театралното изкуство на 15 януари?

Аз не мога много да открехна завеста за 15 януари, защото това е едно събитие, което се организира и режисира от Директора на театъра, господин Петко Койчев, заедно с водещата от радио “Бумеранг”, Гергана Харитонова. Двамата са се заели с това.

Това, което са ми казали на мен, е, че това ще бъде един своеобразен подкаст с публика, че ще има много предизвикателства към мен и това е всичко, което знам.

Знам само, че датата 15 януари си я избрах аз и тя не е случайна, защото именно това е датата на първата ми премиера в Драматичния театър.

• Да погледнем и още малко по-напред. Какво предстои тази година на театралната сцена?

Със сигурност през тази година предстоят доста интересни проекти. Това обаче, на което искам първо да поканя нашите зрители, е още на 18 януари – второто представление на пиесата “Историята на Пепеляшка.” Тя ще е на 18 януари, събота от 11:30  часа и въпреки, че заглавието ни подсказва, че това е едно съвсем детско представление, бих казал, че това е едно по-скоро семейно представление. Да заповядат с цялото семейство – мама, татко и аз или пък баба, дядо и внуче – елате заедно и си подарете заедно тези мигове. Нека да ви бъде едно семейно приключение.

Аз съм сигурен, че има какво да видите в това представление. Там освен, че съм актьор и съм част от режисерския тандем, аз и Надежда Петкова, един съвсем нов дует, така да го нарека. Доста се постарахме, доста провокации вложихме вътре. Сигурен съм, че има много провокации, които са за по-големите. Има и такива, които са изцяло за децата. Така че ще ви очаквам на 18 януари от 11:30.

Цялото интервю със Светослав Славчев може да видите и в нашия аудио файл, тук.