Плячкосаната крепост: Това ли е краят на „Калето“ до с. Зая?

Различните хора имат различни слабости – едни са страстни пушачи, други обичат сапунените сериали, трети са непоправими женкари. Понеже аз не спадам към никоя от тези категории, съдбата е определила ахилесовата ми пета да е на друго място – археологическите обекти. За това винаги, когато стане дума за крепости, слушам с интерес, и съответно с готовност споделям знанията си.

Точно така ще направя и в тази публикация. В нея ще ви разкажа за изследването ни на крепост „Калето“ в землището на село Зая и на придружаващи я обекти, за които много малко се знае. Не сте чували за това съоръжение? Продължете да четете, защото ще ви уверя, че има причина да му се обърне внимание. И то сериозно.

Запретнете ръкави, хвърлете едно око на интерактивната карта с маршрутите ни и GPS координатите, и да започваме с проучванията.

От спирка Ганчовец

Преходът започва от ЖП спирка Ганчовец. С моя приятел етнограф Петър Петров сме отбелязали всички обекти, през които трябва да преминем, и без никакво бавене поемаме по асфалтовия път наляво. Подминаваме старата административна сграда на бившето ТКЗС и кантара към стопанството. Наскоро бях чел един селски разказ за момче, харесало си девойката, която работела на кантара и теглела камионите. Не че това беше важен детайл, но се зачудих какъв е тоя кантар, който тегли такива големи МПС-та. И именно тук в реална ситуация бат Петьо ми обясни как е стояла работата с претеглянето на реколтата.

След бързия урок по „История на земеделското стопанство“ достигаме Ганчовския мост над река Дряновска, строен около 1870 г. Той се води нещо като местна забележителност, но като че ли аз очаквах повече от него. Може би фактът, че беше настлан с асфалт играе голяма роля за разочарованието ми.

Следва някакъв обект с големи халета, който е охраняван. Тук именно завиваме надясно (север) и пресичаме ЖП линията. Навлизаме в широко обработваемо поле, на което почвата е изорана. Предлагам да минем по него с цел да спестим малко път. Все още е рано и пръстта е скована от студа, но това не пречи да се поокаляме.

Пътеката навлиза в горски участък и се спуска надолу. След около 200 метра излизаме на друго поле, от което дори се вижда село Зая. Слизаме източно по тази поляна и идва време да решим накъде ще поемем.

Стратегическа схема на съоръженията

Нека поясня какъв е планът и какви са съображенията ни. Местоположението на крепост „Калето“ открих лесно. В предварителен разговор с моя приятел и колега от „Български крепости“ Милко Гърдев споменах, че планирам посещение. Той вече е ходил там и имаше интересна теза. Самата крепост е разположена на скалист нос, на който склоновете от югоизток, юг и север са отвесни. Достъпен е само от запад, където са иззидани и крепостните стени.

Но има един недостатък – спрямо околния терен крепостта няма видимост в западна посока и като цяло се намира ниско. Откъм достъпния запад-югозапад се издига един по-висок хълм, който, ако не се охранява, би направил обитателите на „Калето“ много по-уязвими на вражеско нападение.  Поради тази причина на този по-висок югозападен хълм е имало сигнално-наблюдателна кула, която е охранявала крепостта, намираща се извън нея, и е имала видимост към целия регион.

Освен това Милко спомена, че бил открил още нещо на около 80 метра югозападно от въпросната кула. Според него там е имало тракийско съоръжение, неясно какво. Така че сега пред нас седяха три археологически обекта – главната крепост „Калето“, наблюдателната кула и тракийските останки. Понеже аз обичам най-хубавите неща да си ги оставям за десерт, предложих на бат Петьо да започнем от кулата. Ако нещо е останало от нея, няма да е много и ще приключим бързо. Така и направихме.

Сигнално-наблюдателна кула над крепост „Калето“

С бърза крачка започнах да изкачвам възвишението, целейки се в най-високата му точка. Никой няма да наблюдава околността от подножието, нали? Макар всичко да е покрито с шума, се различават очертанията на стар път, напълно възможно е да е средновековен. Започваме полека да се оглеждаме за следи, най-вече камъни. По това време керамика дори да има, трудно може да бъде открита. Тук таме се вижда по един камък, но толкова. Накрая стигнахме най-високата точка, но единственото, което се виждаше на земята, беше триангулачната точка на геодезистите. Тук, по ръба на скалния масив някога се е разкривала гледка към целия район, но днес всичко е обрасло в дървета.

Обикаляхме доста. Търсих поне камък върху камък, но не намерих. Малко по на юг открих странен насип, под който може да има зид, но трябва да се разкопае доста. Имаше и други по-пресни изровени насипи с камъни, които не приличаха на иманярски, но какви бяха тогава? Не знам.

Това, че днес не личи нищо от предполагаемата кула, не означава, че такава е нямало. От една страна, тя може да не е била каменна, от друга – ако е била каменна, материалът да е използван в по-късни времена от селяните за построяване на къщи, огради, обори.

„Тракийско“ съоръжение

Отказваме се да търсим повече следи от кулата и се насочваме на запад, където колегата Милко беше споменал, че е открил тракийски останки. Тях намерихме лесно, но, Бога ми, тези стени са всичко друго, но не и тракийско съоръжение. Това са най-обикновени стопански зидове, заграждащи земите на селяните в относително по-ново време. Не е изключено именно тук да са дошли част от камъните на сигналната кула, ако тя е била градена от такива.

Така търсенето на този обект автоматично отпадна. Тръгнахме обратно през гората, подминахме мястото, където трябва да е била кулата и се спуснахме обратно на откритото пространство под хълма.

Крепост „Калето“

Дойде време и за наградата. След разочароващото начало при кулата и „тракийските останки“, които се оказаха стопански дувари, предстоеше да разгледаме безспорно най-забележителния обект, а именно крепостта „Калето“.

Тя се намира в местността „Каръка“, на 0.42 km югозападно по права линия от центъра на село Зая. Както и по-горе отбелязах, изградена е на тесен скалист нос при вливането на Каръшко дере в Дряновска река. Склоновете му от югоизток, юг и север са отвесни. Достъпен е само от запад.

От западната страна носът е преграден с крепостен зид, изграден от ломени камъни, споени с бял хоросан. От юг той достига до отвесните скали над реката. Формата на твърдината е на неправилен триъгълник и следва конфигурацията на терена. Стената е дълга 200 m и широка 2 m, като малко след средата си прави чупка, от която започва вътрешен зид, изграден също от ломени камъни, споени с бял хоросан. Входът е бил от запад и е бил защитен с кула.

От северната страна на „Калето“ също се проследява крепостна стена, запазена над земята до 0.75 m. Укреплението се е снабдявало с вода чрез кладенец. Съоръжението е част от крепостната система, охраняваща средновековната българска столица Търново.

Един от най-вълнуващите моменти за мен при посещение на крепост е първоначалното съзиране на зидовете. Вече знаеш, че си открил онова, което търсиш, а същевременно най-интересното предстои.

Така е и този път. Прекосяваме полето, целейки се в отсрещната горичка. Не личи да има нищо друго освен растителност до момента, в който не се доближиш на 5-10 метра от крепостните стени. Еуфорията ме обхваща и забързвам крачка, пристигайки точно при тях. Тук стената се вижда ясно и може да се проследи на юг чак до ръба на скалния нос, под който тече река Дряновска. Тръгвам по протежението ѝ, за да установя нейното състояние. При входа, естествено, е най-дебела, като колкото повече се отдалечава от него, толкова повече намалява широчината ѝ. Височината ѝ на места достига до около 1m – 1.20m. По цялото надолнище се виждат срутените камъни от зида.

Пространството на крепостта изглежда изкуствено заравнявано. Вляво пред централната порта личат останките от отбранителната кула, а под нея се намира дългият зид, който е обикалял около цялата северна страна, но е бил вътрешен за крепостта. Покрай него има малка пътечка, която се спуска надолу в дерето.

Проследявам този зид и го документирам. В това време бат Петьо си е намерил занимание – изследва ръждясалите остатъци от иманярските набези – консерви от риба, русенско варено и кенчета, и се възмущава на лошия кулинарен вкус на иманярите. След като приключвам с обхода на вътрешната стена, се изкачвам обратно в централната част на крепостта.

Предстои и аз да видя резултата от безхаберието на институциите. А той е завиден – тук почти няма квадратен метър, който да не е разкопан от иманяри. Дупки има всякакви – плитки и дълбоки, широки и тесни. Някои са с дълбочина колкото човешки бой. Дори помолих бат Петьо да ме снима в една от тях, за да се видят по-ясно размерите ѝ. Прилича повече на бомбардировка, отколкото на културно-исторически обект.

Няма следи някога крепостта да е била проучвана от археолози, макар да открих информация, че през 1910 г. върху терена са правени археологически сондажи. Всичко освен крепостната стена и вътрешния зид е затрупано под земята. Поради поголовното ѝ разграбване от иманяри обаче, на много места в оставените от тях ями могат да се видят някогашните каменни зидове. На места се открива и фрагментирана битова керамика.

Кръстосвам вътрешната част и просто констатирам поредните огромни изкопи. Тук друго просто няма. Крепостта кърви, прободена от десетки дълбоки рани.

Отбивам се към югоизточния край на съоръжението по ръба на скалата и го обхождам. Тук крепостна стена не е имало, а и не е било нужно – никой враг не би се опитал да те нападне от тези отвесни склонове, под които при това тече и река.

Устието на Каръшки дол и Брусни дол и тепавицата

Гледам си часовника. Решаваме единодушно, че е време да си тръгваме – трябваше да стигнем до близкото село Зая. Според предварителния маршрут трябваше да се върнем назад, да заобиколим и едва тогава да излезем в селото. Бат Петьо обаче предлага да минем по пътечката, която се вие покрай вътрешния зид на крепостта и която стига до брега на Каръшки дол – другият водоем, минаващ покрай крепостта..

– Тя е обрасла. А и откъде си сигурен, че ще има пътека, по която после да се изкачим отсреща? – сразявам ентусиазма му аз.

– Ще има! – убеден е той.

– Добре, да речем, че има. Обаче долу е дере, как ще го преминем ако няма брод? – търся аз отговори на всеки възможен проблем.

– Ще има! – отново заявява бат Петьо.

– Добре, – казвам – аз нямам проблем да сляза надолу и после да се кача обратно. Ама да знаеш, че така ще стане.

Приемам да направим опит, убеден, че няма как хем да има път надолу, хем да пресечем дерето, хем да намерим как да се качим от ниското на отсрещния баир. Тръгваме и наистина още в началото става трудно – там, където свършват следите на вътрешния зид, тясната пътека е препречена от всякакви храсталаци. Някак все пак успяваме да ги преминем, и с по няколко хлъзгания да се озовем на брега на поточето. То се оказа толкова тясно, че дори не бяха нужни речните камъни, за да се прекоси – беше нужен просто един малко по-сериозен скок.

– Окей, беше прав – признавам поражението си, скачайки на другия бряг.

Продължаваме по лявото течение на Каръшки дол и след няколко десетки метра достигаме устието на поточето, където то се влива в Дряновска река. Много обичам устията на реките – сякаш някаква невидима природна сила ръководи водата, на която е предначертано да се слее в едно голямо общо течение и да достигне заветното море.

Само няколко метра по-напред от дясната страна на Дряновска виждаме вливането на още един поток – Брусни дол. Кръстопът на водоеми. Неслучайно този регион е бил обитаван от памтивека.

Вървим вече по левия бряг на Дряновска, където тя е приела водите на съседните ручеи. И тъкмо тук, в обраслия с дървета и храсти бряг, виждаме буренясали останки от зидове. Личи си, че са били някакви постройки, при това немалки. Бяхме изненадани, защото никой от нас нямаше информация тук да е имало съоръжение. Предвид, че се намира до реката, го направихме на мелница, но без други доказателства. По-късно бат Петьо сподели информация, че в землището на Зая има местност, която била наричана „Тепавичарска лъка“, но не можахме да установим с точност къде се намира. Заювчани са държали 4 тепавици и една караджейка в Ганчовското землище и 4 тепавици в землището на с. Саласука. Възможно е тези зидове да са представлявали тепавица, но не успяхме да констатираме нещо с по-голяма сигурност.

Така, проправяйки си път по брега и изкачвайки се бавно, достигнахме асфалтовия път, свързващ селата Зая и Ганчовец. Изтупвам косата си от клечките, които са се събрали по нея, разкопчавам якето си и посочвам пътя напред.

За финал

Вероятно щях да спестя този абзац, ако нямах основание да направя обобщение за архитектурните паметници в габровския регион. А то е тъжно – те не са проучвани, не са опазвани, не са охранявани и са разграбени от иманяри. Крепостта „Калето“ при село Зая е само един от многото подобни примери в околността. Неотдавна писах за твърдината „Градище“ край село Маноя, където положението е същото. Констатацията важи и за наблюдателната кула над Маноя. Не е по-различна ситуацията и при много други съоръжения, които съм посетил, но не съм описал.

Какво трябва да се промени? Най-напред отношението ни към тези културно-исторически паметници. Не може да ги наричаме „камънак“ и да очакваме „онези горе“ да ги поддържат. Защото „онези горе“ са огледалото, в което прозира собственото ни лице.

Използвани източници:

„С. Зая – крепост Калето“, „Български крепости“

„325 години с. Зая“, Димитър Пенчев Богданов