По пътя на водата: Древният акведукт, захранващ Никополис ад Иструм с вода

С какво свързвате Рим? С Колизеума? С Фонтана ди Треви? С Франческо Тоти?

Хилядолетният град има толкова много асоциации, че надали възхищението по неговото наследство някога ще секне. И с право. Защото Рим не е само град. Рим не е и само държавно формирование. Рим е цивилизация. И като такава е разпростряла всичките си форми по земите, които е владяла. Днешните български територии също са влизали в състава на Римската империя и ако искате да видите как е изглеждала тази цивилизация, то руините на римския град Никополис ад Иструм е едно от най-добрите места в България, където можете да го направите.

Как Никополис ад Иструм се снабдява с вода?

Много може да се каже за този чудесен археологически обект, но не за него е тази публикация, а за може би най-внушителното му съоръжение – Западния водопровод, снабдяващ града с питейна вода. И все пак, редно е да споменем няколко думи за укрепеното селище.

Никополис ад Иструм, намиращ се до днешното с. Никюп, Великотърновско, е основан през 102 г. от император Марк Улпий Траян в чест на голямата му победа над дакийските племена. Буквално означава „Град на победата при Истер (Дунав)“. Бил е един от най-важните градове в земите на днешна Северна България, като от него са се разклонявали много пътища. И днес могат да бъдат видяни крайпътните могили в околността. Струва си не просто да научите повече за този град, но и да го посетите. Останките му са внушителни, а е разкопана една малка част от него.

Римските водопроводи са едно от инженерните постижения, на които се възхищаваме и днес. Много имперски градове, включително в днешна България, разполагат с такива – Сердика (София), Филипопол (Пловдив), а в това число спада и Никополис ад Иструм.

Западният водопровод на града е най-главното (но не единствено) съоръжение, с което населението се е снабдявало с вода. Той докарва вода по тръби от над 20 км. разстояние. Поставям си нелеката задача да разкажа повече за него – от самия каптаж, където акведуктът започва, през крепостта, която според една хипотеза го е охранявала, до самия резервоар край града, където водата се разпределя. Разбира се, за целта посетих всички тях, за да мога да предложа както снимки, така и лични впечатления.

Началото на водното съоръжение е при Мусинската пещера край с. Мусина, общ. Павликени. От там поема на север, пресича река Росица, където прави завой на изток, след което преминава през селата Дичин и Водолей, и накрая достига крайната си точка – водния резервоар на Никополис ад Иструм. Изготвих интерактивна карта на трасето на древния акведукт, базирайки се на данните от археологическите проучвания.

Строителството на водоснабдителната система вероятно е започнало при император Траян (98–117 г.). По това време в провинция Тракия, към която е принадлежал града със своята административна територия, са работели архитекти по водоснабдяване. Вероятно строителството на скъпото и сложно в инженерно отношение съоръжение е продължило години наред и е завършено при император Хадриан (117–138 г.).

Грандиозността на акведукта е толкова голяма, че до 1899 г., когато е прокарана ЖП линията София – Варна, той е най-масивното инфраструктурно съоръжение в Централна Северна България.

Каптажът при Мусинската пещера

Началото на февруари е. Предния ден сме обиколили над 10 историко-археологически обекта, след което нощувах във Велико Търново. Сега, още преди съмване, тръгваме за продължението. Рутинно преминаваме през една тракийска крепост, просто защото ни е на път, след което пристигаме и при заветното начало – карстовата Мусинска пещера. Тя е дълга 382 м. и във вътрешността ѝ тече подземна река. Възможно е да е била реконфигурирана чрез прокопаването на система от тунели в нея. Виждат се два входа за пещерата, но и двата са запречени с решетка. От десния излиза водата, която поддържа целогодишна температура от 13,9 – 14 градуса по Целзий. Няколко метра пред входа личат останките на стара воденица, а точно пред нея е и някогашният римски каптаж с форма на осмоъгълник, изграден от 32 варовикови блока. В момента се намира под водата, но се вижда ясно. Намира се на около 30 м. от входа на пещерата. Ето на това място е започвало това грандиозно съоръжение.

Външната ширина на каптажа е около 5,30 м. Общата височина на каменната зидария е 2,20 м., а дебелината на стените – 0,50 – 0,55 м. Дълбочината варира между 2,20 м. – 2,40 м. Блоковете са подредени в 4 вертикални реда по 8 броя на ред. Причината каптажа да е под вода е, че в края на 70-те години на ХХ в. северно от него са изградени съвременен бент и развъдник за пъстърва, което довежда до изкуствено повдигане на нивото на терена пред античното съоръжение.

По време на проучванията през 2017 г. в района на каптажа са открити единични обезличени фрагменти от керамични съдове от римската епоха, силно изтрита медна монета и парчета от римски покривни керемиди и тухли.

Заглеждам се в идеалната форма на каптажа и се почесвам глупаво. Защо хората преди близо 2000 години са строили такива неща, които при това стоят до днес, а ние въпреки безбройните си разпоредби и стандарти, не можем?

Трасето на акведукта

Освен постоянната температура на водата, друга основна причина акведуктът да бъде построен по това трасе, е надморската височина. В началото при каптажа на Мусинската пещера равнището е 107,6 м. над водата, докато при резервоара до Никополис ад Иструм е 79,2 м. Т.е. така чрез силата на гравитацията се осигурява естествено оттичане на водата от източника към приемника.

По дължината на трасето от каптажа до резервоара на Никополис ад Иструм акведуктът е бил ту вкопан в земята, ту е излизал надземно по аркади, като това е било предопределено и от природните дадености. Например там, където е трябвало да бъде пресечена река, каналът е бил над земята. Най-голямата аркада е била именно при пресичането на река Росица край село Дичин.

Крепост „Градище“, с. Дичин

Недалеч от мястото, където акведуктът преодолява р. Росица и след това прави завой на изток, има изградена ранновизантийска крепост, която днес е позната като „Градището“. Тя отстои на около 500 м. от пресичането на реката и този факт няма как да не предизвика въпроса дали твърдината е свързана с водопровода. Сама по себе си крепостта е интересна, така, че си струва  да ѝ отделим внимание, а след това да представим изводите, до които са стигнали изследователите.

Възвишението, на което се намира Градището, се издига на десетина метра над околната заливна тераса. Конфигурацията му е с неправилна, близка до трапец форма. Неговата повърхност е с максимални размери около 170 м.× 90 м. и площ от около 11 дка. Интензивни археологически разкопки на крепостта са извършени в периода от 1996 до 2003 г. в рамките на британско-българска експедиция.

И откривателят на крепостта К. Шкорпил, и по-късният ѝ изследовател Д. Цончев предполагат, че населението на Градището е било ангажирано с охраната на моста за главния водопровод на Никополис ад Иструм. Иван Църов пък изказва твърдение, че част от строителния материал, с който е изградена крепостта, е от останките на акведукта. Т.е. според него когато твърдината е строена, акведуктът вече не е бил активно използван и следователно няма защо да бъде охраняван. Основният изследовател на крепостта – Венцислав Динчев, също твърди, че все още виждащите се в нея каменни улеи преди това са били част от водопровода. Неговите изводи сочат, че активният период на твърдината е бил към V в. и VІ в., макар следи от човешко обитаване на хълма да се откриват много по-рано.

Археологически находки в крепостта

На Градището са открити много и разнообразни находки. С основно значение за прецизиране на хронологията му са откритите монети. Общият им брой надхвърля 400, но по-добре запазените и подлежащи на определяне са 162. Над две трети от тях са сечени между 378 и 474 г. Следват, като количество, монетите от VІ в., сред които най-ранните са на Юстин І (518-527), а най-късните – на Юстин ІІ и София (565-578). Открити са също единични екземпляри от втората половина на ІІ в., от ІІІ и ІV в. (до 378 г.).

Края на живота на Градището Динчев датира около 580 г., като го свързва със славяно-аварските нашествия, които предизвикват колапса на цялата местна селищна система в региона.

В края на ХІХ – първата половина на ХХ в. останките от ранновизантийските фортификационни съоръжения и постройки са използвани като кариера за строителен материал (основно от жителите на с. Дичин).

Крепостта днес

Връзката на крепостта с акведукта е достатъчно любопитна, за да я посетим. Стигаме до подножието ѝ с колата, а от там трябва да се продължи пеша. Разстоянието е пренебрежимо, може би около 50 м., но подстъпите към хълма са силно обрасли с тръни и храсти. Хвърлям се в тях и с тежестта на тялото си ги преодолявам, след което съм на билото на хълма. Тук пространството е напълно проходимо през зимата, но с положителност лятно време няма да е такова заради високата трева.

Виждат се някои археологически изкопи, но все още нищо внушително. Обхождам района и вече се откриват далеч по-интересни неща. Множество масивни зидове, някои от които градени от големи квадри. Много строителна и битова керамика, разпиляна по земята. Прави впечатление обаче, че макар тук да е извършена мащабна археологическа работа, всичко е запустяло и неподдържано. Кой каквото копал – копал, станал е и си е заминал. Това е престъпно отношение към останките на крепостта, които днес са запазени само заради това, че векове наред са били под земята. В момента са подложени на иманярските набези и суровите климатични условия. За съжаление огромна част от археологическите обекти у нас са жертва именно на това безхаберно отношение дори от страна на проучвателите си.

Виждат се и част от каменните улеи, за които по-горе споменах. Бидейки първоначално част от акведукта, вероятно в по-късно време византийските инженери са ги използвали като строителен материал за крепостта.

Мащабно проучван, но и мащабно зарязан обект. Тръгвам обратно, внимавайки да не стъпя в някоя иманярска яма.

Каква функция е изпълнявало „Градището“?

И така, дойде време да изясним каква точно е била идеята на крепостта. Защо тя е построена точно тук и имала ли е конкретни задачи? Имаме няколко хипотези и нищо не е напълно сигурно.

Версия за охрана на акведукта

Вече бе изтъкнато, че според откривателите на Градището – К. Шкорпил и Д. Цончев, неговата поява е във връзка с охраната на моста за главния водопровод на Никополис ад Иструм. Установената при българо-британските разкопки начална дата на Градището – около 410 г. сл. Хр., поставя в нова ситуация проблема за отношението му към водопровода. Значително по-късната начална дата, както и преизползването на сегменти от каменния водопроводен канал като строителен материал в постройките и съоръженията на Градището, логично насочват към извода, че появата на крепостта е след изоставянето на водопровода. Логиката в случая обаче е поставена на изпитание от проучването на самия водопровод.

До десния бряг на р. Росица са разкрити останки на два кея (стъпки) от аркадната конструкция на водопроводния мост. За разлика от останалите изследвани, тези са с по-големи размери и според изследователите градежът им е свидетелство за сериозна реконструкция на моста. Причината е, че в него са използвани много сполии (камъни от старо съоръжение, преизползвани за по-ново такова). Засега обаче не са точно датирани. Така че нито можем да потвърдим, нито да отхвърлим възможността акведуктът да е бил ремонтиран синхронно със строителството на Градището. Подобна възможност обаче би означавала, че при реконструкцията на моста е подменена и конструкцията на водопроводния канал, в резултат на което каменните сегменти от по-ранния канал са станали ненужни, след което са могли да бъдат преизползвани в строежа на крепостта. Което от своя страна не изключва възможността акведуктът да е бил активно използван по времето на строежа на Градището.

Версия за охрана на моста, останал от акведукта

И при другия вариант – окончателното изоставяне на водпровода да е преди появата на Градището, обаче едва ли мястото на крепостта в близост до водопроводния мост е случаен избор. Едва ли и близостта е търсена само заради преизползването на строителни материали. Мостът за водопровода, дори и в руинен вид, е улеснявал преминаването на р. Росица. Това е обуславяло необходимостта от съответен контрол и е резонна причина за основаването тук на един укрепен пункт.

Версия за зърнен склад

При разкопките в един от секторите на Градището са установени три сравнително големи правоъгълни сгради. Там са открити значителни количества овъглени зърнени храни. Вероятната им интерпретация като складове поражда хипотезата, че Градището е основано като снабдителна база във вътрешността на римската провинция. Тук е трябвало да се събират хранителни припаси от района, които след това да се препращат към укрепените пунктове по Дунавската граница. Тази хипотеза обаче се сблъсква с редица контрааргументи.

Ако за основаването на Градището трябва да се посочи един водещ мотив, то изследователите са на мнение, че този мотив е свързан с внушителния водопроводен мост – с последния етап от функционирането му като такъв или с използването му само като средство за по-лесно преминаване на р. Росица. Тоест, с времето, когато акведуктът вече е бил изоставен, а хората са използвали остатъчния мост, за да се прехвърлят на другия бряг на реката.

Останки от акведукта в с. Дичин – разговор с местните

Населението на селата Мусина, Русаля, Лесичери и Дичин нарича акведукта „Маркова вода“, „Еркесия“, „Шулнар“, „Гириз“. Местните жители в почти всички случаи познават и до ден-днешен трасето, защото външните им тоалетни са изградени върху канала на акведукта. На места съвременните хигиенно-санитарни съоръжения са встрани и отходните води се отвеждат с тръби до античния акведукт. Другаде върху него са изградени кладенци. Причината за тези технически особености вероятно се крие в това, че съоръжението е масивно изградено и предлага значителна „кухина“, която да дренира отпадните води.

Искахме да открием останки от акведукта, затова се насочихме към близкото село Дичин. Там се опряхме на изпитания във времето метод – когато не знаеш къде е нещо, питай местните. Наясно бяхме, че в този район има участъци, където водопроводът е минавал над земята. Така че би следвало някъде да са останали следи от кейовете му. Един мъж ни заведе край брега на реката, обяснявайки как като малък редовно е бил тук и е виждал следи от древния водопровод. Поради свлачищни процеси обаче, преди години брегът е разширен с няколко метра, а покрай насипването на пръст руините на съоръжението също са били засипани. Появи се втори мъж, който не само потвърди горното, но останах с впечатление, че сам е участвал в укрепителните дейности. Така че дори да посетите мястото, което съм отбелязал с точка на картата в Дичин, няма да откриете нищо, освен пръст и крайречно сметище. Но пък ще ви направи впечатление, че голяма част от къщите са изградени от камък.

Трасето на акведукта от Дичин до резервоара при Никополис ад Иструм

Между селата Дичин и Водолей акведуктът е плитко вкопан. Проучените два участъка дават точното трасе в този район. В регулацията на Водолей са установени още две точки, където той е преминавал. Едната е на улицата, в близост до църквата, а другата е в западния край, където акведуктът е засечен при прокарване на съвременен водопровод за гробищата. През с. Водолей преминава малка рекичка, започваща от чешмата, с посока север – юг, която образува слабо изразен дол. Д. Цончев отбелязва, че в този участък акведуктът го заобикаля. Възможно е обаче протичащият напречно (север – юг) на акведукта поток да е наложил изграждането на малък мост с една арка или друг вид съоръжение, което да го преодолява.

Продължавайки под земята, от с. Водолей към Никополис ад Иструм, акведуктът стъпва на предпоследната си аркада в кв. Малък Ресен на с. Ресен над река Бара. В този участък съоръжението по-скоро преминава южно от Голямата могила и съвременното шосе Ресен – Водолей. След мостовата конструкция над река Бара акведуктът е отново подземен. Така той продължава до последната аркада пред водоразпределителния резервоар при Никополис ад Иструм, което е и крайната точка на водопровода.

Общата дължина на акведукта не е напълно ясна, защото трасето му, заедно с всички чупки, не е разкрито. Все пак според различните данни той е бил дълъг между 20 км и 27 км.

Главният резервоар за вода (castellum aquae)

След лекото разочарование при Дичин пристигаме пред туристическия вход на Никополис ад Иструм. Тук единственото живо същество е малко куче, което лае по джипа. В България има едно интересно явление – много от туристическите обекти не работят в неделя или дори през целия уикенд. Работниците и те са хора, почиват. Имат работно време, няма да се съобразяват с това кога биха дошли най-много туристи.

Само че мен това слабо ме интересува. Не съм дошъл до тук, за да ми кажат, че днес е почивен ден и да се върна. Искам да видя Никополис ад Иструм и ще го направя. „Aut inveniam viam, aut faciam“, както казват римляните – „Или ще намеря пътя, или ще прокарам път“.

Разглеждането на самия град обаче си оставих за после. Най-напред отбиваме вдясно от входа, където след около 500 метра достигаме руините на някогашния прекрасен воден резервоар (castellum aquae). Намира се извън крепостните стени и наистина е величествен. Все още личи типичната римска архитектура, виждат се и огромните керамични тръби. Наистина много красиво съоръжение. Именно в него е пристигала водата от Западния водопровод и тук е започвало разпределението ѝ.

Изграждането на резервоара е датирано във времето от втората четвърт на IV в. до първата четвърт на V в. Това категорично показва, че резервоарът е изграден на по-късен етап от построяването на акведукта. Аркадата, водеща към него, обаче със сигурност съществува преди IV в. На основата на хронологичната разлика Иван Църов изказва предположението, че в близката околност трябва да бъде търсен по-ранен резервоар. Според него съоръжението вероятно се намира на около 50 – 70 м в югоизточна посока, където е най-високата точка на терена.

Заключение

Удивително е какви грандиозни инженерни проекти са реализирали римляните, за да снабдяват населението с вода. Над 20 км водопровод, който при това на много места минава по аркади, е внушително съоръжение дори за днешната епоха, в която има безчет неводоснабдени селища.

Жалко е, че днес не можем да видим малко повече от този акведукт. Най-видимите следи от него са каптажът при Мусинската пещера и главният резервоар при Никополис ад Иструм, като изключим каменните улеи в крепостта Градище. Със сигурност не само времето е оказало влияние за заличените следи, но и хората, които поради безхаберие или невежество са оставили съоръжението да рухне, а най-вероятно са използвали и камъните му за строителен материал.

И все пак, добре е, че разполагаме с началната и крайната точка на този водопровод. Можем поне на тях да се възхитим. Но би било добре и да се грижим малко по-добре за тях.

Използвани източници:

„От caput aquae до castellum aquae на Западния акведукт на Nicopolis ad Istrum“, Калин Чакъров, Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, том ХХХІІІ, Велико Търново, 2018

„Западният акведукт на Никополис ад Иструм: Топография на трасето“, Иван Църов, Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, том ХХІV–XXV. Велико Търново, 2010

„Градището край село Дичин, Великотърновско“, Венцислав Динчев, Известия Исторически музей – Велико Търново,  ХІV/1999

„Българо-британски разкопки на Градището при с. Дичин, Великотърновска област, 1996-2003“, Колегия

Разгледайте всички снимки от галерията