С вяра в сърцето: Борбите на село Ганчовец за църква и знание

Съгласни ли сте с мен, че хората съдят за градовете и селата според това как изглеждат ЖП гарите им? Звучи някак логично, когато не си виждал нищо друго от селището, да си направиш заключение по единствения обект, до който си имал достъп.

Дълги години, базирана на този принцип, в мен битуваше определена представа за село Ганчовец. Когато бях студент, често пътувах с влака от Велико Търново до Габрово. Маршрутът и до днес минава през това селце, а спирката си я спомнях неподдържана и мръсна.

Това обаче се оказа изключително измамна представа, защото Ганчовец нито е неподдържано, нито е мръсно, а още по-малко е изоставено село. Точно обратното, то е пример как балканското село е живо и дори има бъдеще.

В тази публикация ще ви разкажа за приятните си впечатления от него, за историята му и за местата, които посетихме. Разгледайте интерактивната карта с маршрутите и GPS координатите и да започваме разходката.

Въпреки че е януари месец, времето е прекрасно. Коледно-новогодишният сняг тук почти се е стопил и е идеално за разходки. С габровския етнограф Петър Петров тръгваме от село Зая, което току-що сме разгледали. Спускаме се по асфалтовия път, който трябва да ни отведе в Ганчовец. Разстоянието между двете селища е по-малко от километър, поради което бързо достигаме старите постройки на ТКЗС-то. Виждат се и някои използваеми, Бог знае за какво, халета, но повечето са изоставени. Казвам си, че тук трябва да дойда някой път покрай друг мой интерес – посещението на изоставени обекти.

Подминаваме кантара и административната сграда на бившето стопанство и пресичаме железопътната линия. Хвърлям око на спирката и мога да констатирам, че не чак толкова отдавна е обновявана. Табелата също е сменена. По „мое време“ всичко беше по-западнало.

Кметство и паметник на героите

Първата сграда, която привлича вниманието ни, е тази, в която се помещават кметството и пощата, строена през 1949 г. Има авторитетен и подчертано институционален вид. В единия ѝ край се издига кула, която е с около 1/3 по-висока от основната част. На върха ѝ има дигитален часовник с червена светлина, който освен часа, показва и температурата. Тази светлина се виждаше още от с. Зая и ми беше любопитно да я видя отблизо.

Още при строителството на сградата е планирано на кулата да се постави часовник, но тази идея дълги години не се реализира. На мястото, където трябвало да седи часовникът, е поставена PVC дограма, за да не влизат птици, а около 2018 г. покривът на кулата изгаря при пожар. Извършва се ремонт и опит да се възстанови старият външен вид, но не се намират майстори, които да реализират такава реставрация. В резултат на това след ремонтните дейности покривът е малко по-полегат в сравнение с предишната заострена форма.

Между 2022 и 2023 г. идва моментът, в който първоначалният завет е изпълнен – кулата най-накрая се сдобива с първия си часовник, който стои и днес.

Фасадата на сградата е захабена, но лакомиците са относително нови, защото още блестят. Пред основната част на постройката е издадена козирка, подпирана от 4 колони. Дограмите са стари, но би било по-добре да се обновят, а не да се заменят с PVC или алуминиеви. Така ще се запази автентичността на конструкцията, а за да светне всичко, е нужен само малък ремонт. Добрата новина е, че този ремонт предстои съвсем скоро.

Непосредствено пред кметството има четириъгълен паметник, изписан от всички страни с имена на хора, загинали в борбите за освобождението и обединението на България. Този паметник е осветен на 17 април 1928 г. по инициатива и със средствата на Станчо Върбанов – Инджето и на предприемача от с. Руня Ганю Стоянов.

Буквите, издялани в камъка, се четат, което е знак, че светинята се поддържа. Харесвам селата, които уважават историята си и жертвите, които са дали. И когато говорим за история, не може да не споменем някои факти за миналото на Ганчовец.

История на Ганчовец

Няма сигурни данни кога е възникнало селото, но д-р Ганчо Ганев прави извод, че това се е случило скоро след падането на България под османска власт, между 1393 и 1450 г. По това време е имало големи преселения и според него именно при едно от тях бива основано Ганчовец.

Но откъде идва името на селището? За него също нямаме категорични данни, но има няколко версии.

Според първата, то е кръстено на някой си дядо Ганчо, за когото няма никакви сведения.

Другото предание гласи, че селото е заселено от жена, наричана Ганчовица – по името на съпруга си. Тя имала петима синове и си направила къща под местността “Чукара”. Докато била млада, когато при нея отивали гости, и когато някой запитвал тези гости къде са ходили, те отговаряли: “Бяхме на гости у чина Ганчовица”. Когато жената остаряла, отговорът преминал в “Бяхме у баба Ганчовица”.

Но баба Ганчовица един ден умряла, ала навикът на местните останал, защото при запитване ”Къде отивате?” на заминаващи за селото хора, те отвръщали – “Отиваме на Ганчовица”.

Така селото получило името “Ганчовица”, което впоследствие се изменило на “Ганчовиц”, а в по-ново време добило сегашния си вид “Ганчовец”. Това е и най-вероятната версия за произхода на името.

Но има още едно предание. Много по-късно след заселването на Ганчовица, дошъл в селото някой си дядо Петко, който като мъж поискал селото да се именува на него. Но баба Ганчовица, която била добра скотовъдка и отглеждала много говеда, имала хубав бик. Тя заплашила дядо Петко, че ако той кръсти селото на себе си, тя няма да пуска бика си на неговите крави. Под тази угроза старецът отстъпил от искането си.

Първоначалното място на селото не било там, където е днес, а под местността “Чукара”. Вероятно в годините между 1600 и 1700 г. то изчезва оттам, поради избухването на различни въстания, предизвикали унищожението на много селища от страна на турците. Възможно е тогава жителите на Ганчовец да са потърсили спасение в непроходимите гори на юг от селото.

След като бурята преминала, хората се завърнали и създали ново селище, непосредствено под старото унищожено село. Именно така се предполага, че е застроен днешният Ганчовец.

Преди Освобождението турчин не е имал право да замръква в Ганчовец; имал е право само да мине през деня. На какво основание местните са се радвали на такива права, не е известно. Селището не е близо нито до планински проход, нито до държавен път. Едва по-късно, през 1864 г., при Мидхат паша, е прокарано шосето Търново – Дряново – Габрово, минаващо през селото.

С времето населението на Ганчовец търпи изменения. Прилагам графика с броя на жителите на селището през годините, като данните са базирани на националните преброявания. Изказвам благодарност за предоставените числа както на моя приятел Петър Петров, така и на Георги Цветков, началник на отдел „Статистически проучвания“ към НСИ-Габрово, които персонално ми съдействаха да събера долупосочената информация. Графиката съм изготвил на база тези данни.

Из селото

Подминаваме кметството и вдясно се вижда постройка, която вероятно е била магазин по времето на социализма. Днес обаче в нея няма нищо.

Следват къщи от различни периоди и с различно предназначение. От една страна са онези, строени през комунистическия период. Някои от тях са обновявани. От друга страна са сградите във възрожденски стил, но покрити с керемиди. Именно в тях се заглеждаме с бат Петьо. Западнали са и личи, че отдавна не са обитаеми. Долните им етажи са каменни, но горните са от плет и кирпич и са се оголили от падналата мазилка. На един от беззъбите прозорци обаче е кацнала сателитна чиния. Проследявайки кабела, се вижда, че той отива в съседната обитаема къща. Явно е поставена тук, защото се хваща по-добър сигнал.

Предполагаме, че тези красиви някога сгради са били ханчета. Може би долу е била кръчмата, а горе е можело да се преспи. Във фасадната стена на една от тези къщи е поставен камък с годината на построяване – 1887 г.

Споменахме думата „кръчма“. Ако планирате да посетите Ганчовец, сега е моментът, в който трябва да внимавате най-много. На метри от въпросните сгради, но от дясната страна на улицата, точно на отклонението вдясно, се намира кръчмата на Любо. Този обект е толкова важен, че дори бяхме отбелязали координатите му в картата си. Важно е също така да знаете, че Любо почива между 13 и 16 часа. Ние отидохме около 15 ч., което ни принуди да оставим посещението му за по-късно.

Кой е Христо Ботев – Дряновски?

Но работата тепърва предстоеше, така че не се чудим какво да правим, а продължаваме на юг към същинската част на Ганчовец. Подминават се красиви градинки, в някои от тях се виждат кокошки. Пътят се изкачва и прави голям завой на запад. Не след дълго достигаме паметник, стоящ от дясната страна на пътя. Това е паметникът на революционера Христо Петков Ботев, по прякор Дряновски, строен през 1988 г. Представлява каменен стълб, на който са изсечени фигурата на Ботев до бюст, имената му, както и годината на раждането и смъртта. Допада ми, че местните са успели да си извоюват правото техният герой да е борец за свободата на България, а не някой мним партизанин. И до днес се счита, че това е най-бележитата личност на селото. Около паметника има изградена своеобразна площадка за игра с пейки и люлки.

Но кой е този позабравен герой?

Христо Петков Ботев – Дряновски е роден в Ганчовец през 1839 година. Около 1848 г. заминава да чиракува при своя чичо търговец в днешния румънски град Тулча. Там Христо усвоява добре търговския занаят и към 1858 г. отваря свой магазин. Занимава се с търговия на колониални стоки, а по-късно става търговец на манифактура.

В Тулча бъдещият борец за свобода учи в българското училище и постепенно започва да взема участие в обществения живот на тулчанските българи, където отрано се поставя началото на таен български революционен комитет.

Той е в четата на Филип Тотю (1867), а след като тя е разбита, се присъединява към тази на Панайот Хитов (1867). Участва във Втората българска легия в Белград, от която е част и Васил Левски. След разтурянето ѝ преминава в Румъния, а малко по-късно се включва в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Христо Ботев – Дряновски загива в битка с турците при една кория край с. Горна Липница, Търновско. Там той е ранен и “понеже от него не можеше да стане вече човек, Караджата му даде отрова, смесена с вода, която той изпи и умря след няколко минути”. Датата на гибелта му е 7 юли по стар стил (19 юли нов стил), понеделник, 1868 г.

Защо обаче прякорът на Христо е “Дряновски”, а не например “Ганчовски”, където е родното му място? Нека разгледаме и този въпрос.

По онова време е обичайно човек, който произхожда от по-малко селище, да казва, че е от някое съседно, по-голямо и по-известно. Тогава Ганчовец е било колиби, а село е било Дряново. Последното е било и по-голямо. Вероятно и затова в книгата “Четите в България” на Захари Стоянов името на Христо Петков Ботев е записано така: “Христо Дряноски, родом от Дряново.”

Има обаче и друго предположение за произхода на прозвището на ганчовския герой, и то изглежда по-вероятно.

В същата книга Захари Стоянов в списъка с участниците в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е записал името на Христо Петков така: „Христо П. Генчович от Дряново”. Името „Генчович” е сбъркано. Същото име в книгата на Панайот Хитов “Моето пътуване по Стара планина” е отбелязано така: “Христо П. Ганчович от Дряново, години 29”. Явно Захари Стоянов е преписал името от този списък и е сгрешил изписването, като е написал “Генчович” вместо “Ганчович”.

Вероятно революционерът се е представил като “Христо Петков от Ганчовиц, Дряновско”, но по невнимание е записано и запомнено така – “Христо П. Ганчович”, т.е. “-иц” се изменя на “-ич”, и името на селото се превръща във фамилно (или презиме). Отново поради недоглеждане “Дряновско” е вписано “Дряновски” като прякор.

По този начин Христо Петков Ботев получава прякора “Дряновски.”

Читалището

Продължаваме пътя си от паметника и само след метри достигаме сградата на читалището. Изключително поддържана и дори ремонтирана сграда. Нещо повече, на северната стена на сградата има плоча с имената на основателите на институцията. Вижда се, че е стара. При ремонта очевидно е изисквано тази плоча да бъде запазена, което говори за почитта на местните към първите просветни дейци в селото. Макар по официални данни към 15 март 2024 г. Ганчовец да наброява 179 души (по настоящ адрес), голяма част от тях имат отношение към културата.

Първата институция, изиграла ролята на читалище в Ганчовец, е благотворителното дружество “Братска любов”. Уставът му е приет на учредителното събрание на 6 декември 1900 г., а първият му председател е Калчо Драганчев.

Целта на дружеството е  главно благотворителна – „направа на нови чешми, кладенци, водопроводи, селски пътища, мостове и поправки на стари такива, находящи се само в Ганчовско землище, издържане на бедни ученици и подпомагане на дружествени членове в случай на бедност“.

Но дружеството си поставя за постигане и културно-просветни задачи – „даване сказки, вечеринки, представления и др.“ Освен това организацията може да отпуска на нуждаещи се членове заеми срещу представяне на съответна гаранция.

Постепенно културните цели стават приоритет и дружеството се превръща в читалище.

През 1910 година дружеството построява двуетажно здание на площада. Тогава в организацията настъпват несъгласия и раздори относно предназначението на сградата и бъдещите задачи на сдружението. Едни искат то да се върне към първоначалната си цел – да остане чисто благотворително. Други – то да бъде читалище, в каквото вече се е превърнало, както и постройката да остане за читалище. Не се постига съгласие, но се решава сградата да се дари на училището. Вместо разногласията да утихнат, те се раздухват и поради неразбирателство накрая дружеството се разтуря.

Но това не значи край на културно-просветната дейност за Ганчовец.

След Първата световна война темата за читалището отново е на дневен ред. Едни искат възстановяването на “Братска любов”, но лошите спомени за неразбирателствата отстъпват пред идеята за основаването на изцяло ново читалище, което да се занимава с културни задачи. Така през март 1920 г. се поставя началото на читалище “Просвета”.

През 1970 г. читалището е преименувано на “НЧ Денчо Славов – 1900”, на името на участник в Септемврийското въстание от 1923 г. През 1950 г. старата сграда е съборена и със средствата и доброволния труд на ганчовчани е изградена съвременната. И е за пример – поддържана, с постоянна дейност. Реален център на културата.

Ще отворя кратка скоба. Преди години работех в сферата на музикалното продуцентство и в частност фолклорната музика. У нас се организират много фестивали, посветени именно на нея. Правило ми е впечатление, че огромното мнозинство от участниците на този тип събития са от селата. Те представляват предимно фолклорни групи към някое читалище. Добре е да се замислим за това, когато се бием публично в гърдите колко много държим на българското, но наричаме хората от по-малките населени места „селяни“.

Оброчището

Свиваме по улицата, която се намира точно срещу входа на читалището. Предстои ни да търсим оброчище в местността „Кръста“, на което не знаем състоянието. На една къща виждам две котки, настанили се на два съседни прозореца. Композицията ми хареса и отделих учудващо време в опит да ги заснема по хармоничен начин. Не съм сигурен, че успях.

Достигаме къща, в градинката на която щъка някаква баба. Решаваме да я питаме как да стигнем до оброка. По нейните думи пътят бил обрасъл, но можело да се мине през съседния имот. Навремето момчетата ходели там и строяли къщички за птички.

Благодарим и се сбогуваме. Намираме проходимия път и достигаме дебело, но изсъхнало дърво. Пред него – поляна.

– Тук трябва да е – казваме си един на друг с бат Петьо.

И е логично – има старо дърво и е точно там, където е координатът ни. А нашите координати рядко са „плаващи“.

В ниското при дънера виждаме камък. Не може да се открои някаква „свещена“ форма или част от такава. Оплетен е в храсталаци и подозирам, че единствената причина, поради която го видяхме, е, че е зима. Когато растенията се разлистят, ще се скрие под листата.

Нещо не ми даваше мира. Камък с форма на паралелепипед и толкоз. А мястото е наричано „Кръста“. Липсва ми част от картинката. Опитах да достигна задната част на дървото – трудна задача, предвид гъстотата на храстите. Както обикновено правя, нахлух през тях със сила и от задната страна видях друго парче камък. Стоеше в това положение толкова отдавна, че част от него вече беше потънала в пръстта. Огледах го, но не можах да го свържа по някакъв начин с камъка от предната страна. Имаше форма на китара.

Очевидно е, че това е било оброчището – видимо, отдавна неизползваемо. Някога, тук на Гергьовден, по стар обичай, местните отбелязвали празника с водосвет и Гергьовденско агне. Днес мястото предлага красива гледка към село Зая.

Фестивалът „Ракия – магия“

Тръгваме обратно и отново достигаме до кръстопътя при читалището. Под него има второ заведение, но то също е затворено, поради което не мога да изкажа впечатления, добити по емпиричен път. Но пък точно до него виждам врата, която води до някакви стълби. Предлагам да се качим по тях, защото изглежда, че оттам се излиза в нещо като училищен двор.

Озовахме се зад читалището, плътно до което наистина се намира и „новото“ училище, което отдавна не функционира. Тук има голям двор, на който вероятно някога децата са играли в часовете по физическо възпитание, а и не само. Днес обаче на това пространство е измислено ново предназначение – тук е издигната сцената, на която се провежда ежегодният фестивал „Ракия – магия“. Възможно е съоръжението да се ползва и за други цели през годината и за по-лесно от кметството са решили изобщо да не го раздигат.

„Ракия – магия“ вероятно е най-атрактивното мероприятие, което се провежда в Ганчовец. Идеята за фестивала на домашната ракия и рок музиката се ражда при заснемането на документален филм в селото. След това „Ракия – магия“ се превръща в очаквано събитие за жителите на с. Ганчовец и околността, както и за всички ценители на най-българското питие и на блус и рок музиката. Над 50 избрани домашни ракии се състезават за престижното първо място и традиционната награда – 50-литрово буре. С жури професионално се оценяват качествата на ракията, като се определят 10 финалисти. От тях на втори кръг се избират първо, второ и трето място, като на състезателите се връчват награди и грамоти. В рамките на събитието се провеждат прожекции на филми, базар, детско ателие. Гостуват много състави от страната. За първи път се провежда през 2008 година.

Училищно дело

В училищния двор все още личат следите от баскетболния кош. Макар да е стар и изгнил, поне е боядисан, дори от него се провесва ръждясала верига, опъната някога вместо мрежа. Наоколо се виждат люлки, пързалки и катерушки, някои от които от съветско време, също боядисани. А най-колоритен е изтърбушеният стар москвич, целият изрисуван със спрей. Определено пространството е шарено, дори малко прилича на арт инсталация.

Сградата на училището ми напомня на онази в село Зая. Отново е на два етажа, отново първият от тях е каменен, а вторият – от тухли. Значителна разлика обаче е, че ганчовското училище е доста по-занемарено, макар по прозорците му да са опънати големи транспаранти със снимки от провеждането на „Ракия – магия“. Предполагам, причината за това е наличието на отделна читалищна сграда. Така школото става ненужно.

Историята на училищната институция в Ганчовец е повече от интересна. Изпълнена с борба, стремежи и перипетии, тя не може да остави никого безучастен.

Първоначалното училище

Първото училище в Ганчовец е килийно. То е открито през 1826 г. в бащината къща на ганчовския монах Хрисант, където през 1822 г. е уредил и първоначалната църква. Подробно за този монах ще говорим по-късно. Вероятно първият учител е самият отец Хрисант.

Според някои сведения след това килийното училище за известен период от време е ситуирано в къщата на някой си дядо Койчо.

Изглежда, че в някакъв момент това школо престава да се помещава в частни домове и е построена малка сграда на един кат в двора на вече изградената църква. Това вероятно се е случило около 1850-1851 г. На следващата, 1852 г., килийното училище се нанася в нея.

Ново, съвременно училище бива открито през 1872 г., а през 1875 г. е построена и нова сграда за него на мястото на килийното в църковния двор. Останките на постройката личат и днес и ни предстои да ги посетим малко по-късно.

То е представлявало двукатна сграда, като в горния кат е имало две учебни и една учителска стая, а в долния – две изби и две малки стаички.

Както по-горе беше пояснено, през 1910 г. със средствата на дружество “Братска любов” е построена нова сграда в центъра на селото, предназначена за читалище, но се решава тя да бъде дарена на училището. Така през учебната 1910-1911 г. Ганчовското народно училище от църковния двор се премества в тази нова постройка. На горния си етаж тя има две учебни и една учителска стая и един коридор.

Прогимназията

На 17 октомври 1921 г. в Ганчовец е създадена смесена прогимназия, чиято цел е да надгради знанията на учениците. Тя получава името “Васил Левски”. През първата учебна година (1921-1922) се открива само първи прогимназиален клас (еквивалент на днешния 5 клас) с 50 ученици. През следващите две години прогимназията се развива до пълна.

Поради факта, че това е единствената прогимназия в района, в нея учат деца не само от Ганчовската община, но и от съседните две  – Катранджийска и Косарковска.

През учебната 1928-1929 г. прогимназията се премества временно в новопостроената училищна сграда на съседното село Зая. Причината за това е, че помещенията на ганчовската прогимназия не са достатъчно хигиенични.

Това налага още през декември 1928 г. да се свика общоселско събрание, на което единодушно се решава, че селяните ще съберат пари и без никаква външна помощ ще построят нова, напълно хигиенична сграда.

Речено-сторено. Строежът започва и постройката, издигаща се и до днес, е приключена в средата на месец юни 1929 г. Зданието е на два етажа, като на горния има три големи учебни стаи, една учителска и една за пособия, която също може да се използва като учебна. Намира се точно до читалището. Още същата година прогимназията се завръща в новия си дом, а една година по-късно – през учебната 1930-1931 г., тук се пренасят и останалите класове, като сградата се превръща в храм на просветата за село Ганчовец.

След десетилетия на вярна служба, през есента на 1997 г. училището е закрито поради липса на ученици. Така приключва славната битка на ганчовчани за наука и знание.

Съгласете се, че историята на училищното дело в Ганчовец е еманация на стремежа на българите от онова време за просвета и образование.

Да се върнем към обиколката ни. Замотахме се в училищния двор, а имаме още обекти за посещение. Спускаме се на юг, където преминаваме по мост над почти пресъхнало дере. Точно над него се издига красива къща, която отвън изглежда, че покрива всички стандарти, за да бъде наречена „възрожденска“. Дори е сложен такъв надпис – „възрожденска къща“. На едната ѝ стена е опряно колело от каруца, а отпред до пътя се издига геран с дървен навес.

Иконостас „Бахчията“ и чешма

От тук се отклоняваме на изток по днешната улица „Бузлуджа“. В търсене сме на чешма. Достигайки отбелязаната точка, виждаме нещо, което не очакваме. Тук се издига цял каменен иконостас с импровизирано олтарче пред него. Отпред се търкаля друг камък, неясно какъв, но обработван. Може това да е било предшественикът на иконостаса. Видимо обектът не се използва и се руши, но това не винаги е било така. Местните ни разказаха, че някога на Богоявление е идвал поп и е водил тук служба. Това е било около средата на XX в. „Бахчията“ като наименование на мястото чух от тях. Местен краевед през 1944 г. пък го нарича „Черковището“. Възможно е и двете наименования да са в употреба. Друг интересен факт е, че същият краевед нарича празника „Водокръще“ вместо „Богоявление“.

Каква интересна история може да се крие зад един порутен иконостас. Точно срещу него се издига дълга сграда, строена цялата от камък, покрита с керемиди. Бегло, но все пак личат следите от някогашния надпис – „Чрез ТКЗС напред към комунизъм“. Неповторима страна е България – от едната страна на пътя има обект, пред който се слави Бога, а от другата – надпис, възхваляващ политически строй, който го отрича. Нужен е само още един щрих, за да се оформи ганчовският „триъгълник на толерантността“ по подобие на онзи в центъра на София.

И такъв обект има. На метри преди иконостаса е прокарана пътечка, която се спуска надолу към дерето. А в дерето – чешма. Тя е свързващото звено в този идеологически ребус – защото и църквата се нуждае от вода, и текезесарите, които трябва да поят добитъка и да поливат реколтата.

Чешмата е в много добро състояние. Изградена е в малка вдлъбнатина, укрепена с бетонна стена и каменен зид, и надолу към нея водят няколко стъпала. При посещението ни дебитът ѝ не беше много голям. Обновена е от доброволци на 11 януари 2014 г.

Мястото е интересно и с друго. Както отбелязах, дерето, преминаващо през Ганчовец, в момента е почти пресъхнало. Предполагам, че има периоди, когато е по-пълноводно, но надали до степен, при която тук, при чешмата, да не може да се премине. Защото от отсрещната страна се вижда същата добре оформена и дори укрепена с камъни пътека, водеща към съседната махала. Очевидно хората открай време са оформили така пътищата си, че да могат бързо да стигат до чешмата и да пресичат дерето, вместо да заобикалят по моста, при който се намира възрожденската къща, за която писах по-горе.

Църковно дело

Връщаме се на централната улица и продължаваме на юг. Достигаме крайпътен геран, от който се отклоняваме няколко крачки на запад и се озоваваме пред един от най-важните обекти на Ганчовец – църквата „Света Параскева“ („Света Петка“). В интернет името на храма е сгрешено и е дадено като „Въведение Богородично“, което не отговаря на действителността.

Още до портите е изградена масивна постройка, на която така и не разбрахме предназначението. Влизаме в църковния двор, където величествено се издига храмът. Няма никого. Отляво на него има руини от каменна сграда, за която към онзи момент не знаехме, че именно това е сградата на първоначалното училище, за което вече стана въпрос. А точно под църквата са селските гробища, като всичко това оформя един цялостен комплекс. Струва си да обърнем внимание на историята на черквата.

Първата църква

Ганчовец излъчва не едно или две значими духовни лица. Едно такова е монах Хрисант, родом от селото, за когото вече стана дума. Светското му име е Рачо Дончев. Роден е около 1760 г., а монашество е приел към 1780 г. в Преображенския манастир. Около 1820 г. той е вече в преклонна възраст и вероятно тогава се е оттеглил от Светата обител и се е завърнал в бащиния си дом в Ганчовец.

Именно в тази стара къща отец Хрисант е открил първата църква в селото, за която имаме сведения. Счита се, че появата ѝ не е по-късно от 1822 г.

Там, на роден български език, ганчовчани слушали литургия и се посвещавали в Божието слово, благодарение на този „монах тъмен, непознат и бледен“.

Но откриването на църквата не останало тайна за Търновския владика, който бил грък. Около 1830 г. той се опитвал най-напред с мирни средства да “вразуми” непослушния монах, който отказвал да води службите на гръцки. Когато това не помогнало, той опитал да закрие църквата със съдействието на турските власти, но явно отец Хрисант бил влиятелна личност и османците не посмели да изпълнят волята на владиката.

Около 1833-1834 г. борбата се ожесточила. След неуспехите в интригите чрез местната власт, владиката се обърнал към Цариградската патриаршия. През 1835 г. е разкрита Велчовата завера, което дава още по-големи надежди за успех на висшия духовник. Какво той излага в доклада си, не се знае, но е много вероятно отец Хрисант да е представен като бунтовник и опасен човек за империята. Това води до издаване на султански ферман през 1839 г., в следствие на който църквата, инициирана в дома на монаха, е закрита.

Новата църква „Св. Параскева“

Но ганчовчани не се примиряват с това положение и чрез местните първенци е издействано издаването на нов ферман, позволяващ строителството на църква. Документът не е запазен, но е съхранено съпроводителното писмо, което носи дата 14 юни 1841 г. Логично е да предположим, че ферманът е издаден през същата година. Т.е. две години след закриването на черквата на отец Хрисант, селяните се сдобиват с разрешение за изграждане на нов храм.

Веднага след получаването на фермана ганчовчани започнали строежа. Предполага се, че новата църква е построена през есента на същата 1841 г., а през пролетта и лятото на 1842 г. е изографисана. Откриването и освещаването се извършва на Петковден, в деня на българската светица Св. Петка. Но понеже търновският владика бил все още грък, църквата е наименувана с духовното име на Св. Петка, а именно “Св. Параскева”.

Както често се случва, след официалното откриване на храма минава време, докато една черква придобие крайния си вид. Така се случва и с ганчовската, на която са необходими няколко години, за да бъде обзаведена с икони, кандила, полилеи, иконостас и т.н. Именно поради тази причина през 1916 г. енорийският свещеник в Ганчовец Кръстю Генев издълбава над южната входна врата годината 1844 г., а не 1842 г.

Първоначалната сграда е била по-ниска от днешната, поради ограниченията за строеж на църкви, налагани от Османската империя. През 1889 г. тя е “повдигната” и така добива днешната си височина.

Подобно на училището, не може човек да не се възхити на упоритостта и вярата, с които ганчовчани са се преборили за православен храм, в който се служи на български език.

Сградата на църквата е изцяло от камък. Опитах се да видя следите от „повдигането“ на сградата, но не успях. На места като че ли зидовете издават къде е било старото ниво, но различни прозорчета по дължината на стената не ми позволяват да приема съответната хипотеза.

Църквата няма апсида. Камбанарията ѝ е ремонтирана. В нея се виждат две камбани, а върху ѝ се издига железен кръст. Под покрива има красив корниз, който обаче се руши и парчета от него вече са се отчупили. Има два входа от юг, един от запад и един от север. Но това не е първоначалната конструкция на храма. От западната му страна има притвор с бели стени, строен много по-късно – през 1929 г., и в много по-различен архитектурен стил. Вътре има чинове и столове, а местните споделят, че използват пространството в случаи на лоши метеорологични условия. Да не забравяме, че освен църква, тук са и гробищата.

Именно тази пристройка прави така, че черквата да има входове от всички страни, освен от изток. Използваеми изглеждат обаче само южният и западният. След влизането в това помещение има врата към същинската част на църквата (наоса). Т.е. преди разширението, планът на храма е с един южен и един западен вход.

Храмът определено е бил красив и все още е такъв, но има нужда от обновяване и почистване. Пред първоначалния южен вход има пейка за отдих, а около нея, досами църковната стена, са натрупани керемиди и тухли. Убеден съм, че ако дори на някои дребни детайли бъде обърнато внимание, „Св. Параскева“ ще загатне за първоначалния си блясък.

Доста дълго време обикалях и разглеждах църквата, чак бат Петьо започна да губи търпение. И е прав. Залезът все още не е дошъл, но приближаването му се чувства. Затваряме портата и поглеждаме на картата какво ни предстои.

Чешмата с 4-те корита

Следва чешма южно от църквата. През цялото време от влизането ни в Ганчовец до сега, вървим все на юг, ако изключим уличния иконостас. Достигаме мост, под който минава плитка река. Зима е и това ни помага да видим какво има по бреговете ѝ. Именно заради липсата на листа успяваме да фокусираме изоставена чешма от лявата страна на моста.

Спускаме се някак и достигаме водоизточника. Построен е каменен дувар с ниши за поставяне на съдове. От него излиза и чучурът, а вода все още тече, при това с много добър дебит. На разположение са цели четири каменни корита, през които водата преминава. Очевидно чешмата е използвана за водопой на добитъка. Няма следи днес тя да се използва от местните. Добре е да се има предвид, че е далеч от центъра, което има значение за възрастните хора.

Приключваме тук и поглеждаме часовника. Имаме малко време и един несигурен координат за чешма някъде още по на юг. Предлагам на бат Петьо да му се пробваме – имаме шанс. Достигаме най-южната асфалтова част на селото, където пътят прави обратен завой. В същото време вървим само по нанагорнище и дерето остава все по-ниско. Така шансовете ни да попаднем на чешма намаляват.

И не намерихме чешма. Но пък се озовахме край прекрасни широки поляни, близо до някакво стопанство. Виждаше се цялата околност – носът с крепостта „Калето“, съседният хълм с предполагаемата кула, цялото село Зая, а и отвъд тях. Да си призная, в този момент предпочитам да видя тази гледка, отколкото да търся чешма. Вярно, от значение е и фактът, че навъртяните километри се натрупват и тялото започва да иска своето.

Наслаждаваме се няколко минути на онова, което природата ни предлага, и се завъртаме в обратна посока.

Улица „Осми март“

Но имаме и една последна работа. Улица „Осми март“ не беше обходена. Не че имахме планирани обекти там, но искахме да разгледаме.

Улицата се намира източно от читалището, така че трябва да се върнем доста. Но и без това сме в тази посока. Минаваме по нея, просто оглеждайки сградите, много от които са поддържани и обитаеми. Достигаме предпоследните къщи, където на пейка седят двама възрастни мъже. Поздравяваме се, а те директно минават на въпроса:

– Кои сте вие, откъде сте и какво ви води тук?

Но това не беше изискване, а по-скоро тактика за заговаряне, а защо не и за помощ, ако се нуждаем от такава.

Представихме се и доста поговорихме с дядовците. От тях научихме доста за училището, за иконостаса, изобщо за селото. Споделиха, че имало много пришълци, които дори не познават. Не го казаха с укор, но не бяха доволни от това положение. И в други села съм забелязал същата тенденция – заселват се нови хора, но малко от тях се ангажират с местните в името на някаква кауза или дори просто да поддържат близки отношения с тях.

Точно на мястото, на което водим разговора, виждаме и пътека. Това е тази пътека, която би ни отвела до почти пресъхналото дере с чешмата под уличния иконостас. Разстоянието, което се избягва чрез този брод, от това място изглежда още по-значително.

Здрачава се. Сбогуваме се с местните, достигаме последните къщи на улицата и тръгваме обратно.

В кръчмата на Любо

Не сме забравили кои бяха първите ни обекти в този преход. Вече знаем и че кръчмата трябва да е подновила работния ден. С бат Петьо споделяме положителните си впечатления от Ганчовец като красиво, обитаемо и жизнено село.

Достигаме ъгловата къща със светлокафяви врати и влизаме. Вътре има тясно пространство, което комбинира бакалия и кръчма. Купувам си вестник и една бира, докато бат Петьо аристократично поръчва Йегермайстер. Сядаме на пейките и започват първите обобщения. По телевизора върви снукър и споделям, че някога много харесвах този спорт.

Момчето, което продава, явно това и чакаше. Спомена, че е състезател по билярд, и захващаме разговор около тази тема. Когато дойде време да си тръгваме, той се представи като Любо и ни остави телефона си.

Тогава дори не подозирах, че само няколко седмици по-късно с него ще се видим на официалното представяне на сайта „За Габрово“ в историческия музей на Дряново.

Но това е друга история. Тръгваме си от Ганчовец с отлични впечатления, приятно уморени и духовно заредени. И знаем, че ще дойдем отново.

– – –

Използвани източници:

Ганев, Ганчо Ив. История на село Ганчовец (Дряновско) и съседните селца Руня, Зая, Саласука, Геня и Ялово
Иванов, Ивайло. Часовниковите кули в България. – София, 2014, с. 87
Рачева, Ганка. Наследниците на баба Ганчовица, Дряновска искра, N 3, 13 февр. 1981 г.
Габрово днес, N 54, 31 юли 1997, с. 5
Ракия – магия. – Габрово, 2018, с. 6-8, 18-19, 76-81
Официален сайт на Община Дряново
Справка в Национален статистически институт
Справка в ГРАО
Петър Петров – личен архив
Теренни проучвания

Разгледайте още снимки в галерията: