Психологът Катя Кръстанова: „Всеки един от нас носи отговорност за всяка убита жена, според начина, по който присъстваме в обществото.“

Публикацията е създадена в рамките на проект „Социално отговорни и граждански активни“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти.

 Днешния разговор водим с госпожа Катя Кръстанова, която е дългогодишен член на Фондация “Асоциация Анимус” – Хората, които се занимават професионално с жените, претърпели домашно насилие.

• Искам да Ви благодаря за това интервю, което се съгласихте да направим. Поводът за него е последният случай тежък на убийство на жена от съседно Севлиево, която е всъщност и майка на три деца.Трима сина е имала тази жена, убита по особено жесток начин, на центъра на града, както се оказа в последствие, а мъжът после се самоубива. Предполагам, че във Вашата практика може би този случай стои нагоре в статистиката, откъм жестокост. Как го възприемате?

Това е поредния случай на жена, която губи живота си от ръката на партньора. Загина поредна убита жена. Повод е да си дадем сметка колко сме толерантни към насилието в обществото и как с всяко действие и поведение на граждани или на професионалисти, оставяйки апатични и безмълвни при такива случаи, насърчаваме извършителите да продължават да злоупотребяват и да причиняват болка и страдания, а понякога и смърт.

Всеки един от нас носи отговорност за всяка убита жена, според начина, по който присъстваме в обществото.

Иначе, аз съм много любопитна дали за този случай са били информирани институциите в града. Нямам предвид за конкретен инцидент на домашно насилие, дали е сезиран районният съд в Севлиево като случай на домашно насилие, а по-скоро дали от Закрила на детето имат информация по случая. Защото при три деца и хронично домашно насилие едва ли е от Закрила на детето не са знаели. За мен е важно да знам дали Центърът за обществена подкрепа е бил информиран, полицията дали е знаела. Въобще, колко предизвестен е бил този край. Защото, ако се случи, както се случи в известни случаи в Сандански, когато Кристина Дунчева уби двете си деца, но се оказа, че всички институции са знали и са пропуснали случая, би било много тъжно и за професионално поведение на специалистите в Севлиево.

• За съжаление, доста често децата също са част от тази статистика, по един или друг начин. Някои от тях влизат директно в черната статистика с убитите. Други са обречени да бъдат свидетели на този ад, в който е семейството. В случая говорим за три деца. Две от тях са пълнолетни, но третото е непълнолетно. На 14 години е детето и наистинае основателен въпросът дали местните институции са знаели за случая. Семейството е живеело в село Столът. Знаете, че по малките населени места някак още по-малко се обръща внимание на тези проблеми.

Законодателят направи промяна, която дава доста власт на кметските наместници в една такава ситуация на домашно насилие. Те биха могли да насърчат подаването на сезиращата молба директно. Достатъчно е една жертва на домашно насилие да отиде при кмета на селото, да му сподели какво се случва и заедно да напишат сезиращата молба.

Даже няма жената нужда да ходи до реалния съд в общината, а просто кметът по служебен ред може да изпрати сезиращата молба на райония съд и това да доведе до ограничителна заповед. Промените в Закон на защита от домашно насилие от 2024 година, всъщност дават много нови възможности за защита на жертвите на домашно насилие, но, за съжаление, те остават неизяснени за потърпевшите, тъй като – първо, няма достатъчно релевантна информационна кампания, второ – самите служители на институциите още не са разбрали, че има промени в Закон на защита от домашно насилие, за които те трябва да имат нови практики и поведения. Това касае всички по веригата, като се започне от съдиите, някои от тях всъщност не знаят, че има промени в Закон на защита от домашно насилие и се стигне до кметските наместници, които на локално ниво могат да помагат на жертвите да търсят помощ и защита.

• След въвеждането на тези промени от началото на 2024 година, все пак можем ли да говорим за някаква положителна промяна? Сега разбирам, щом има и съдии, които още не са разбрали, че има промени, може би не ?

На първо място, има голям проблем в съдилищата. Все още не прилагат методиката за оценка на риска със степените на риск, спрямо които да бъдат постановени съответните мерки за защита по Закон на защита от домашно насилие. Тази методика за оценка на риск за съдебните състави влезе в сила на 01 септември, но тя още не е приложена.

Има и други изменения в закона, които са важни. Като например – разширяват се мерките за защита, но данните, които събра Министерството на правосъдието за 2024 г. показват, че, за съжаление, съдът постановява само първите три мерки по Закон на защита от домашно насилие  – въздържано от насилие, освобождаване на съвместно обитаваното жилище и не доближаване на жертвата. Също и мярката много рядко извършителят да бъде изпратен на програмата за справяне с агресията и гнева, само в определени региони на страната се извършва. Но в Закона е записан специален член, че при всяко дело по Закон на защита от домашно насилие, когато има дете, съдът задължително се произнася при кой от двамата родители да остане детето. Това е практика, която съдът изобщо не е започнала да прилага, а това е член от Закона. В Закона е записано, че може да се изпратят жертвите на  програма, също децата и пълнолетните жертви на домашно насилие. Съдилищата не постановяват тази мярка.

Продължават странните тенденция в противовес със Закон на защита от домашно насилие – чл. 15 ал. 1 съдът дава ход на делото, без да приканва към спогодба и да напътва към медиация, но продължават съдилищата да приемат спогодби по ЗЗДН. Има и още неща, например –  контактните центрове, които са много важна практика, за да може родители извършител да продължи да си виждат детето в една защитена среда, не се прилагат на територията на цялата страна.

Има много аспекти на Закона, които не са усвоени и не се прилагат. Например, разширява се опцията старите  хора, жертви на домашно насилие от порасналите си деца и роднини да бъдат защитавани със сезираща молба от директора на дирекция СП. Директорите продължават да не сезират съда за ограничителни заповеди.

• Миналата година статистиката показва, че има едно увеличение на регистрираните случаи. Вие как го тълкувате това ? Като реално увеличение на насилието домашното или по-скоро хората малко от малко се престрашават да споделят повече за проблемите си и да търсят повече професионална помощ? Как е Вашето тълкование на тази статистика?

Всъщност категорично считам, че хората просто се престрашават да търсят помощ, независимо дали да се обърнат с жалба към полицията относно съставите по Наказателния кодекс, които са престъпления в условията на домашно насилие или да се обърнат към районния съд за сезиращи молби по ЗЗДН. Има рязко увеличение на сезиращите молби, от една страна, и от друга страна –  има увеличение на сигналите за престъпления в условията на домашно насилие. Мисля, че жертвите повече търсят помощ.

От друга страна, обаче, имаме на територията на цялата страна, не само във връзка със социалните услуги, които Анимус управлява – виждаме, че има изключително брутално насилие, домашно агресивно поведение, а злоупотребата с психоактивни вещества се увеличава сред извършителите на насилие. И, за съжаление, една тенденция, която наблюдавам вече може би в продължение на 10 години, че жертвите на домашно насилие са изключително объркани в това да разберат, че всъщност са жертви, това, което се случва с тях, не е нормално.

 Предишните генерации жертви на домашно насилие знаеха, че са жертви на домашно насилие физическо, психическо, сексуално, икономическо, но търпяха, защото традицията така повелява и от тях се очаква да търпят. Сега жертвите на домашно насилие често страдат, объркани са и не могат да разберат какво се случва с тях. Нямат ясно разграничена граница върху норма и агресия от детското си поведение, от детските си години, от начина на израстване, което съответно е много лоша референция към начина по който родителстват, за съжаление, родителите в България. Т.е. децата нямат изградени лични граници, физически, психически, емоционални и съответно влизат в отношения, с които се злоупотребява без идея, че се злоупотребява с тях, докато започнат много болезнено да страдат, като пълнолетни деца.

• Тук идва следващият логичен въпрос. Каква е цялостната нагласа на обществото? Доколко децата са способни да разпознават насилието? Когато в семейството има насилие, децата сякаш ще го възприематза норма, по естествен път. Това е голяма пречка да осъзнаят, че са те самите жертва на насилие. Вие, като специалист, можете да кажете повече по този въпрос.

Точно така е – децата, които растат в ситуация на агресия и насилие,включително и без физическо малтретиране. Просто злоупотребяват с техните граници. Няма уважение и респект към тяхната персона, личното им пространство и така нататък. Тези деца започват да се държат така и с връстници, приятели, съученици, кръга около тях. Просто защото те това го възприемат за норма. Мога да дам пример.

Една клиентка сподели, че 8-годишната ѝ дъщеря е системно тормозена от един младеж, на 8 години също, който я харесва във втори клас. Тя, момиченцето, се опитва да обясни, че той ѝ е съученик и може да си играят, но не иска да му е гадже. След което момчето започва системно да я тормози, докато по доста агресивен начин ѝ обръща пръста на едната ръка в края на миналата седмица в резултата което пръста на момиченцата се е подул, посинял и така нататък, за щастие не е счупен.

Но когато се събират –  някаква странна политика на училището да събира родители и деца, въпреки, че в механизма за противодействие на училищния тормоз пише, че при децата не се събират жертви и извършители и не се засрамва жертва, нито извършителя, но има и такива педагогически съветници или психози в София, които вероятно не са чели механизма за училищния тормоз да събират двете деца – та, идват и двете страни, родителите и всъщност брутално агресивният безцеремонен баща на момчето показва поведението, което детето е усвоило и просто демонстрира спрямо това 8 годишно момиченце, но никой от професионалистите – класен ръководител, психолог и директор на училище не адресира агресивното поведение на бащата, включително и към другите родители, към детето жертва, като първоизточник на проблема на 8 годишния младеж, който се държи по този начин. Т.е. детето копира и възпроизвежда, то дори не е виновно, защото само това е видяло, но и възрастните толерират и нормализират този модел на поведение, който води детето да се държи по този начин.

• Т.е. имаме един доста висок праг на търпимосткъм насилие като общество, ако може да го обобщим, за съжаление, но все пак аз там си мисля, че трябва да се работи най-много при децата, защото ако там се покаже, може би тук идва и ролята на училищата, които, според мен, вземат малко пасивна позиция – какво е Вашето впечатление?

Мога да Ви кажа много парадоксално, но е много трудно да се работи с децата за неагресивно поведение. Преди години имахме проект за промоция на психично здраве във врачанско училище, където учихме децата как да разпознават собствените си негативни емоции и как да се справят с тях, с помощта на позитивни поведения. Например, трябва да направя нещо да се почувствам по-добре, когато съм тъжен, но никой да не пострада.

Проектът, който ние правихме, беше прекратен по молба на родителите, защото децата свидетели и жертви на домашно насилие в семейството бяха започнали да споделят кога си чувстват тъжни, “когато тати ме ударили, когато тати бие мама.” И това споделено в учебния клас доведе до това, че родителите и поискаха проектът да спре за да споделят децата. Така, че е трудно да помогнеш на децата да осъзнаят кога не се чувстват добре, защото не знаеш дали родителите нямат да се почувстват зле от това, че децата споделят какво се случва в къщи.

• Но как се работи с родителите в такъв случай?

Това всъщност е големият проблем. Това казвам, че трябва да се работи първо с родителите и по-скоро да работим с пълнолетните дееспособни лица, защото ако натоварим децата с отговорността да се променят към неагресивно поведение в контекст, в който родителите му толерират агресията и дори я практикуват, то обричаме тези деца да изпаднат в доста неудобна ситуация в собствените си семейства.

Ние трябва да помагаме, разбира се, в училище на децата да се учат на неагресивно поведение, но това е доста сложен и деликатен процес. Това обръща внимание, че не може да натоварваме децата с такова очакване в среда, в която агресията е норма в собственото им семейство, те да израснат напълно неагресивни. Не е реалистично да ги товарим с такава отговорност.

За съжаление, нещата са двустранни. Трябва да се работи комплексно, трябва да се работи и с възрастните, и с децата, и с потенциалните жертви, и вече станалите жертви, за да получават подкрепа. Това е цялостен процес.

• Тук да исках да ви попитам за ролята на обществото ни в този процес, защото много често има знаци, тормозът продължава с години, дори в този случай, който в Севлиевоговорим, няма начин някой някъде да не е видял, че се случва нещо, което е извън нормата. Има ли, според Вас, някаква все пак положителна промяна в обществото ни? Можем ли да кажем, че вървим в някакво подобрение на това обществото, да има една по-дълбока осъзнатост за този голям проблем?

Трудно е да дадем изцяло такава позитивна гледна точка, че има такъв напредък в нашето общество. Има някакъв напредък, случват се някакви промени, но не с такъв темп, какъвто поне на нас би ни се искало.

Също така, България неравномерно напредва и, за съжаление, до голяма степен въпрос е това дали има местна неправителствена организация, колко активна е била през годините, колко дейности са свършени. Защото между Велико Търново и Габрово, административните области имат доста голяма разлика, що се каса е за домашно насилие и насилие изобщо, като интервенция на територията на двете области. 50 км разлика, но във Велико Търново има два кризисни центрове за майки с деца жертви на домашно насилие, един кризисен център за деца-жертви, още един кризисен център за хора в рискова ситуация. Това са доста места. Имаше доскоро мощна неправителствена организация в Горна Оряховица. Много обучения и проекти през годините на територията на областта. Активни съдилища, активни прокурори, мога да кажа. Докато във вашата област, Габрово, наскоро разбирам, че е възникнала неправителствена организация в самото Габрово. И няма такъв ресурс за подкрепа на жертви на домашно насилие. Съответно и средата като цяло е по-толерантна към насилието. Мога да кажа, че социалните услуги в Габровска област правят усилия да повишат капацитета си. Центърът за обществено подкрепа мина обучение за домашно насилие. Услугите управлявани от SOS селищата, които са в Трявна и в Габрово, също минаха на обучение. Колегите от ЦОП ИМКА също преди две години бяха на обучение за домашно насилие. Но, освен тези социални услуги, които инвестират в персонал си да се развива, другите не вървят с такива темпове. Това, като цяло, оказва влияние на територията да има по-висок толеранс и по-малка професионална подготовка.

• Относно липсата на кризисен център – попадна ми, че през 2023 г. е имало обещание от страна на МТС, че ще бъде изграден такъв кризисен центр не само в Габрово, а въобще във всички областни градове, където такъв все още липсва. Тогава, в 23 г., сме били 11 областни града, в които няма кризисен центрове. Факт е, че в Габрово все още няма. Другото, което ми направи впечатление, е, че и в бюджета, който МТСП е заложил за 2025 г., няма план за изграждане на такъв център. Идва логичният въпрос за ролята на държавата във всичко това. Мислите ли, че държавата полага достатъчно усилия да си изградяттези центрове, от които определено, например както във Велико Търново, има съществена разлика?

Първо трябва да кажем, че в Габрово всъщност ние инициирахме тази среща през 2023 г. Фондация Анимус, тя се проведе в Областна администрация. Тогава областен управител беше госпожа Кристина Сидорова. Тя беше областен управител по линия на служебно правителство, но тя бе изключително активна на тази среща и тогава бяха всички институции, които имат отношение, включително на регионалната дирекция за социално подпомагане.

И тогава беше казано, че Област Габрово, при създаването на националната карта за социални услуги по закон на социалните услуги, заявява създаването на кризисен център в Габрово с капацитет 10 места, който се очаква да бъде финансиран в рамките на НПВУ. Тогава беше картината, така преди две години. За съжаление, не сме чули да има някакво придвижване към момента по този въпрос.

Новата неправителствена организация, която се е създала преди две години в Габрово, казва, че на проектен принцип към момент е започвало да предоставя консултации за жертвите на домашно насилие в Габровско, без да има настаняване, но предоставянето на социално, психологическа и най-вече на правна помощ на жертви на домашно насилие е от изключително голямо значение, на което може да се разчита. В адвокатската колегия на Габрово към Националното бюро за правна помощ също има ангажирани адвокати, които могат да предоставят подкрепа на жертвите на домашно насилие на територията на Габрово. Така че, аз съветва, всяка жертва на домашно насилие, която има нужда от такава правна помощ, да се обръща към тях.

Считам, че колегите от Центровете  за обществено подкрепа, които са във всичките градове, общини на Габровска област, не биха отказали помощ на жертва на домашно насилие, която отиде при тях и заяви себе си като “аз съм жертва на домашно насилие, имам деца, имам нужда от правна помощ, имам нужда от психологическа помощ”. Центровете  за обществено подкрепа по Закона на социалните услуги предоставя така наречената общодостъпна услуга, за която няма нужда от документи от дирекциите за социално подпомагане. Това са консултации, които биха могли да бъдат предоставени в подкрепа, по районни, дори да е без юрист, така че настоявам да се търси тази помощ.

Това е малък ресурс, но все пак е ресурс за Габровско.

•  Определеноби било полезно, ако се изгради този кризисен център, но да, факт, че поне вече имаме Фондация F.Y., която беше основана точно края на 23-та година, които все пак предоставят някакъв вид подкрепа. В края на нашия разговор –  Какво е вашето послание към тези жени, които са жертви на домашно насилие? Знам, че трябва да се опитаме да избягаме вече от този термин “жертва”, за да може малко от малко нещата да се променят и в тяхното собствено възприятие, но все пак, Вашата гледна точка каква е и какво е вашето послание към тях?

Посланието ми е никой да не остава сам и да сподели и да търси помощ, да разкаже на хората около себе си, да търси възможности да промени живота си. Никой извършител на домашно насилие не признава, че е такъв. Дори да го направи, той е в краткия период след инцидента на насилие в първите 24 часа, след това жертвата бива обвинявана за това, че той си е изтръвал нервите и е злопотребил, така че да споделят, да търсят помощ –  приятелска, професионална, според региона, според ресурсите.

Закон за защита от домашно насилие дава възможности за защита, обаче трябва да бъде ползван навреме. Просто не трябва да се отлага момента.

• Много ви благодаря за този разговор и се надяваме, че тази година статистиката ще бъде малко по-благосклонна, защото досега всяка година губим над 20 жени убити от домашно насилие.

В годината, в която беше започната историчната кампания срещу Истанбулската конвенция, убитите жени бяха 33. Така, че надявам се повече никога да няма такива години, но ние всъщност няма реална представа. Защото националната информационна система на полицията за насилие, основана на домашно насилие, влезе в сила от 1 январи 2025 г. Сега започва да се качват данните. Години наред убитите жени бяха в рубриката “Битов скандал” или “Ревност” или там някакво друго основание за престъпление, така че ние никога не сме имали реална статистика. Може би 25-та ще е първата година, в когато ще имаме реална статистика.

• Да се надяваме, че няма да е много тежка, но все пак това е реалността, в която живеем и която е ежедневие за голяма част от тези жени, за голямо наше съжаление.

Благодаря Ви много за този разговор и се надявам да се чуваме и по по-хубави поводи!

ВИДЕО от разговора ни, тук:

 

***

Настоящият проект се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти.