Шепот от миналото: Пътешествие до призрачното село Стойчевци

Габровският край е специфичен в много отношения. Едно от тях са малките селца и колибарски селища, създадени още по турско, и забити по знайни и незнайни баири и долове. Част от тях са съставени от едва няколко къщи, други се разширяват и прерастват в села, съществуващи и развиващи се до днес.

Но не всички малки селища имат късмета да бъдат обитавани и в наше време. Някои са отдавна обезлюдени и само рушащите се къщи и мълчаливите каменни зидове напомнят за ежедневните битки, които са водили жителите им за своето място под слънцето.

Такъв е и случаят с призрачното селце Стойчевци, отстоящо на около 4 км северно по права линия от центъра на Трявна. То е било едно от най-малките тревненски колибарски села и не е електрифицирано. Никога не е наброявало повече от 50 жители, които са съставяли максимум девет домакинства. Обезлюдяването му започва още през 40-те години на миналия век и през 1965 г. то е заличено от Списъка на населените места в България.

Именно за разходката ни из Стойчевци ще ви разкажа в тази публикация. Ще ви срещна с пусти калдъръми, красиви някога възрожденски къщи, чешми и примитивни мостове. Разгледайте интерактивната карта с GPS координатите и маршрутите и нека влизаме в гората.

Първо, нека направя уточнението, че тревненското Стойчевци и габровското Стойчевци, намиращо се край пътя за Дряново, са две съвсем различни селища, общото между които е само името.

От Трявна до село Стойчевци

Някогашното колибарско селище отдавна е превзето от гората и транспорт до там е немислимо да има. Затова с моя приятел етнографа Петър Петров, с който осъществихме това пътешествие, решаваме да вземем такси от Трявна, което да ни откара до високата поляна, намираща се точно преди с. Радовци. Слизаме на асфалтовото шосе и от там тръгваме по черен път през полето в посока запад. Не след дълго теренът преминава в гъста гора, в която влизаме. Тук трасето започва да се спуска надолу, а започва да личи и стар калдъръм, покрит с шума.

Различни по размер плочи са настлани, за да могат по-лесно да преминават както хората, така и каруците. Виждат се и бордюрите, а на места прави впечатление, че настилката е от няколко слоя плочи. Теренът също е обработван – склонът е прокопан, за да може да се прекара пътят, който в различни участъци достига около 3 метра широчина. Възхищавам се на трудолюбието на хората, които без съмнение са вложили всички усилия, за да може този калдъръм да устои до наши дни.

Продължаваме спускането. Пред нас излизат ловни капани. Явно все пак тук понякога идва жив човек. По-надолу достигаме стара неголяма каменна кариера. Ето откъде местните са вадили камък, за да си построят пътя, а защо не и къщите.

Влизане в Стойчевци

Не минава много време и пред нас изскачат първите зидове на Стойчевци. Приличат много повече на останки от средновековна крепост, отколкото на призрачно село. С влизането си в селцето се отклоняваме веднага наляво. Вършини са паднали по пустите улички и се налага да ги прескачаме. Подминаваме висока каменна стена, вероятно била в миналото хамбар или друго стопанско помещение, и препречена неумело от примитивна бариера от клони. Веднага след това пред нас изниква и първата по-запазена къща. Като казвам „запазена“, не разбирайте „обитаема“. Просто стените и покривът ѝ все още не са напълно рухнали. Дворът е заграден с каменни дувари.

Къщата е от онези, които обичам – стените са от солиден камък в основата, а нагоре – тухли от кал. Задната стена обаче е изцяло каменна. Покривът е с тикли в типичен възрожденски дух.

Поглеждаме на долния етаж. Изгнили мебели и тенджери, керамични тръби, паднали дъски и камъни, купчини пръст. Това е, което ни посреща. В единия ъгъл личи тръбата на малка чешма. Става ни интересно откъде е пристигала водата тук. По-надолу в селото е имало чешма или кладенче, но от него не може да се достави вода по гравитачен път.

Отвън няколко каменни стълбички водят до старата входна врата за горния етаж, привързана с връвчица и откъснала се от стената заедно с тухлите и мазилката. Една от стаите вече е без стена и покрив, като дървените греди са клюмнали надолу, като че ли крещящи за помощ.

Водоизточник в дерето

Както обикновено, преходите ни с бат Петьо са предварително картографирани. Според маршрута, който сме начертали, би следвало, подминавайки къщата, пътят да се спуска надолу, след което да видим чешма или друг водоизточник. Достигайки дерето, действително пред нас се изправя каменен зид, долната част на който по-късно е бетонирана. В средата на тази стена има малък арковиден отвор, от който е трудно да се констатира какво точно е това съоръжение, но очевидно е, че е снабдявало Стойчевци с вода. Водоизточникът дава началото на малко дере, укрепено 20 м по-надолу с друг зид, вероятно бараж. Поточето тече и днес, но видимо никой не намира водите му за полезни.

Из Стойчевци

Връщаме се обратно, преминавайки отново през рушащата се къща и озовавайки се отново на своеобразния вход на селото. Ако от тази точка преди тръгнахме наляво, сега се спускаме надолу. Прекрасният калдъръм е увенчан от двете страни със здрави дувари, градени с по няколко реда камъни. Разбира се, обрасли са и са покрити с шума. Често има и паднали клони, които трябва да прескачаме или заобикаляме. Но натрапчивото впечатление, че тук камъкът не се е пестил, не ни напуска.

Пред нас отново се показват зидовете на отдавна съборена къща. Каменните ѝ стени са превзети от къпини, храсти и дървета. Мрачна тишина, скрила завинаги своите тайни.

Достигаме двукрила метална порта. Заключена и ръждясала е. През нея се вижда пустееща къща, на която щорите отдавна са спуснати. Темелите отново са каменни, но покривът е от керемиди. До сега това е най-запазената къща, която видяхме в Стойчевци. Предполагам, че е годна за обитаване, макар да изглежда, че няма активно присъствие в този имот. Не влизаме в двора, но чувстваме, че гледката, която се открива от прозорците, е способна да притаи дъха дори на най-големите скептици.

Чешмата с четирите корита

Вече имаме относително представително впечатление от селцето. Архитектурните решения в нея са предимно във възрожденски стил, а калдъръмът, по който продължаваме да се спускаме надолу, е характерен за всички селища на десния бряг на Дряновска река в този участък. Хора може да няма, но птиците напомнят, че пролетта е тук.

След къщата с металната порта пътят прави остър завой, малко след който достигаме чешма, на която преброих четири корита. Интересно е къде са били пасищата за животни на жителите на Стойчевци – теренът  в околността е много стръмен и горски. Но явно са имали такива, щом са изградили съоръжения за водопой. Претенденти могат да бъдат поляните, от които започна днешният ни преход.

Чешмата днес е покрита с трева, мъх и варовик. От горния чучур (преливникът) дори не капе вода, което значи, че количестото ѝ в резервоара на чешмата е малко. Долният, по-малък и ръждясал, е запушен с малка дървена пръчка. Дръпвам я и водата потича. Дори да не го правя обаче, районът около водоизточника е блатист – очевидно водата си намира път и без да разчита на чучурите.

На фасадата на чешмата е имало плоча или надпис, който е заличен. Не изглежда да е вандалски акт – по-скоро е бил плитко издялан.

Къщата с лятна кухня

Спускането продължава покрай отдавна буренясали имоти, когато достигаме нова порта, почти приличаща на портал. От масивната каса са се провесили дървените перила, а конструкцията е покрита с тикли.

Преминаваме и влизаме в двора на изоставена, но все още държаща се къща. Покрит е с къпини и в дъното му има втора порта, водеща към обработваема площ и стопанско помещение, навярно кошари или складове. Дървените врати този път са си на мястото и не правим опит да проверим хипотезата си.

Но интерес предизвиква самата къща. Изградена е условно от две части – основно крило и лятна кухня, като последната видимо е пристроявана по-късно. Вратите и на двете са дървени и здраво заковани, за да не стане имотът жертва на мародери, което може вече и да се е случвало. На малка поличка, закована за дограмата на кухнята, все още стои прашна порцеланова чиния, сякаш чака стопанина, който ще сипе храна за котките в нея. Надигащите се къпини обаче подсказват, че надали това някога ще се случи.

Поглеждаме вътре през мръсния прозорец. Виждат се стари дървени столчета и разрушената пещ.

Пред основното крило на къщата има външно каменно помещение, навярно курник. Входът му е превзет от дървета и храсти.

Хвърлям поглед към покрива. Лятната кухня е покрита с ламарини, докато останалата част – с тикли. До комина е закрепена метална цистерна, която издава как домакинството е решавало проблема с липсата на водопровод.

Връщаме се на калдъръма и продължаваме по пътя си. За последно се обръщам към къщата, вече от по-ниско. Изглежда красива, опасана с каменните си дувари. Нарциси са успели да си проправят път към живота от външната им страна.

Къщата със синя украса

Свежа зелена трева е поникнала върху стария калдъръм, а паднали клони смущават приятното преминаване върху него. След малко пред нас се изправя и последната що-годе оцеляла къща в Стойчевци. Строена е върху голям наклон, като в направата ѝ са включени много камък и кирпич. За изравняване на редовете е използвана сантрачна система от дървени греди. Покривът отново е от тикли, покрити със зелен мъх. Каменният дувар край къщата все още стои, но дървеният стобор върху него вече се огъва под натиска на годините и безстопанствеността.

Пред дървената врата на постройката е сложена метална решетка, заварена към касата. Това е била лебедовата песен на тази красива постройка. Впечатление прави обстоятелството, че макар имотът да е на стръмен баир, стопаните все пак са обработвали малко парченце земя на това място.

Поглеждаме от другата страна на къщата. Личат последните остатъци от мазилката, която е била много красива – бяла, изрисувана със сини геометрични и растителни орнаменти, които за съжаление вече не могат да бъдат разпознати. Само кирпичът и дървените греди са останали от тази красива фасада.

Към самата къща е пристроена и друга каменна конструкция, покрита с керемиди, вероятно служила за обор или склад.

Излизане от Стойчевци

Почти всички къщи, които все още не са рухнали, са били обитавани и след официалното заличаване на селото от списъка с населени места. Вероятно това се е случвало през уикенда или сезонно, но следите от живот в тях не са чак толкова отдавна.

Продължаваме да вървим надолу. Селото е разположено изцяло на склон, който стръмно се спуска към дере. Последните каменни руини на Стойчевци ни изпращат мълчаливо и напускаме призрачното селище. Калдъръмът обаче не свършва тук. Той продължава спускането си през гората и достига самия бряг на Дряновска река. На места, където преминава през малки деренца, дори е повдиган и укрепяван от зидове. А дуварите около него са запазени и до днес. Някъде камъните им са разпилени, но другаде са идеално съхранени.

Гората става все по-усойна. Включвам телефона си към пауърбанка, защото множеството приложения, които използвам, изсмукват батерията му. На места сред дърветата се виждат порутени зидове, спускащи се по склона. Явно са служили за граница на имот. Но какъв имот на това място? Трудно е да се повярва, но дори на този баир хората са успявали да обработват земята и да изкарват прехраната си от нея.

Металният мост към Стайновци

Вече сме слезли достатъчно ниско и виждаме водите на малката река Станчевски дол, по течението на която вървим. Баирът е свършил и е време да се оглеждаме за мост над р. Дряновска, който ще ни отведе на левия ѝ бряг. Пространството около нас е било обработвано и дори оградено. Днес обаче е пустош.

Ето го и моста. Намира се точно до устието на р. Станчевски дол, покрай която вървяхме до сега. Тъкмо тук Дряновска река приема водите ѝ от към десния си бряг.

Работата на мостчето е да свързва Стойчевци с отсрещното село Стайновци и съседните селища. То е малко и примитивно, но върши отлична работа. На двата бряга на реката има бетонни постаменти, на които стъпва, а в средата има още два, представляващи сглобки от ЖП релси. Дори самият мост е изграден от релси, върху които са настлани метални повърхности с широчина, колкото да се разминат двама човека. Перилата също са просто изработени – обикновени заварени железа. Цялото съоръжение е ръждясало, но имахме голяма нужда от него. Реката е придошла и не може да бъде прекосена безопасно.

Приближаваме се към моста. Малка дървена порта препречва свободното преминаване по него. Отваряме я и успешно се прехвърляме на другия бряг, на метри от ЖП спирката на село Стайновци. Тук приключва и обиколката ни из призрачното колибарско селище Стойчевци.

За финал

Стойчевци много отдавна не се надява на бъдеще. Дори на настояще. Селцето няма история и не знаем нищо значимо за него. Съдбата му е отредила да се появи на закътан баир и да изчезне безследно, без някой да запише спомена за камината в родния си дом, за дългия път към училището в незнайно кое село или за трепета от първата си целувка.

Но аз знам, че тук също се е чувал детски смях, кукуригане на петли и е кипял тежък селски труд. Доказват го старателно построеният калдъръм, голямата каменна чешма и красивите някога къщи.

–

*Благодаря на етнографа Петър Петров за споделената информация и дискусиите, които проведохме.

Разгледайте галерията с допълнителни снимки от Стойчевци