Балканска идилия или забравена история? Тайните на село Бучуковци

От доста време насам искам да посетя село Бучуковци, Дряновско и  най-накрая дойде и неговия ред. Убеден съм, че повечето хора не са чували за това селище, но, уверявам ви, има какво да се каже за него и то има с какво да се гордее. Преходът, който осъществих, беше от Царева ливада, през Бучуковци, след това включване в Дряновската екопътека, търсене на изгубеното село Пепеляна, с крайна точка в село Съботковци. Настоящият текст ще посветя изцяло на посещението ми на Бучуковци и ви предлагам да погледенете селото през моите очи.

Ето карта с маршрути и някои по-интересни обекти от мястото, а в дъното на публикацията можете да разгледате богатата галерия със снимки, както и да дадете предложение коя да бъде следващата ми дестинация.

Царева ливада

Началната ми точка е село  Царева ливада. След като пристигнах в него, минах набързо през магазина на Добруджата, купих шише вода и поех нагоре по тревненския път. Обърнах се назад и пред очите ми застанаха красивите скали на Стринавското плато и крепостта Куклите. От там, впрочем, се открива невероятна гледка над местността.

След около 5 минути ходене стигате до КПЗ (ковашко-пресовия завод на Царева ливада), а точно срещу входа му, току на самото шосе, има малък параклис, построен през 2020 г. Параклисът, носещ името „Св. Николай Чудотворец“, е построен от семейството на моята позната Бела Косева, която е родом от селото, и с която като деца дори играехме заедно. Намирам постъпката за много благородна, още повече, че към момента на построяването църква в Царева ливада нямаше и никога не беше имало. В последните 10 и повече години се строеше храм до читалище „Върбан Р. Генчев – 1924 г.“, но той бе приключен едва през лятото на 2023 г.

Влизам в параклиса. Вътре има свещички, които можеш да си вземеш и запалиш, пък и някое левче да оставиш. Така правя и аз. Храмът е малък, но красив и поддържан. Ако имате случай да минавате по този път, струва си да го посетите.

Излизам и продължавам нагоре по пътя. Само след няколко метра виждам табелата за край на село Царева ливада и тази, указваща, че село Бучуковци е на 2 км и трябва да се свие вдясно, където има един електрически стълб. Точно това правя.

Бучуковци

От тук нататък трябва да имате извънредно голямо въображение, за да се объркате и да не успеете да стигнете в селото. Пътят е достатъчно добър, ако решите да отидете с кола. Не е обаче достатъчно широк, макар да могат да се разминат два автомобила. За сметка на това обаче, ако решите да стигнете до селото пеша, ще се насладите на разнообразната флора, песните на птиците и аромата на билки, които растат покрай самия асфалт.

Заради по-високата надморска височина (455 м. средна н.в.) шосето тръгва нагоре и изцяло следва планинския релеф, поради което има доста завои, много от които – остри. След първия такъв спирам под една сянка и напръсквам тялото си с репелент и продължавам. Както в целия регион, и тук навсякъде се виждат пътеки, стигащи кой знае къде. Някои от тях ме изкушават и се мушвам в тях да ги проверя, защото знам, че в началото на 20-ти век този път го е нямало и се е минавало по стария римски друм. Да, покрай Бучуковци е минавал римски път, имало е и крепост. Това е само една от причините, поради които селото е крайно интересно. За съжаление не намирам нещо кой знае какво докато не наближа селото. На една от пътечките виждам пресъхнало деренце, което минава напряко под асфалтовия път.

За село Бучуковци имаме запазена богата информация, като се вземе предвид днешното му състояние.

Легендата за село Бучуковци

Една от легендите около Бучуковци ни връща в края на Втората българска държава. Дни преди предателството на българин, след което турците превземат Търновград, цар Иван Шишман, който се сражавал далеч от столицата си, издава тайна заповед, връчена на неговия довереник войводата Бучук. Така още същата нощ съкровището на Втората българска държава по тунел, свършващ в коритото на река Янтра, бива измъкнато от обсадения град и съгласно царската заповед е откарано в днешното село Бучуковци, в землището на с. Дълбоки Томчевци, Тревненско, където е имало малък скален манастир. Според легендата, редом с другите царски съкровища, в този манастир е скрита и триумфалната царска колесница на Асеневци, изкована цялата от злато. Веднага след това входът на манастира бил сринат и дозатрупан с камънак, като на един от тях бил издълбан някакъв знак, напразно търсен от иманярите и до днес. След това войводата Бучук повежда войниците и монасите и заселва днешното село Бучуковци, което е само на километър-два от Дълбоки Томчевци. Една от местностите към това селце и днес се нарича „Манастирското“.

Даскаловата къща в Трявна – дело на Димитър Ошанеца и Иван Бучуковеца

Ако сте посещавали град Трявна, вероятно сте влизали и в Даскаловата къща – истински паметник на културата и музей на дърворезбата. Тази сграда е събирателен образ на дърворезбарското изкуство, което е процъфтявало тук през Възраждането. Къщата на два пъти хаджията Христо Даскалов е най-известна с двете си резбовани слънца в две от стаите. Тези слънца са плод на облог между майстора Димитър Ошанеца и неговия калфа Иван Бучуковеца. Когато чорбаджията завършил градежа на къщата, през 1807 г., дошло време да я украси. На едно събиране споделил желанието си в присъствието на целия тревненски еснаф и двамата майстори. Димитър Ошанеца, който бил кум на Христо Даскалов, излязъл напред и заявил, че ще поеме задачата по украсата. Тутакси обаче се вдигнал и ученикът му Иван от Бучуковци, който заявил:

– Хаджи Христо!… Майсторе! И вие хора! Чуйте сега и мен какво ще кажа и ми простете думите, ако ви се сторят богохулни. На моят учител майстор Димитър доземи му се кланям и златна десница му целувам.

И пред всички насъбрани край дългите трапези сторил това, което рекъл. И продължил:

– Но аз… Аз, хаджи Христо, аз се наемам да направя твоите потони и в двете одаи на къщата ти по-добре от майстор Димитра!

Тъй бива сключен онзи знаменит облог, в резултат от който след шестмесечен вдъхновен труд, на следващата 1808 г. в две от стаите на Хаджидаскаловата къща изгряват двете резбовани слънца от орех, липа, бук, елша, червена върба и леска, за да не залезят никога в българската душевност.

Аз съм бил в Даскаловата къща и без да имам каквато и да е претенция за компетентност по дърворезбарство, не мога да посоча кое слънце е по-красиво. И двете имат собствена красота без едното да пречи на светлината на другото.

Разбира се, това не е единственият труд на Иван Бучуковеца, но като че ли той е най-познат в масовото съзнание на българина. Нещо повече, налице са всички данни да се смята, че успоредно с Трявна, няколко десетки години през XIX век и в село Бучуковци е съществувало пълнокръвно самостоятелно отклонение на Тревненската резбарска школа, начело с Иван Бучуковеца, което дръзнало да се нарече „Бучуковска резбарска школа“. В приветственото си слово при посещението на търновския владика в черквата на село Бучуковци, архимандрит Никифор, тогава игумен на Дряновския манастир, казва:

– „… Тук, през XVIII в. се основала самостоятелна Бучуковска резбарска школа и се отделила от Тревненската резбарска школа. Нейното съвършенство достига своя връх при уста Иван, чиито плетеници от геометрични фигури, цветя, плодове и слънчогледи през 1810 г. са украсявали новопостроените храмове и къщи.“

Името на Иван Бучуковеца е Иван Денев Митев – Саракчията, роден около 1785 г.

Село Бучуковци има древна история

Това твърдение вероятно звучи пресилено днес, защото в Бучуковци към 12 март 2024 г. по официални данни живеят 15 души. Но това не винаги е било така, защото селото е било заселено от древността. Както посочихме, тук е минавал римски друм и е имало крепост, което по онова време е сигурен белег за поселищен живот. Освен това имаме данни за тракийски могили (наричани от местните „Чуклини“) около Бучуковци, като една от тях е в имот, граничещ с плевника на Тотю Пенев, вече покойник, в Долната махала. За друга, намираща се на 50-тина метра в западна посока, Мойсей Мойсеев споменава, че лично е виждал иманяри да търсят находки в нея. В друг случай отишъл в селото да коси трева и се спрял да наточи косата с брус точно срещу разкопаното. Тогава в пръстта се бялнали някакви зърна, които, след като разровил, се оказали човешки зъби. Трета могила била открита, когато местният жител Митю Раев орал нивата си и ралото му се заклещило в пръстта. Но не в камък или корен се заплело ралото, а в стар зеленясал воински шлем! Там дядо Митю открива и едно глинено гърне и няколко други парчета от гърнета. Шлема дава на кмета Дончо Владишки, виден бучуковски майстор, и дълго време антиката била в къщата му, намираща се където днес е училището. Тази къща отдавна е съборена.

Петър Чолов посочва в книгата си „История на град Дряново“, че Панайот Хитов имал верен ятак в колибарско селище край Дряново, без да съобщава името му. Съобщава само, че ятакът се казвал Момерката. В цялата Дряновска околия никъде другаде няма род Момерови, освен в село Бучуковци. Родът Момерови води началото си от Нейчовци. Следователно с основание може да се приеме, че Панайот Хитов се е криел през някоя зима в къщата на Момерките, както още наричат хората от този род в село Бучуковци. Издънка от рода Момерови е и учителят Минчо Момеров /1897-1984 г./, основател и секретар на първата селска организация на БКП в Дряновския район, създадена на 8 ноември 1918 г. в Бучуковци. Тя насочва усилията си към прокопаването на трасето на днешния път до Царева ливада с доброволен труд. Дотогава жителите на селото са използвали римския друм, наричан „Средният път“.

Информацията за ятакът на Панайот Хитов в региона е интересна, защото имаме данни, че революционерът е имал доверен човек и в близкото село Косилка, намиращо се на един от отсрещните хълмове. Явно е бил изградил сериозна мрежа от съмишеници.

През 1887 г. Бучуковци е с население от 237 души, което никак не е малко за времето си. Пикът достига през 1910 г. с преброените 243 души, а оттогава населението намалява. Тогава обаче селото е самостоятелна община и има предпоставки да се превърне в център на околността, както днес това е да речем Дряново. По лично мое мнение обаче, онова, което пречи това да се случи, е високото разположение на Бучуковци и по-лошата пътна свързаност. Така че твърдението за самостоятелният резбарски клон трябва да се разглежда през призмата на тогавашните реалности, които недвусмислено сочат, че Бучуковци далеч не е било забравено от Бога село.

През Балканската война двама души войници от селото са убити, а други двама умират от раните си.

…

През старата махала в гората

Да се върнем обаче на прехода. Продължавам нагоре по пътя и на поредния остър завой виждам през дърветата малка полянка. Влизам, за да видя има ли нещо там, пътечка или друго. На картата, която вкъщи гледах, там беше отбелязано, че има военно гробище, но такова не открих. Може да е имало някакъв малък паметник или нещо подобно във връзка с горния факт за Балканската война, но аз не попаднах на такъв. Все пак тревите бяха високи и може това допълнително да скрива хипотетичния паметник. Там, където е минавала пътеката за навлизане в гората, беше силно обрасло и аха да се откажа и да се върна на асфалтовия път, викам си, айде да пробвам да пробия. Така и направих и след няколко метра пътеката стана доста по-проходима. Предположих, че това е някакъв по-стар маршрут за селото – от времето, когато главното шосе не го е имало. Съвсем скоро започнах да виждам ниските останки от стари дувари и отново започнах да се вълнувам. Винаги ми се случва, когато се сблъскам с нещо такова. Започнах да се чудя това дувари на къщи ли е било, някогашни ниви ли са били оградени или нещо друго? Покрай пътеката гората беше много обрасла с всякакви клони, тръни и храсти, но реших да опитам да вляза навътре и да видя какво има. Започнаха да се показват още останки от зидове, всички те погълнати от гората.

Обикалях така на неголямо пространство, но доста време, защото теренът беше много труднопроходим. Тайничко ми се искаше да съм попаднал на римския път, който е минавал покрай селото, но това не бяха следи от друм. Бях чел, че след изселвания от Бучуковци, случили се след Освобождението, се предприема възстановяване на разрушения от турците Дряновски манастир, като за целта манастирът купува 30 опустели къщи и използва материалите, предимно дървените, за реставрацията. Така изчезнала цяла махала, която може да е и тази, на която сега попаднах, но по-скоро смятам, че не е тя. Всъщност от всички страни селото е заобиколено от такива отдавна рухнали зидове, аз просто бях на едно от тези места.

Относно римския друм – краеведът  Мойсей Мойсеев през 2007 г. пише, че останки от него могат да се видят на хребета „Ръта“ северно над Бучуковци, в посока Цвятковци – Боженци, след което се включва в пътя, водещ през Крънския проход към Верея (Стара Загора). Аз обаче по време на прехода си не го открих, като със сигурност част от причините е фактът, че това не е било моя основна цел. Но и не можах да открия къде точно се намира локацията му, за да го навестя.

След лутане през гората и множество преодолени тръни и храсти, най-накрая пред мен се появи срутена къща, на която поне стените стояха. Ами какво, напредък си е пред 0,5-1-метровите дувари, които гледах до сега. Отзад се виждаха и покривите на поддържаните къщи, така че очевидно бях стигнал в селото през гората. Вярно, тук може би някога е минавал по-проходим маршрут… но някога.

Какво посрещане ми устрои Бучуковци! Все пак се радвам, че излязох в селото, защото щеше да е предизвикателство да се връщам през гората обратно на асфалтовия път. Пред тази някогашна къщичка, която отвътре е обрасла с коприва и дори растат дървета, има много интересна импровизирана маса със столчета – всичко пригодено от камък. Кога ли последно е сядал някой на тези камъни, покрити сега с мъх…

В село Бучуковци

Но не трябва да оставате с впечатлението, че Бучуковци е само разруха и минало време. Напротив, покрай всички тези тъжни останки има и немалко поддържани, дори нови къщи, които поддържат селото живо.

Излизам от някогашния двор на някогашната къща и заобикалям по някогашна пътечка, за да се озова на някогашен калдъръм, целият покрит с трева и ограден с каменна стена. Отзад в далечината срамежливо се подават балканските хълмове и знам, че по-късно маршрутът ми е именно в тази посока.

Минавам и покрай първите малко по-запазени къщи, по които вече се виждат следите от отсъствието на стопаните. Дървените основи, измазването с кал, кепенците…

От тук обаче бързо се излиза в централната част на селото. Всъщност то условно може да се раздели на Горна и Долна махала. На 50 метра от влизането от асфалтовия път улицата се разклонява нагоре и надолу и покрай тези тесни улички са разположени повечето къщи. Понеже, минавайки през гората, излязох малко по-навътре, се върнах до входа на селото, за да разгледам.

Точно преди разклонението на уличката, от дясната ви страна се пада една покрита с трева пътека, очевидно някога ползвана, но отдавна пустееща. Отложих разглеждането на централната част на Бучуковци и поех по тази пътека нагоре. След няма и 100 метра леко встрани и нагоре се отбива втора малка пътечка, която стига до къща, която все още е цяла, но е неподдържана. Гледката от тук обаче си струва.

Връщам се на главната пътека, на която се отбих от селото и продължавам по нея. Все още личи калдъръмът, по който са минавали някога и хора, и волски коли. Около него пък, в синхрон с планинската тишина, стоят някогашните каменни дувари, ограждали имотите на бучуковчани. Днес те са единствената следа, че тук са живяли хора. Може пък това да е онази изгубена махала, за която споменах, че е станала донор на строителни материали за Дряновския манастир.

Пътеката става по-буренясала, но е все още проходима. Виждам и първото изворче, чиито чучур отдавна е покрит с мъх, но това не спира водата да намира пътя си. Почти съм сигурен, че водата е абсолютно годна за пиене. Не пия обаче, защото, първо, все още не съм жаден, второ – имам достатъчно вода. Точно срещу чешмата се отваря гледка към околните баири. Виждат се и покривите на къщите в село Кумани.

Продължавам по пътеката без да знам нито къде отива, нито колко от нея смятам да извървя. При всички положения нямам намерение да стигна до края ѝ, защото най-вероятно излиза в някое околно село, което означава, че ще се отдалеча доста, а и е много вероятно да има спускане, което после ще трябва обратно да кача. А веднъж вече се качих до тук. Отварям GPS-а и спрямо местоположението си предполагам, че пътечката би ме отвела в Царева ливада, в което има много логика. Не проверявам истинността на хипотезата си и в някакъв момент се връщам назад, обратно към асфалтовия път и началото на Бучуковци, където улицата се разделя на две за отделните махали. Тук виждам още една чешма, на която са поставени интересни фигури, но за съжаление тя вече не работи.

Долната махала

Всъщност в селото има много чешми. Нещо повече, не се сещам село, в което на толкова малка площ да има толкова много чешмички. И почти всички пускат вода. Прекрасна гледка към Балкана се отваря и на входа на селото.

Благословени са хората, живеещи тук. Имат природа, чист въздух, гледка, спокойствие.

Решавам да мина първо през Долната махала с идеята, че в края ѝ ще завъртя през Горната. Така и правя. Селото е електрифицирано през 1965 г., поради което тук има електрически стълбове, по кабелите на които виждам птички. Това ми напомня на разказа „По жицата“ на Йордан Йовков. Като ученик много харесвах този разказ.

Още в началото виждам стари къщи с каменни стени и бойници по тях. Следват обновени, красиви постройки, чуват се и гласовете на стопаните. Стигам до поредната чешма и се обливам с вода, защото слънцето напича още по-силно. Следват още поддържани къщи. Бучуковци определено е село на контрастите – в рамките само на няколкостотин метра лежи тъжният спомен за някогашният кипеж и детски глъч, а до него се виждат новите имоти на вероятно новите стопани, които лъжовно или не създават впечатлението, че селището още не е мъртво и дори има бъдеще. А каменните дувари неизменно заграждат всяка къща.

Ето каква информация открих за селото в един юбилеен сборник:

„Къщите са едноетажни, паянтови, покрити с плочи. Имат дворове и градини. Нивите се засяват главно с пшеница, слънчоглед и картофи. Обработват се още лозята и овощни градини. Населението се препитава главно от зидарство. В селото има училище, стара църква от преди 1000 г. и мелница. Нуждае се от читалищно здание, водоснабдяване и телефонен пост.“.

Обърнете внимание на датировката на църквата – от преди 1000 години! В интерес на историческата истина, никъде не открих информация за средновековна църква, но дали тук препратката не е към онзи скален манастир, в който според легендата били скрити богатствата на Търновград?

Църквата „Св. Йоан Кръстител“ в село Бучуковци

И когато стана въпрос за църква, нека поговорим за православния храм на Бучуковци и духовните борби, които жителите му са водили и печелили. Първата построена черква в колибарско селище от дряновския край е издигната през 1847 г. именно в Бучуковци, което е още едно доказателство, че селото е било възрожденски център, пълен с будни българи. И това не е каква да е църква, а истински архитектурен и резбарски шедьовър!

Тук трябва да отбележим двама прочути майстори дюлгери от Бучуковци – архитектон Стойко Владишки и брат му Дончо, които с делата си ни дават урок какво наистина означава да си българин.

Исторически факт е, че строителите, изградили турската крепост „Меджиди табия“ в Силистра, са родом от селища край Дряново. Техни ръководители били именно двамата баш-майстори Стойко Владишки и Дончо Владишки. Твърде показателен е фактът, че османците възлагат строежа на тази много важна крепост на дюлгери от Дряновския край, и то в навечерието на поредната руско-турска война.

В голямата силистренска църква „Св. Св. Петър и Павел“ и днес могат да се прочетат думите, издълбани върху мраморна плоча, вградена в стената ѝ: „Построи се в лето 1860 от майстор Стойку от Дряново“. Този „майстор Стойку“ е архитектон Стойко Владишки от Бучуковци. Във възхвала на Дончо Владишки пък дори съществува народна песен, текстът на която публикувам тук:

„Тръгнали са ми тръгнали,
сите дряновци дюлгери,
дърво и камък да дялат,
да правят пусти калета.
Като из пътя вървеха,
кой плаче, кой си нареждал
– Майно ле, не родила ма,
дето си мене родила,
бял камък да си родила,
та барем пари да струва,
ала са братя без пари
три години кале ще правят.
Донко им беше майстора
и той си викна, та запя
и на дюлгери думаше:
– Ой ви вази, дюлгери,
барем сте вие ергени,
като из пътя вървите,
тъй да си Бога молите:
„Кога у Силистра отидем,
докато калето изкараме,
железни врати да качим
и сребърните кофари,
русите в Силистра да дойдат.“
Дорде калето изкарат,
ето че стигна Русия,
руски топове обърна,
кале на поле направи
и високата джамия,
с двадесет ми кубета,
кубета и минарета,
нея на кръст удари.“

В бр. 6-7 на вестник „Народен пастир“ от 1955 г. Филип Македонски пише следната история:

В знак на доволство, че получил похвала от султан Абдул Меджид при посещението му в Силистра, за успешния строеж на крепостта Меджиди табия, управителят Ибрям паша попитал първомайстора с какво би искал да го награди. И забележете, Стойко Владишки не поискал нищо за себе си, а настоятелно помолил пашата да съдейства пред султана за издаването на ферман, разрешаващ строеж на църква в родното му село Бучуковци. Пашата, макар и върл противник на българското Възраждане, препратил прошението с ходатайството си в Цариград. Това вероятно е станало през зимата на 1846 – 1847 г.

Но как постъпва Стойко Владишки след уверенията на пашата, че ще му съдейства за издаването на ферман? До Одринския мир в 1829 г., затвърдил победата на Русия във войните ѝ с Турция, османската власт не давала фермани за строеж на нови български църкви, позволявало се само ремонт на съществуващите. След тази година вече можело да се строят черкви, но това ставало само с подкупи и безкрайни разтакавания.

Ненапразно Стойко Владишки посочва, че е от Дряново. Очевидно е бил известен и влиятелен в града. Като се върнал от Силистра, той веднага съобщава новината за фермана на дряновския чорбаджия Станьо Лафчията, който се ползвал с авторитет пред турската власт. Явно той е бил запознат с тогавашната властова система, защото пуснал мълвата, че е пристигнал ферман за строеж на църква в Бучуковци, а след това казал на архитектона:

– Хайде, майсторе, почвайте веднага строежа, но бързайте. Църквата ви да е построена, докато дойде ферманът.

Това чакали и планинците, които изглежда са имали предварителна подготовка, защото издигат храма едва за 40 дни. Била започната от основите на 14 март и до 23 април 1847 г. е покрита, като се работело делник и празник, денем и нощем. Мястото за строежа е подарено от Стойко Владишки и другия му брат Русин, като всеки от тях доплатил и 500 гроша.

Църквата е с дължина 18.20 м., ширина 10 м. и височина 5.20 м. с малка дървена камбанария. Градена е от цепен камък, спояван с хоросан, и е покрита с каменни плочи. Наречена е „Св. Йоан Кръстител“.

След като и последната каменна плоча била положена върху покрива на църквата в Бучуковци, веднага се заели с вътрешната ѝ уредба. И пак се бързало, защото ферманът още го нямало, а и не било сигурно дали въобще ще го има. Тази несигурност още повече пришпорвала строителите — с освещаването на църквата искали да поставят турците пред свършен факт. А за да бъде осветена от владиката, задължително трябвало да бъде украсена.

Въодушевлението на колибарите не само, че не стихвало, но растяло от ден на ден. Изпод ръцете на майсторите, работещи във весела надпревара деня и нощя, при всеобща възбуда на духовете у младо и старо, вътрешната уредба на църквата била изпипана с голяма бързина и отлично умение. Защото майсторите на бялата работа били един от друг по-сръчни. И разбира се, най-добрият между тях бил Иван Бучуковеца. който ръководел цялостно вътрешната украса на църквата, по това време — около 65-годишен.

Няма да се спирам на допълнителни детайли по вътрешната украса. Ще спомена няколко думи за това как тази изящна църква е ограбена, въпреки че е декларирана като художествен паметник на културата, което автоматично я поставя под закрилата на закона. Иконостасът ѝ е демонтиран и прибран в Историческия музей в Дряново през 1990 г., а на негово място (от кумова срама) е монтирано едно невзрачно иконостасче от с. Теменуга, Великотърновско.

Освен него на същото място своевременно са прибрани още: Владишкия трон, кивот и иконата на “Св. Апостол Тома”, но годината е 1986-та.

През 1996 г. по искане на Великотърновската митрополия, Историческият музей в Дряново предава на Дряновския манастир, представляван от т.нар. отец Кипрян Цветков, български свещеник, милеещ не за България, a за… Гърция, иконите и иконописната рамка от църквата в Бучуковци. Днес обаче те не са в манастира. Дали са в друга църква? А дали не са вече в Гърция?

Ето какво разказва Мойсей Мойсеев: „Един летен ден отидох в Бучуковци, за да направя снимка на църквата „Св. Йоан Кръстител“, после доближих заключената дотогава църковна врата и с изненада установих, че тя е отворена. Когато влязох, нещо тропна зад църковната врата – погледнах и видях малка икона зад нея. Направих го на въпрос където трябва, следваха ме и т. н. Тогава се установи, че са откраднати 14 от малките икони в църквата. И от кого мислите? Отговарям — от игумена на Дряновския манастир, обслужващ тази църква, архимандрит Никифор! За да украси бедният иконостас на църквата в Дряновския манастир ли? Не! А за да ги продаде на чужденци. Но защо е оставил Божия храм отключен? Бързал е сигурно, кой да ти каже… Знае се само, че след това всичко в църквата е доограбено.“

В църковния двор

Изпълнената с героичност, саможертва и драматичност история на църквата отдавна будеше интереса ми и ми даваше още една причина да дойда в Бучуковци. И ето сега, пред мен, в един двор, обрасъл с високи бурени, се показва върха на рушаща се дървена камбанария, кубето на която беше ръждясало. Върху ѝ има кръст, който се е килнал на една страна. Още тук предусетих какво ме очаква.

Знаех, че църквата не се поддържа и е ограбена, но не очаквах чак това състояние. Покривът на храма е покрит с някакво платнище, явно безславен опит да се предотврати теч или дори срутването му. Стените, ограждащи църковния двор, се рушат, входът е като жесток прозорец, давайки ни възможност да погледнем в огледалото на двора, в който можем да видим собственото си безхаберие, абсолютното отсъствие на признателност и егоистична самодостатъчност. Прав беше Левски, когато каза, че българинът обича свободата, но само когато му е дадена на тепсия.

Храсталакът пред църквата е гъст и висок, а и жегата е голяма. Решавам, че няма да правя опити да влизам – как ще стане, предвид, че сред тези къпинаци и коприви няма някаква утъпкана пътечка, а един господ знае дали няма и змии в тях? Но в последния момент се решавам да го направя. Вадя ножа си и с малки стъпчици започвам да си пробивам път, местейки или режейки храстите, през които преминавам. Отстрани сигурно приличам на мародер и това чувство ме кара да се оглеждам дали някой не ме гледа – точно срещу църквата има поддържана къща. Това обаче не се случва и стигам до предния вход. Не става по-красиво – платнища и купчина пръст ме посрещат отпред, а над главата ми виждам как се разпадат дъските.

Майсторска изработка на стените и арките, със сигурност тази църква е била голяма гордост за бучуковчани, която е посрещала и хора от съседните села. Но никога повече няма да се чуе камбаненият звън на „Св. Йоан Кръстител“.

Свивам покрай дясната страна на храма, където храстите не са толкова високи, защото сянката е дебела. Тук, местейки главата си между клоните, за малко да се ударя в напречно падналата дървена основа от църквата. Колко още живот му остава на това място, преди да се превърне в абсолютни руини? Така ми се иска да не преживява подобен сценарий…

Няколко метра по-надолу, в посока задната страна на цъквата, се открива незнаен гроб, заграден с ръждясала метална ограда и превзет от бръшлян. Плочата е почерняла и покрита с лишеи. Въпреки всичките ми опити да я разчета, включително след компютърна обработка, не успях да доловя нещо, което да ме доведе поне до предположение.

Все пак откриваме информацията, че в църковния двор са погребани настоятелите Иван Дочев (със заплата 200 лева златни годишно), Димитър Венков и др. Следователно можем обосновано да твърдим, че в земята тук почиват някои от църковните настоятели.

Завивам от задната страна – положението е същото. Единствената апсида е погълната от увивни растения. Не правя опит да направя пълен кръг около църквата, защото е много обрасло и предпочитам да си спестя ненужното проправяне на път. Вероятно в друг сезон ще дойда отново и ще разгледам по-детайлно.

Тръгвам обратно. Очаквах да е зле, но не очаквах да е толкова зле всичко. Връщането до улицата е по-лесно, защото вече веднъж съм поотъпкал храстите и излизам доста по-бързо. Хвърлям последен поглед на църквата и продължавам да разглеждам Долната махала.

Излизайки от църковния двор, рязко отново се озовах в друг свят. Отново пред мен излязоха поддържани къщи и пак – чешмичка, градена през 1933 г.

В селото е имало училище, но не видях сграда, която недвусмислено да показва, че тя го е приютявала. Пред една от красивите къщи спира кола с русенска регистрация. От нея излиза мъж с куче и бързо се затваря зад дебелата порта на имота си, а аз не спирам да оглеждам сградите.

Виждам и къщи, които със сигурност не са изоставени, но изглеждат пусти – вероятно стопаните им ги ползват като вили сезонно или дори по-рядко.

Започвам да усещам как постепенно се насочвам към покрайнините на селото. На места има запустели пътечки, по някои от които тръгвам, за да видя къде ще ме изведат. В селото през годините е имало общо 3 гробища, като в последното от тях е погребан и Иван Бучуковеца. Именно желанието ми да го посетя беше водещият мотив за проучването на пътеките, но никоя от тях не ме доведе до желаното място. Всъщност споменът за тази голяма личност тотално отсъства в Бучуковци. Няма нито информационна табела, нито някой се е опитал да съхрани паметта за този човек по някакъв начин.

Ето още една стара къща, градена от камък и дърво. Симпатичната някога дървена порта вече не посреща стопани, а в градинката не никне нищо друго, освен бурен. Отпред има нещо като геран, но затворен с метален капак като шахта. Любопитен съм да видя какво е и предположението ми се потвърджава – кладенец. Поглеждам надолу – изглежда много дълбоко, макар на снимката, която прилагам в галерията, да не личи.

Да, със сигурност Бучуковци е село на контрастите. Една къща е нова, поддържана, жива, а срещу нея – руини. И тези два свята съжителстват заедно успешно. Пътят започва да се извива нагоре и надясно и усещам как след малко от Долната ще премина в Горната махала. Но тук, в края на селото, останките от дувари стават все повече. Поемам по някои от пътеките – трудно проходими са от растителност и бързо се отказвам да продължавам нататък.

Потвърждава се това, което и по-рано казах – селото във всичките си краища е изпълнено с тези останки. Навярно по-голямата част от тези дувари са ограждали ниви или овощни градини, но някои приличат и на дворни огради.

Горната махала

В края на махалата съм. Пътят се извива на 180 градуса и тръгвам в обратната посока, но през Горната махала. Долната се оказа доста дълга като за такова село, за това очаквам същото и от тази. Посрещнат съм от стари, но обитаеми къщи, пред които са наредени цепеници, а край тях растат едри джанки. Отбивам се, за да откъсна няколко, преди да продължа.

След малко отново стигам до чешма – тази е строена през 1980 г. и определено личи по външния ѝ вид. Свалям раницата и се обливам с вода. Ако друго не, поне жаден няма да остана в Бучуковци.

Малко след това при една пустееща къща във възрожденски стил пътят се разклонява на три – наляво и леко назад; на 90 градуса наляво; и напред, което е продължението на основната селска улица, на която и в момента се намирам.

Именно тук ще се върна след малко, за да продължа маршрута си. Ако трябваше да свия още сега, щеше да е нужно да хвана пътеката, която е вляво и назад, където бързо се излиза на открито място.

Но за сега продължавам напред – решил съм да разгледам цялото село. Само след няколко крачки пред мен се показва и най-богаташката къща в Бучуковци. Интересно съчетание на модерно строителство и възрожденска архитектура. Имението е на няколко ката и определено стопанинът е искал да се възползва от гледката, която се открива от тук вдясно.

Имал човекът – направил. Следва къща с дървена ограда, от която се чуват мъжки гласове, които се организират да ходят някъде. Определено тази махала е доста по-оживена от Долната. И къщите са по-поддържани. От лявата ми страна изниква къща изцяло във възрожденска архитектура – леко позападнала, но годна за обитаване, а си личи, че някой живее в нея. Прозорците са разтворени, черги са изкарани на чардака да се проветряват, а от радиото се чуват песни на Bryan Adams. Ха сега кажете, че селяните слушат чалга!

Точно пред тази къща се носи толкова силен аромат на липа, че първоначално мисля, че мирише на гозба. „Ех, да можех сега да си набера оттук“, помислям си, но продължавам напред, където изниква нова чешма, строена през 1934 г.

О да, определено Бучуковци е селото с най-много чешми на глава на населението! Изворите са още една причина защо това място е заселено от дълбока древност.

Обръщам се на другата страна – отново красива къща с прекрасна гледка към Балкана. Оглеждам се и се доближавам до ниския дувар и снимам широкия двор, който с идилията си всъщност е мечта за всеки градски човек.

Прави впечатление, че в тази махала къщите масово са построени директно върху баира и поради тази причина покривите от горната им страна са на нивото на кръста ви, ако минавате по улицата. Гледката тук определено е по-панорамна и това обяснява защо Горната махала е много по-приветлива от Долната.

След тази къща достигам отново в началната точка на селото, където пътят се разделяше на две за отделните махали. Това, което направих, е пълен кръг през селото, където в края на Долната махала пътят се извива на 180 градуса, тръгва обратно и пристига отново в началото на селото при главния асфалтов път. До тук са минали 3 часа от началото на прехода, а още бях в Бучуковци.

Тук вече разглеждах достатъчно, затова тръгвам обратно през Горната махала, за да се върна на онзи троен кръстопът. Тази махала е доста по-къса от Долната. Поредна чешма на пътя ми, инкрустирана с петолъчка. Не е първата с този символ тук, но е единствената с боядисана петолъчка! Всъщност, за да бъда по-коректен, звездата е върху каменна саксия, поставена върху чешмата, но изглежда по-скоро като част от нея. Разбира се, не пропускам да се охладя и тук.

Стигам до западналата възрожденска къща. Отстрани майстори ремонтират нечий дом и си крещят нещо един на друг. Аз поемам нагоре покрай къщата и съвсем скоро старият асфалт свършва и се превръща в черен път, а местността става открита. Слънцето вече пече силно и се навивам, че трябва да стегна колана и да се подготвя за жегата, защото тепърва ме очаква още път през поляни и гори в търсене на прокълнати села.

Прочетете продължението, в което описвам търсенето на прокълнатото от самия Патриарх Евтимий село Пепеляна.

Използвани източници:
„Царева ливада“, Мойсей Мойсеев
Юбилеен сборник „Българското село“, 1931 г.