„БудителиТЕ“ – Интервю с Диригент Иван Стоянов – „Изкуството винаги е съществувало, за да потопи хората в друг свят. Да ги измъкне от монотонността на битието и да ги дари с различни от ежедневието усещания.“

Настоящето интервю с диригента на Габровски камерен оркестър, г-н Иван Стоянов, е част от проекта “БудителиТЕ” – серия от интервюта, посветени на Деня на Будителите, 01 ноември, инициатива на сайта “За Габрово.

Диригентът Иван Стоянов наскоро стана лауреат на престижната Национална награда за принос в музикалното изкуство „Акад. Марин Големинов“, което само по себе си е достатъчен повод да проведем настоящето интервю, но причината да избера диригент Стоянов е всъщност неговият цялостен творчески път и цялостен принос за развитието на духовността и културата и то не само в родното ни Габрово. Самият той казва, че заслугата за тази престижна и голяма награда е обща, на целия оркестър, което показва висока колегиалност, която, сигурна съм, всички почитатели на Габровски камерен оркестър усещат при всеки един техен концерт.

– Г-н Стоянов, Вие сам казвате, че никога не сте търсил голямо признание, а наградата е по-скоро следствие от общата добре свършена работа, от колкото цел. И все пак, кои са онези цели, които можем да изведем като акценти в настоящето интервю?

 „Скромността за мен е голяма добродетел и белег на ниска култура е ако човек има склонност да се самоизтъква. С изключение на композиторската работа, нашето изкуство е колективно. Така, че наградата, която получих за мен не е персонална, а е награда за Габровския камерен оркестър.

Преди 32 години се заех със задачата да ръководя Габровския камерен оркестър и мога да кажа, че това за мен е висока отговорност, но и привилегия. Започнах да работя в началото на упадъка – когато духовността започна да отстъпва под мощния натиск на пазарната идеология. Но това не ме отказа, дори напротив – мотивира ме! Ако мога да кажа, че имам една цел, макар че те са повече от една, то тя е да поддържаме високо качество на концертния живот в Габрово и да страним от комерсиалното, което по един или друг начин се опитват да ни наложат. Вярвам, че публиката ни оценява и вижда какво правим, защото целта ни е да поведем и децата по този път.“

– Когато говорим за децата, няма как да не отбележим, че тази година бе възстановена една традиция, която дълги години сте поддържали, а именно – съвместно участие на деца – инструменталисти и Габровски камерен оркестър. Разкажете ми малко повече за тази нова-стара идея, която бе съживена именно тази година?

  „Преди 32 години работихме добре с тогавашната Детска музикална школа и част от преподавателите от НЧ “Априлов-Палаузов” . Така- успявахме да дадем стабилна основа за развитието на духовност у нашите деца. Искам да припомня, че несъществуващата вече 24 години Детска школа по изкуствата „Емануил Манолов“ за близо 50 години съществуване отгледа музиканти, с които България се гордее. Достатъчно е да споменем Минчо Минчев, Драгомир Захариев, Ружка Чаракчиева, Митко Евгениев и можем да не продължаваме изброяването. Благодарение на това сътрудничество между „Детска музикална школа“ и Габровския камерен оркестър сега габровски музиканти работят в САЩ, някои европейски страни и Япония. Ивайло Ангелов и Даниела Данис – Христова проходиха в музиката с тези детски концерти на оркестъра. Днес те са сред най-качествените музиканти в Габровския камерен оркестър и мои големи приятели. Те станаха и качествени педагози с видими постижения.

За жалост тази дейност беше прекратена през 2000 година, защото институцията Детска школа престана да съществува. През следващите години всички млади хора, които бяха сред вярната публика на нашия оркестър напуснаха Габрово. Не крия, че бях забравил за това славно и полезно за нашия град дело. И изведнъж миналата година моята колежка Елена Вълкова приятно ме изненада с идеята да възстановим тази дейност. Така съвместно с останалите музикални педагози Мирела Валявичарска, Весела Пенева, Пламен Ризов, Радослав Талев, Бистра Мамулева, Жанет Илиева, Елена Назърова и други успяхме да дадем нов начало на това начинание. Водени сме от убедеността, че всички млади хора, които носят някакво зърно на талант в себе си трябва да бъдат приобщени към музикалния свят още от ранна възраст. Така ще опазим възрожденските традиции от почти един век и да вървим напред.

Габрово е специален град в културно отношение. През всички превратности на времето тук никога е нямало паметници на партийни вождове, а на просветители и хора на културата. Много съм горд и прави чест на Община Габрово, че все още успяваме да поддържаме баланс между площадната и високата култура. Да, получаваме минимални заплати и скромна за амбициите ни бюджетна издръжка, но постигаме добри резултати. Наградите, които нашите деца получават на републикански конкурси доказват това. Все още сме в състояние да произвеждаме стойностни събития и да имаме забележителна с интелигентността и ерудицията си публика. Смисълът на работата ни с децата е да запълним голямата празнина в общуването им помежду им, поради липса на музикална школа, да се вдъхновят едни други с постиженията си и заедно с родителите си да станат постоянна публика за сериозна музика в нашия прекрасен град.“

– Като редовен посетител на Вашите концерти, не мога да не отбележа забележителното разнообразие от автори – композитори и музикални произведения. Предполагам, че това не е случайност?

 „Правилно сте забелязали, че се стараем да предлагаме разнообразие от стилове, композитори и музика от различни епохи. Даваме и подслон на съвременното /в това число и експерименталното/ изкуство. Грижим се и за творчеството на българските композитори от всички поколения. Това е нашата стратегия, ако мога така да се изразя. Ние водим противоположна политика спрямо наложилите се общи тенденции на пазарната идеология. Тя почти унищожи славната европейска традиция, защото поставяйки едно изкуство, което по природа не е масово в пазарни коловози смисъла от съществуването му изчезва. Днес пазарно ориентираните оркестри представляват музеи с постоянни експозиции от 100 максимум 150 произведения от края на 18 и целия 19 век. Те  въртят непрекъснато на поточна линия индустриално количество концерти. Да, хората посещаващи такива концерти, защото винаги са сигурни, че като си купят билет ще чуят доказани от столетия шедьоври. Но с времето интересът им закономерно спада, защото лишени от информация какво се случва с музикалното изкуство през 20 и 21 век те не са в състояние да достигнат и да разберат други стотици шедьоври. Изкуството винаги е съществувало за да потопи хората в друг свят. Да ги измъкне от монотонността на битието и да ги дари с различни от ежедневието усещания. Какво прави концертната индустрия, която е символ Верую на европейската културна политика? Нейният смисъл е изкуството да е обикновена „стока на пазара“, чрез която то да се самоиздържа и „да не тежи на плещите на данъкоплатците“. Погледнато през призмата на идеологията такъв процес е социално справедлив. Никой, обаче, не се замисля, че изкуството има силата да ни помага да преживяваме неизбежните трусове в живота. Неговата социална значимост е да осмисли свободното време на човека в някаква духовна посока и да му даде криле за да полети от монотонното, тежкото и често досадно ежедневие. Липсата на информация за това, което създават съвременните композитори или за забравени шедьоври от миналото ни прави по-бедни. Тази липса на прясна храна е и духовно самоубийство, защото пречи не само на нашето личностно развитие, но и води до сериозен обществен упадък.

Нашето изкуство е възникнало през средновековието в лоното на католическата църква. Сериозната музика е начин човек да се докосне интуитивно да Мирозданието. Сериозната музика никога не се е самоиздържала. През отделните исторически периоди тя е финансирана или от църквата или от богатите слоеве на обществото. Пазарният фундаментализъм в културата я обрича на гибел. Ще дам един пример. Днес концертната индустрия продава билети и печели пари благодарение на композитори като Бах, Моцарт, Шуберт, Шопен и други. Точно тези композитори приживе са имали публика между 15 и 30 души. Бах извън църковните служби е имал около 50 души. Богати хора и църквата е издържала гениите и те са творили, за да могат днес милиони да се вълнуват от тяхната музика. Представете си, че тези гении живеят днес в условията на пазарния фундаментализъм. Със сигурност щяха да се откажат от призванието си. Затова през последните три десетилетия решихме, че няма да маршируваме в униформения строй на концертната индустрия. Поехме път нагоре срещу течението. Не знаем дали посоката е правилна, но е сигурно, че засега не вървим надолу към видимия упадък.“

 

– В началото на тази година, при обсъждането на Бюджет ‘24 в Общински съвет, се появиха изказвания от някои общински съветници относно бюджета на Габровски камерен оркестър. Какво мислите за изказаните тогава мнения, че “не се работи 8 часа на ден” и други подобни?

 „Ясно е, че това са думи на хора, които не са запознати с нашата дейност и не им се сърдя. В областта на творчеството, независимо дали е научно или художествено работно време няма. Аз успявам да достигна осем часов работен ден единствено събота и неделя и през лятото, когато концертите са по-малко. През останалите дни работя 12 – 14 часа, защото освен с творческа, се занимавам и с административна работа. Резултатите от нашата дейност не се измерват с количеството отработени часове, а с постиженията. Често се случва да работим и в края на работния ден да не сме постигнали никакъв резултат. Случва се и да получим подарък свише и да постигнем бързо нещата към които се стремим. Но най-тъжното е, когато сме положили много труд и сме постигнали добри неща на репетициите, а поради минимално разсейване дори на един човек по време на концерт да не постигнем резултатите, които сме очаквали. С други думи нашата работа прилича на тази на футболистите. Понякога въпреки тренировките губим мача. И обратно.“

– Има ли разлика в световните и в нашите, български тенденции в развитието на високата култура и какво мислите за държавната политика за културата, като цяло?

 „От дълго време наблюдавам упадък в общата култура и духовността в Западна Европа. Причината за това явление не са хората, а пазарната идеология. Тя, както споменах, почива на здравия разум и справедливостта, че „ценно е само това, което се харесва от огромни човешки маси и носи печалби.“ Поради тези причини хората занимаващи се с висока култура отдавна не са част от средната класа, а получават социални възнаграждения съпоставими с тези на най-ниско квалифицираните професии. По време и след Втората световна война музикантите свирещи в симфоничните оркестри в Западна Европа и Русия са получавали специални допълнителни продоволствени дажби. Това означава, че тяхната работа е била смятана за изключително важна и полезна за обществото. Високата култура е визитната картичка на всяка страна, защото само тя не е подвластна на времето. Всички материални придобивки остаряват, разрушават се и на тяхно място се появяват нови. Днес именно културата, включително и високата е важна част от икономиката на много страни в Европа. В Италия и Гърция делът на приходите от културно историческото наследство е 1/3 от брутния вътрешен продукт. За да има тези резултати, обаче, някой преди това през вековете е инвестирал. Ако днес хората посещават Виена, Париж, Берлин, Петербург или Москва и влизат в концертните, оперните зали и галериите, преди това богати хора и императорите са инвестирали в творци като Моцарт, Бетховен, Чайковски, Римски – Корсаков. Равел. Сега годишният бюджет на елитен симфоничен оркестър като Берлинската филхармония, в която има 120 невероятни музиканти и солиден сграден фонд е няколко пъти по-малък от годишната заплата на елитен футболист. В Италия закриха общински оркестри с над 200 годишна история за да дадат субсидиите на футболни отбори, които има опасност да изпаднат от калчото /тяхната А група/. Мисля, че няма нужда да коментираме накъде е тръгнала и къде ще завърши нашата лелеяна мечта – Западна Европа. Днес ако там все още има страхотни оркестри това се дължи на източноевропейските /включително българските/ и азиатски музиканти, които емигрираха там преди години. На другия полюс са такива „ужасни“ държави като Китай, Турция, Виетнам, Южна Корея и други, които вървят точно по обратния път. Те щедро инвестират в образование и култура като предпоставка за бъдещ възход. Тенденциите на всестранен упадък на Европа започнаха след смъртта на големи европейски личности като Франсоа Митеран и Хелмут Кол. Те със своя авторитет налагаха модели и бяха наясно с посоката на развитие на държавите си. Днес в Брюксел и Страсбург е пълно с посредствени и безотговорни хора, чийто интелект се побира в едно скромно портомоне. Те повтарят като папагали иделогически клишета, без да си дават сметка, че животът върви напред и че имат някаква отговорност към почти половин милиард хора.

Тъжното е, че ние вместо да запазим всичко ценно, което имахме и бяхме постигнали в областта на културата внесохме и лошите практики. Сега отново се заговори за стратегия в областта развитието на българската култура. Това е обнадеждаващо, защото това би трябвало да покаже ясна посока към какво ще се стремим в следващите години и къде държавата ще инвестира. Казвам държавата, защото и у нас, и на запад богатите хора, за разлика от своите предшественици през изминалите столетия, инвестират добре единствено в спорта. България има шанс да се измъкне от тресавището на бездуховността и празния живот, ако спре да внася чужди модели отвън и започне да възкресява възрожденските традиции, които забравихме в устремната еуфория към светлото европейско бъдеще.“

– И все пак, на финала да завършим малко по-оптимистично. Вашите лични и общи постижения, Вашата цялостна дейност – според мен Ви поставят в позиция да сте голямо препятствие преди последния скок към пропастта, и то силно и стабилно препятствие по пътя към гибелта на духовността. Какво е Вашето лично послание на самия край на нашия разговор?

„Трябва да обичаме и да ценим всичко, което имаме и сме постигнали през вековете. Трябва да се учим от постиженията на другите, но преди да внедрим нещо у нас като модел, задължително трябва да открием и недостатъците му. Така правят източноазиатците. Затова вървят напред с високи темпове. Независимо, че съм остро критичен аз съм оптимист. Слава Богу, няма нищо вечно. Глобалната простотия и бездуховност, която заля Европа и България, също ще отстъпи на някакъв подем. Вече има обнадеждаващи индикации, че хората в Европа започнаха да се пробуждат. Те искат държавите да поемат отговорности за своите граждани, включително и за възпитание в общочовешки ценности на бъдещите поколения. От мои приятели, които живеят в южният американски щат Тексас научих, че кметове на големи и малки градове с общински пари започват да откриват детски школи по изкуствата. В тези общински школи децата се обучават със скромни такси по строги програми и резултатите са впечатляващи. И интересното е, че, за разлика от Стара Европа, никой не се възмущава, че се харчат парите на данъкоплатците, вместо всяко семейство да поеме финансова отговорност за възпитанието и образованието на своето дете. Съобщиха ми, че в Тексас има регионална политика музикантите свирещи в симфоничните оркестри да получават достойни възнаграждения и да имат допълнителни социални придобивки като платен отпуск за почивка и самоусъвършентване. Това за САЩ все още е налудничава екзотика. А ние това преди 34 години го имахме. То работеше добре и даваше великолепни резултати. Включително и нашето многообично Габрово. Дано да се поучим от тези „лоши“ практики, които започват бавно да се налагат в Тексас, а не от тези в Европа. Тогава има надежда, че България ще я има и българите по света ще се завърнат в нашата красива страна.“