Издирване на крепости, древен храм и мост без бряг в габровския кв. Радецки

Понякога спонтанните решения могат да доведат до интересни резултати. Така се случи и с обиколката, за която ще ви разкажа в тази публикация.

До вечерта валя обилен дъжд. Това провали първоначалните планове, които имахме за следващия ден с моя приятел етнографа Петър Петров. Но нова идея дойде в 12 без 5 – да обиколим три върха около село Стоманеците и от там да се спуснем в габровския квартал „Радецки“, където заслужено да разпуснем в рибния ресторант. На пръв поглед тривиално хрумване, което обаче се измени много и накрая прерасна в целодневна обиколка, наситена с множество интересни обекти.

Останете с мен, за да ви разкажа за издирването ни на древни крепости, кръстове, чешми, мостове и тъжната история на една погребана раннохристиянска базилика. Отново предлагам на вниманието ви интерактивна карта със снимки, маршрути и GPS координати на интересните според мен обекти. Не забравяйте, че в края на публикацията има и изключително богата галерия със снимки от цялото приключение.

В търсене на крепости

Краят на месец март е. Около 8:30 ч. сутринта слизаме на един от завоите над Стоманеците по пътя за Зелено дърво. Предстои ни изкачване на върховете в местностите Баюва могила (Могилата), Чукара и Преслапът.

Защо изобщо тези баири влизат в плановете ни? Отбелязал съм си тези високи точки „за проверка“, което в моя контекст означава „там може да има крепост или друго древно съоръжение“. Няма как да знам дали това е така, затова трябва да проверим обектите на терен един по един. В най-добрия случай очаквам от трите върха да открия крепост или охранителна кула на един от тях.

Още със слизането от буса виждаме чешма, която е кръстена Драгомирова чешма. Изградена е в памет на загинало младо момче на име Драгомир Хаджиганев от неговите родители.

Точно до чешмата има кофа за боклук, на която със спрей е написана онази българска дума, която най-често се среща по градските стени и подлези на татковината. Зад нея пък се издига един от четвъртитите бетонни паметници, посветени на българското опълчение. През 2023 г. стана публичен скандал, защото освен на въпросната кофа, вандалът беше изписал трибуквието и на самия паметник, като там дори се беше подписал – Пенчо. Днес думите са заличени, но още се виждат следите от синия спрей.

Вярно е, че тези паметници за ширпотреба не блестят с красотата си, но все пак са натоварени с някаква историческа памет, която трябва да зачитаме. Или поне аз така си мисля.

Поемаме нагоре по пътеката, която е доста обрасла, изкачвайки връх Баюва могила. Вдясно от нас през дърветата се вижда бетон. Решаваме да проверим какво е това, като първоначално го мислим за бункер, но се оказва, че не е. По-скоро е било постройка от тип хижа. Странното е, че от нея е останал само подът.

Следват още руини на сгради – някои от дърво, други от бетон и тухла. Мястото ми напомня на летен детски лагер, но по-скоро това е било вилна зона.

В лутането из обраслите пътеки се отклоняваме от планирания маршрут, но по-неприятното е, че храстите и тревите не са изсъхнали и мокрят дрехите ни. Отклонението обаче ни позволява да видим още останки от вили, някои от които отново нямат дори основи. Интересно е това нещо – сградите са от времето на социализма. Какво им се е случило, за да бъдат заличени до такава степен?

Баюва могила / Могилата

Все пак излизаме на добър горски път и билото на първия връх – „Баюва могила“, познат и само като „Могилата“, е точно вляво от нас. Югоизточното му подножие е голо, затова решаваме да го атакуваме директно по стръмния склон. Започваме огледите в търсене на следи от крепост. Не се вижда нито керамика, нито някакви зидове, нито хоросан. При най-високата точка има огромни струпвания на камъни, но това са природни образувания.

Билото на този връх е широко и относително полегато, а аз търся малко съоръжение. За да бъде ефективно защитена една крепост на това място, то какви крепостни стени би трябвало да има тя? Просто теренът не е подходящ, макар от трите върха този да е най-високият.

– Тук крепост няма – констатирам аз и излизаме на полянката пред гористата местност.

Поглеждаме към хълмовете в югоизточна посока. Гледката е красива, макар мъглата да е ниска и да не ни позволява да извлечем максимума от това, което природата би предложила тук в ясно време.

Кръст в памет на българското опълчение

Още от подножието на хълма видяхме един пилон да стърчи високо в мъглата. Сега, намирайки се на върха на масива, той се пада малко под нас. Отиваме да го проверим и се оказва, че тук освен издигнато българско знаме (което в момента е скъсано), има и метален кръст с посветителска мраморна плоча. Текстът на нея е лаконичен: „В памет на българското опълчение. 11.VIII – 25.XII 1877 г.“ Между двете дати отново е изписан християнски кръст.

Според местни хора на това място по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. е имало пост с охранително-наблюдателни функции. Именно този факт подтиква поставянето на металния кръст.

Чукара

Вторият връх се намира в местността „Чукара“, на около 500 метра източно от „Баюва могила“. От кръста се насочваме към него. Билото му е силно обрасло и бат Петьо избира да не влиза навътре в гората, но аз го правя. В нея се намират малки иманярски изкопи, които не са пресни. Явно, който е копал, бързо е разбрал, че няма да открие нищо. Виждат се хранилки на ловджиите, на места има разпръснати камъни, но не става дума за градежен материал, а за естествени образувания. Отново билото е доста широко и не предполага наличието на крепост, още повече, че се намира в средата на масива и не е най-високата му точка. Керамика и хоросан не се откриват на повърхността, затова приключвам бързо, излизам от гората и отново отсичам:

– И тук няма крепост.

Крепост може да няма, но това не пречи да седнем на съседните изключително подходящи камъни, от които се открива красива гледка, и да си сипем по една ракия. Наричаме това „техническа пауза“, защото понятието най-добре описва семантиката на действието. Заговаряме се за разположението на някои римски пътни станции в България и за пренасянето на думите от един език в друг. Знаехте ли например, че думите „ябълка“ и „apple“ имат общ корен? Аз не. Но бат Петьо го знае.

Преслапът

– Айде да тръгваме – подбутва ме дипломатично единственият човек, който може да смогне на броя километри, които извървявам при преход.

Предстои последният връх, който е най-нисък от трите и се издига в местността „Преслапът“. От „Чукара“ спускането го вземаме почти без грешка в маршрута и пресичаме преминаващия перпендикулярно асфалтов път, свързващ Малуша със Стоманеците. Тук има някакво стопанство и районът е ограден с мрежи, включително и нашата пътека. Това не ни спира и заобикаляме двора от задната страна. Размирисва се на оборска тор и миг след това виждаме огромните насипи с животински фекалии. Над тях е оградата и има малка ивица, по която можем да се придвижим до пътеката, която ни е нужна. Внимателно преминаваме по нея, после през избуяващите къпини, и накрая стъпваме на планирания маршрут. Следва дълга поредица от лутане в гората и обратно излизане на правилния път. Тук отдавна не е преминавал човек и следваме животинските пътеки, държейки посоката.

Оглеждаме най-високата точка на „Преслапът“ и отново заключваме, че крепост няма. Но предстои още едно място в местността, което трябва да проверим, и именно към него се спускаме. Това място условно нарекохме „Кота 602.7“ заради надморската му височина и се оказва най-интересното от всички досега. То е по-ниско от върха, но достигайки го, виждаме купчини камъни около едно дърво. Неголеми, необработени камъни, изсипани все едно с количка. Кой и защо ще го прави, и то точно тук?

И това не е всичко. На метри от това дърво има още по-голямо струпване от същия тип, само че не около дънер, а в почти права редица с продължителност от около 35 метра. Струпването изглежда грубо, набързо направено, дори неумело. Намира се предимно над нивото на съвременния терен. Хоросан и керамика не се виждат на повърхността, но аз не смятам, че някога тези камъни са били зид. От изсипването си на това място те са били купчина и толкоз. Остава въпросът кой и защо ги е натрупал тук. Дори не приличат на стопански зидове, за да констатирам, че ограждат граници на имот. Билото отново е широко, така че не са служили и за преграждането му.

Заключението от посещението ни на „Преслапът“ е, че и тук няма крепост. От 3 посетени обекта, на нито един не открихме съоръжение. Което пак е резултат, защото върховете са отметнати и знаем, че на тях няма нищо.

Приключваме за днес с теренното издирване на крепости, след което търсим път, по който от склона да слезем на асфалтовото шосе между Габрово и Стоманеците. Разчертал съм хипотетичен маршрут, но той е най-несигурният участък от всички до сега. Затова просто следваме разни пътечки, спускайки се надолу, и не след дълго се озоваваме на шосето, току до арковидния мост преди вливането на малко дере в река Козещица.

Минералната чешма Вонеща вода, кв. „Радецки“

От тук ни предстои да се насочим към стария път за Шипка над квартал „Радецки“. По пътя обаче имаме и други обекти.

Връщаме се в посока Габрово до разклонението за „Радецки“ и тръгваме по него. Вървим по асфалта, като подминаваме още един мост с арка – този път над река Козещица. При пътуването си от Габрово през днешния квартал, Феликс Каниц споменава, че е преминал четири моста. Съществуват различни мнения кои са тези мостове, като според моите изследвания не може категорично те да бъдат посочени. Но е напълно възможно един от тях да е този, на който в момента се намираме.

На около 150 м по-напред вляво от шосето се подават строителни останки. Потънали са в храсталаци и единствено фактът, че все още растенията не са се разлистили, ни позволява да виждаме нещо от тях. Бат Петьо пояснява, че това някога е било партизански паметник, организиран като малък кът – да дойдеш, да се поклониш, може би да поседнеш. Паметникът обаче отдавна е премахнат.

Така достигаме и чешмата с минералната Вонеща вода. Отдалеч замирисва на сероводород. Разни хора наливат от кладенчето в пластмасови туби, а ние обсъждаме историята му. Зад кладенеца има беседка с пейки, маса и наредени евтини икони, неиздържали на климатичните условия. До беседката пък има и издигната чешмичка, откъдето също може човек да си налее вода.

Историята на този извор е пълна с легенди. Според една от тях, някой си поп Серафим от Тракия имал дъщеря, на която очите ѝ били болни. Свещеникът я водил при какви ли не лечители, но никой не могъл да помогне на детето. Веднъж, връщайки се от Велико Търново, където посетил поредния лечител, отец Серафим и дъщеря му минали покрай Габрово. Спрели край пътя да си починат. Дъщерята видяла изворче, в което водата миришела на барут. Тя измила очите си на извора и болките ѝ силно намалели. Баща ѝ напълнил манерката си с вода от извора и по пътя още няколко пъти измил очите на детето – подобрението било чудодейно. По-късно отец Серафим отишъл в Габрово при архиерейския наместник поп Стефан Станимиров и му разказал за извора. Дал му 5 лири и го помолил да построи кладенец. Донка, дъщерята на поп Стефан, страдала от постоянни пъпки на лицето. Поп Стефан я завел на извора и наистина след няколко измивания с минералната вода лицето ѝ оздравяло. Поп Стефан направил кладенец на мястото, който бил осветен на 17 юли (Св. Марина) 1890 г.

Втора легенда гласи, че лековитите свойства на водата били открити от един турски ага. Преди да поеме през трудния път през Балкана, той отседнал със свитата и семейството си на поляната до река Козещица, точно до извора. Едно от децата на агата, което имало очно заболяване, паднало без да иска във водата, след което почувствало облекчение. Семейството на турския велможа се задържало за по-дълго, а детето постоянно си миело очите от лековития извор. Така то се излекувало. За благодарност агата дал пари, за да бъде направена малката каменна постройка над мястото, откъдето бликала водата. Край нея постоянно започнали да се стичат както местни жители, така и пътници, преминаващи през прохода. По-късно, в деня на Света Марина, от селата се събирали хора, за да почетат лечителката, смятана за покровителка на извора и лековитите води.

Чешма по стария път за Шипка

При Вонеща вода се качваме на обходния път, който бе построен през 2019 г. Вървим по него известно време и точно над кв. „Радецки“ свиваме вляво (изток). Това е старият път за Шипка и ни предстои да изкачим известно разстояние, за да стигнем до чешма. Преди това се отбиваме до брега на течащото успоредно на друма дере. При изграждането на обхода е създаден водосток, по който водата да се изтича и да достига устието си при вливането в р. Козещица. Идеята е да проверим дали в момента има вода в дерето и ако няма – на връщане да преминем през голямата тръба и така директно да стигнем до „Радецки“. В противен случай ще трябва да вървим още по асфалтовото шосе и едва по-напред да слезем в махалата. За съжаление, има достатъчно вода, за да се откажем, а като се добавят тинята и набраздената форма на тръбата, идеята се отхвърля още по-категорично.

На руска военна карта виждаме, че точно на това място, където днес е водостокът, е имало мост. Тази информация е важна, защото в пътеписа си Феликс Каниц споменава, че последният, четвърти мост, по който е минал, се е намирал покрай хан. А хан е имало тъкмо в днешния „Радецки“, за който ще споменем след малко. Към приложената карта ще се връщаме и по-нататък в текста.

Изкачваме се нагоре по стария стръмен път. Именно по него на 17 юли 1877 г. е минала колоната от 4 роти на подполковник Линдстрем по време на Руско-турската война. Разстоянието, което трябва да преминем, не е голямо, но денивелацията е сериозна. На места има и паднали дървета. Целият път е пометен от пороищата през всички тези десетилетия. Накрая достигаме до чешмата. Отдавна е запустяла и вода от нея не тече. Градена е от плочи и има общо три корита – едно основно, а в него има чучури и когато водата достигне до тях, прелива в другите две и ги пълни. Едното от тези корита вече е разбито.

Честно казано, не бях впечатлен. Но пък видяхме още един обект. Спускаме се обратно надолу, като този път е доста по-леко. Стигайки отново на обходния път, вървим по него в южна посока и при първия удачен момент се отклонихме и влязохме в „Радецки“, озовавайки се точно до рибния ресторант. Бат Петьо, съзирайки искрите в погледа ми, вперен в заведението, тактично ме пита:

– Няма ли да отидем да видим моста?

История на квартал „Радецки“

Разбира се, че ще отидем. Но нека първо да споменем няколко думи за историята на квартала и да изясним някои факти.

Старото име на селището е Червен бряг. А за Червен бряг черпим информация основно от разказите на Феликс Каниц и участника в Руско-турската война Стефан Кисов. Тук трябва да направим и първото уточнение. По времето и на двамата автори селище на мястото на днешния квартал не съществува. Под Червен бряг те разбират местността от река Козещица при съвременния „Радецки“, приблизително до съвременния т. нар. „Червен завой“ по пътя за Шипка. В това число се включва и върха, който се намира непосредствено югозападно от този завой. Разбира се, границите са условни, но е ключово, че когато тези източници споменават „Червен бряг“, те визират местността, а не селището – просто защото такова в онзи момент не е имало. Дори в немското издание на „Дунавска България и Балканът“ Феликс Каниц нарича мястото „rother Hügel“, т.е. „червен хълм“. По-късното селище Червен бряг се намира в долината на река, а не на възвишение.

Под името „Червен бряг“ се е разбирало и мястото, на което пътят, водещ до с. Стоманеци и с. Зелено дърво, се отделя и започва изкачване на изток през Шипченския проход, т.е. като кръстопът.

Името си тази местност, а впоследствие и селото, получават заради червената глинеста почва в околността.

Поради изключителната важност на пътя за Шипка, на мястото на днешния Червен бряг преди Освобождението възниква хан и поне до края на войната е единственият обект на това място, ако изключим водениците, които са малко по на юг. Селище по това време няма. По-късно се появява второ ханче. В издадената през 1934 г. книга „Из общественото и културно минало на Габрово“ Петър Цончев пише: „На Червен бряг, до самата чешма, дето са ханищата, се виждат и днес ясно очертани русанлии зидове от стара каменна постройка…“, визирайки раннохристиянската базилика, намираща се днес в центъра на „Радецки“. Т.е. по това време вторият хан вече е съществувал, при това от достатъчно дълго време.

Именно покрай тези две крайпътни заведения по-късно се оформя село Червен бряг, като в него се заселват и жители от съседното село Стоманеци. Хановете работят до около 1933-1934 г., когато движението по стария път драстично намалява заради прокарването на новото шосе през Шипченския проход. По-късно единият хан е съборен, а другият изгаря.

В наличната литература за Червен бряг се срещат твърдения, че на мястото на квартала е имало две стражарници. Това не отговаря на историческата действителност, защото въпросните стражарници (беклемета) са се намирали нагоре по стария път за Шипка. Първата от тях може да бъде видяна на приложената по-горе руска карта, като на нея добре личи, че по онова време в днешния Червен бряг е имало само една постройка – споменатия вече хан.

През декември 1949 г. Червен бряг е преименуван на „Радецки“, а от 1955 г. е присъединен към габровската община.

Миховски мост, кв. „Радецки“

Да се върнем на разходката. С бат Петьо слязохме в „Радецки“ и отиваме да търсим мост. Имаме още няколко часа дневна светлина и ще ползваме колкото можем от нея. Най-напред минаваме покрай обект, който съм маркирал като чешма. Не знам кой е решил да го определи като такава. Представлява една тръба с кран, едва подаваща се от земята, от която тече вода. И толкова. Може би е удачно кучетата и котките да пият от тук, но в никакъв случай не мога да го нарека „чешма“. На метри след нея достигаме и моста, който, както по-късно разбрахме от местните, се наричал „Миховски“. Предназначението му е да свързва кв. „Радецки“ със село Стоманеците.

Първото ни впечатление е, че е пуст и неизползваем, с бетонни основи и парапети. Преди построяването му тук е имало дървен мост, който все още стои под бетона. Явно инженерите са решили да използват здравите дървени трупи за подпора. Това, което не е ясно защо са решили инженерите, е фактът, че мостът не стъпва на отсрещния бряг. „Що за мост е тогава“, ще попитате. И ние това се чудихме. Но е факт – можете да стъпите на моста, но той приключва малко преди да достигне брега. Все пак при повече желание може да се прекоси реката, но трябва от моста да се прехвърлите на бетонния бент и да вървите по стената, което е малко рисковано.

Мястото на Миховския мост също е свързано с Руско-турската война. На приложената карта виждаме маршрута, по който е преминала колоната на подполковник Хоменко по време на придвижването на войската за шипченските боеве. Ясно се вижда, че армията му пресича реката в кв. „Радецки“ именно на това място. Според картата по онова време не е имало мост, но очевидно е имало брод или временно съоръжение, щом е било възможно войска да премине от там. Тази колона, подобно на водената от Линдстрем, извършва похода си на 17 юли 1877 г.

Стефан Кисов също разказва как е преминал реката на това място: „Когато дружината пристигна до ханчето при Червен бряг, беше вече започнало да се стъмнява. От тук, след една малка почивка, 3-та дружина тръгна по пътя, който се отделя от онзи за Шипка и върви към запад, като минува през една малка речица, вливаща се в Янтра (Авторът е сбъркал името на реката. Под Янтра да се разбира днешната р. Паничарка – б.а.) току до самия Чортов мост (Хаджицонев мост – б.а.). От речицата пътят изведнъж започва да се възкачва по една възвишеност. Тук той бе изринат от дъждовните порои и затуй твърде трудно се вървеше. Беше вече късно, когато 3-та дружина пристигна в с. Стоманеци, гдето се и разположи за нощуване“.

Несъмнено споменатата „речица“ е р. Козещица, а мястото на пресичането ѝ несъмнено е днешният безбрежен Миховски мост. Съоръжение обаче тогава е нямало, защото авторът не споменава за такова, което е в синхрон с руската карта, на която също няма мост.

Второто, което разбираме от този цитат, е едно от по-старите имена на Хаджицонев мост. Тук той е споменат като Чортов. Доказва го фактът, че вливането на Козещица в Паничарка (която Кисов погрешно нарича Янтра) е именно при него. По-късно отново ще се спра по-детайлно на Хаджицонев мост.

На метри след Миховския има изграден друг, съвременен мост, по който може да мине дори автомобил. Той не може да привлече вниманието с нищо – представлява бетонна плоча с метални парапети. На метри преди него Белилската река се влива в Козещица. След прекосяването на моста виждаме каменните основи на стара постройка край брега. Воденица. Една от тези, които се виждат и на приложената руска карта. В нея има и голям иманярски изкоп.

ВЕЦ Малуша и почивната станция

Продължаваме нагоре към ВЕЦ Малуша. Най-напред достигаме пречиствателната станция за питейни води (ПСПВ). Тук, макар да се чуват звуци от двигатели, е пусто, ако изключим кучето, което шари из двора. До станцията има неколкоетажна изоставена сграда. Възможно е някога тук да е живял персоналът – както на станцията, така и на ВЕЦ-а. Сега обаче зданието се руши.

Над съоръжението започва един скален масив, който достига чак до билото на Стара планина. На ръба на този масив днес има воден резервоар.

Ще направя кратко отклонение в името на историята. През днешния квартал „Радецки“ е преминавал древен път север-юг. Най-вероятно именно при сегашния резервоар за вода този път е започвал да набира височина, след това е вървял по билата на хълмовете, за да достигне до върха на планината, откъдето да слезе в Казанлъшкото поле западно от днешния град Шипка.

След завоя на пречиствателната станция пред нас се изправя сградата на ВЕЦ „Малуша“, кацнала на брега на река Козещица, чиито води буйно се спускат надолу, тласкани от силата на гравитацията. Зданието е изненадващо малко или поне в моите представи е такова. Мястото е както усойно и сенчесто, така и приятно с горската си тишина и чуруликането на птиците, възвестяващи току-що настъпилата пролет.

Основаният на 17 декември 1922 г. воден синдикат „Малуша“ си поставя за задача построяването на електрическа централа на река Козещица и Стоманешка, при с. Червен бряг, която да осигури енергия за осветлението на град Габрово. Строежът обаче спира на следващата 1923 г., а през януари 1926 г. „Малуша“ се слива с другия воден синдикат в Габрово – „Грамадата“. Години по-късно тази идея намира място и в планиранията на Габровската община. През 1937 г. с. Червен бряг е включено в четиригодишен благоустройствен план на градската управа за изграждане на обект „Козещица“ с ВЕЦ „Малуша“. Воден синдикат „Грамадата“, чийто главен акционер е Габровската община, започва подготовка за строителството на водноелектрическата централа през същата година. Строителните работи продължават от 1938 г. до 22 април 1940 г., когато ВЕЦ „Малуша“ е пусната. Официалното откриване е на 3 ноември 1940 г. Изграждането на ВЕЦ-а включва корекция на р. Козещица, построяване на сграда и железобетонен мост над реката.

На 14 май 1941 г. е пуснат и водопровод „Малуша“ от река Козещица, който е първият прокаран от Балкана за водоснабдяване на града. До този момент Габрово е водоснабдявано единствено от извор „Топлика“ в кв. „Камъка“.

На метри след сградата на централата се вижда запустяло заградено пространство, в което се подава бяла постройка, потънала в храсти. Има метална врата с релефен надпис – „ТЕЦ Габрово“. Изглежда това е било почивна база на работниците от топлоелектрическата централа по времето на комунизма, или поне на техните шефове. Интересно решение – точно до ВЕЦ-а правиш място за почивка на ТЕЦ-а.

Пътят прави завой, следвайки коритото на реката. Има изграден примитивен мост със стара метална порта, която трябва да спира преминаването. Синджирът, с който са вързани двете крила, обаче е толкова дълъг, че безпроблемно се мушваме под него и се насочваме към сградата на почивната база. Някогашната алея е потънала в шума, къпини и други храсти. Точно над реката е издигната своеобразна „кула“, на върха на която има изградена беседка с покрив и прозорчета. Своеобразна банкетна зала за горещите летни дни. Масата все още стои, а около нея, прикрепени към стените, има меки диванчета без облегалки. Обзалагам се, че тук е имало незабравими нощи.

Връщаме се. Време е да направим онова, което по принцип предстоеше веднага след проверката на върховете – да седнем в рибния ресторант. Приближавайки към него, се надяваме да има свободна маса. Пресичаме басейните със сом и пъстърва и се настаняваме, поръчвайки по порция шаран и голяма ракия. Обсъждаме резултатите от днес, макар да не сме приключили, и споделяме разни истории.

Чешмата на трудовата повинност от 1934 г.

При обратния път трябва да посетим чешма в самия център на „Радецки“. Всъщност това място има характеристиката на село във всеки аспект. Няма нищо градско в него и го казвам изцяло в положителен смисъл.

Подминаваме рушащи се къщи, градени от камък и дъски. Други пък са от плет и кирпич, които стърчат изпод падащата мазилка. Бурените между камъните издават, че много от стопаните отдавна ги няма.

Но не навсякъде е така. Ето, в тази къща например двама мъже седят и си хортуват. Прекъсваме им разговора с различни въпроси, свързани с чешмата, която се намира точно срещу двора на имота, както и на заровената раннохристиянска базилика, на която ще отделя специално внимание. Именно от тях разбрахме и името на Миховския мост.

Благодарим за информацията и отиваме към чешмата. А тя наистина е голяма и красива. Градена от добре обработен камък, двата ѝ края постепенно се скосяват, за да добие тя форма на издължен равнобедрен трапец. Огромно корито събира водата ѝ, а в левия край има по-дълбоко такова, вероятно служило за пране.

На средата на фасадата има голяма табела с надпис, упоменаващ строителите – „Споменъ отъ вр. трудова. С. Червен бряг. 1934 г.“ С други думи, тази чешма е строена от трудовата повинност, а по онова време „Радецки“ все още е носел старото си име – Червен бряг. Този надпис е увенчан с арка, а върху нея – сфера.

От лявата страна на това прекрасно водно съоръжение има вградена по-стара плоча, на която успяваме да разчетем следния надпис – „1897 ОКТ 10. СТО МИХ. СИНЪ ХРИСТО“. Първоначално човек може да си помисли, че на това място е имало по-стара чешма и надписът е бил на нея. Впоследствие, при строежа на новата, в израз на приемственост, плочата да е включена в градежа. Но това не е така. Според нашите събеседници този елемент е донесен от друго място в селото, където е бил монтиран към стената на къща.

Възможно е въпросният човек да се е казвал Стоян Михов и да е бил влиятелен червенобреговец. Възможно е дори да е бил благодетелят на Миховския мост и затова той да е кръстен така. Дали това отговаря на историческата истина, не знаем, и горното предположение остава само в сферата на догадките.

Раннохристиянска базилика в кв. „Радецки“

Идва ред и на един от най-вълнуващите обекти в „Радецки“, който ме заинтригува дълбоко, макар да не може да се види и сантиметър от него. Става въпрос за останките от раннохристиянска базилика, които бяха открити през 2019 г. по време на строежа на околовръстния път на Габрово. Обектът се намира на 60 м южно от голямата чешма в центъра на квартала.

Пръв за базиликата съобщава Петър Цончев, който се сдобива с открита при нея монета от времето на римския император Юстиниан I (527 – 565 г.). Именно базирайки се на артефакта, активното съществуване на храма може да бъде отнесено към VI в. от н.е. По думите му част от къщите в квартала са построени именно с камъните на античната църква. Местни хора разказвали на Цончев, че освен монети, са откривали също така сребърни кандила, синджири и други предмети. Авторът съвсем резонно прави предположение, че наличието на църква и минерален извор в съседство (дн. Вонеща вода) може да означава, че в района е имало римско селище. Трябва да добавим и споменатия вече факт, че през „Радецки“ е преминавал древен път, който пресича Стара планина. Всички тези обстоятелства неизбежно водят до мисълта, че в района има още много неразкрити и неизследвани старини.

При разкриването на базиликата през 2019 г. са проведени спасителни археологически разкопки от проф. Хитко Вачев и д-р Филип Петрунов. Очевидно не е имало много време за проучване, защото резултатите от тях са скромни. От църквата са запазени и разкрити апсидата и част от южната стена. Общите размери на по­стройката са: 15,65 м по оста изток – запад и 8,65 м по оста север – юг. Северната стена на храма е напълно унищожена при съвременни регулационни дейности. Ос­таналата част от храмовата постройка попада на границите на частен имот. Апсидата е полукръгла и е широка 5,10 м. Су­перструктурата е запазена на височина 0,30 – 0,50 м. Разкрити са останки от примитивен синтрон. Той има размери 2,10 м по оста север-юг и дъл­жина 2,04 м по оста изток-запад.

За настилка са използвани тухли и каменни плочи с размери 0,29 м х 0,29 м и 0,29 х 0,16 м. Прост­ранството западно от плочника е унищожено при извършване на съвременни регулационни дей­ности. През него минава съвременен водопровод с дължина 13 m. След събраните сведения, той е захранвал с вода съществуващия през 30-те години на ХХ в. хан. Друг тръбопровод минава напречно през апсидата, с което я е разрушил. Той вероятно е изграден през 60-те години на XX в. Сред находките е добре запазена монета на император Юстин II и императрица София, отсечена в Константинопол през 570 – 571 г., което потвърждава тезата за датировката на храма към VI век.

Интерес представлява още един факт – до храма е открит зид от масивни камъни (0,95 × 3,10 м, височина до 0,70 м), който вероятно е от по-ранна археологическа структура, предшестваща църквата. Което, ако е вярно, би означавало, че в кв. „Радецки“ има следи от човешка дейност още преди VI в. от н.е.

Скоро след разкриването на базиликата в регионалните медии се появява интересна публикация, свързана с храма. В нея се прави препратка към легенда, публикувана в книгата на Илия Габровски „Легенди за Габровския край“. Според нея църквата е издигната при пренасянето мощите на Св. Петка в Търново през 1238 г. Ковчегът се носел от четирима монаси под контрола на преславския епископ Марко, който издъхнал по време на процесията именно в района на кв. „Радецки“. След пренасянето монасите се върнали в Балкана при лобното място на Марко и основали манастир, който кръстили „Св. Никола“. Авторът смята, че откритата базилика е част от предполагаемия манастирски комплекс.

Първо да обърнем внимание на въпросния епископ Марко. Пръв му обръща внимание историкът Васил Аврамов в книгата си „Войната на България с Византия в 1190 г.“, като е отбелязано, че цар Иван Асен II „изпратил преславския митрополит Марка да ги пренесе (мощите на Св. Петка – б.а.)“. Дали е имало четирима монаси, дали мощите са били в ковчег и дали духовникът е починал по време на пренасянето, не се споменава. Вероятно именно от Аврамов Габровски е почерпил името на митрополита, а кой е доукрасил историята – не е ясно.

Второ и по-важно. Петър Цончев и проф. Хитко Вачев датират открития храм към VI в., като се аргументират с категорични доказателства, като римски императорски монети. Това влиза в конфликт с тезата, че базиликата е строена по време на пренасянето на мощите на Св. Петка в Търново през XIII в. Разликата е около 700 години! Така че тази версия може да е красива и романтична, но по никакъв начин не може да бъде отнесена към реални исторически събития и не трябва да се използва като аргумент за историографски заключения.

Още през лятото на 2019 г. разкритата базилика е регистрирана като недвижима културна ценност от национално значение. Резултатите от проучването са предадени на тричленна експертна комисия с председател Гергана Шейлева, регионален инспектор от Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ към Министерството на културата. Заключението е, че „придобитите данни и степента на запазеност на разкритите структури дават основание проучвателният екип да препоръча на комисията да освободи терена за реализация на инвестиционното намерение“. Разбирай – църквата да се затрива и строежът на пътя да продължи, минавайки през нея. Това заключение (от дирекция за опазване на културното наследство!) е забележителен пример за бюрократичен евфемизъм, с който се унищожава археологическа ценност.

Така се и случва  – след проучването базиликата е погребана. Днес се намира под пътния насип и под стопанската постройка, под която се е намирала и преди разкриването си. От нея не може да бъде видяно нищо. Всички, а най-вече местните, се питат – не можеше ли вместо църквата да се затрупва, да се беше изградила конструкция, по която шосето да преминава, а археологическият обект да се превърне в местна забележителност и туристическа атракция? И кой е отговорен за състоянието ѝ днес – музеят, общината, държавата?

Към Габрово

Тръгваме си с намерение да вървим до Габрово по асфалтовия път. Точно срещу погребаната църква виждаме къща, на фасадата на която има поставена паметна плоча. Този тип паметници са много характерни за домовете на партизаните и този не прави изключение – на това място са живяли Васил Станев и Рада Христова, ятаци на Габровско-севлиевския партизански отряд. Не дочакват да видят кървавия преврат на 9 септември 1944 г., защото на 9 юни същата година са разстреляни.

Полека излизаме от квартал „Радецки“, като по пътя се виждат разнообразни къщи – някои са поддържани вили, други са вехти и западнали постройки. Впечатлявам се от дувар, половината от който е укрепен с контрафорси. Не е помръднал. Част от неукрепената половина обаче е поддала и бетонната плоча се е наклонила.

Последната къща на махалата е в плачевно състояние. Някога красива, градена от тухли от кал, двуетажна и със симпатична тераса, днес таванът ѝ гние, старите дограми едва се крепят на рамките си, а падналият стобор напомня, че тук отдавна няма живот.

Така полека влизаме в Габрово. Малко след входа на града, вляво от пътя, се вижда паметна плоча на същото младо момче, на което беше посветена чешмата в началото на този разказ – Драгомир Хаджиганев. Каква мъка са преживели родителите му, дори не искам да разбирам…

Старият каменен мост над р. Козещица

Веднага след този паметник, на метри вляво от главния път, се издига неголям красив, но запустял старинен мост с една арка. Той отдавна е изпълнил мисията си и днес е потънал в забрава. Намира се точно при устието на дерето, идващо от с. Малуша. Тук река Козещица приема водите му и съоръжението е над нея. Кокетното каменно мостче днес е обрасло с тръни, а едната му основа е подкопана от иманяри, които са търсили зазидано съкровище. Що за глупост е тази мания да търсиш злато в основите на мост? Ако вие построите такова съоръжение и разполагате с богатство, ще го скриете ли в моста? Както и да е, разрухата у нас е повсеместна.

Най-вероятно именно тук е преминавал и древният път, идващ от днешния център на града и отиващ към кв. „Радецки“, за който вече говорихме. Останки от по-стар мост, разбира се, няма, и можем само да гадаем точното място, на което е бил позициониран, но би следвало да е в непосредствена близост до това каменно съоръжение или до съседния Хаджицонев мост.

Хаджицонев мост

Последният ни обект за днес е каменният Хаджицонев мост, който е дал името на цял квартал. Намира се на ок. 35 м след предишния малък мост при влизане в Габрово. В момента е неизползваем за автомобили, а липсват и парапети. Успоредно на него е построено асфалтово шосе. Това, че не се използва, обаче не го прави по-малко красив. Строежът му е такъв, че целият му южен край е като „залепен“ за съседната висока скала. Имало е майстори едно време.

Хаджицонев мост е изграден над река Паничарка, за да улеснява пътниците по стария маршрут от Габрово през Шипченския проход към южна България. Преди създаването му пътуващите са прегазвали брод на мястото, където се сливат реките Паничарка и Козещица. Според Феликс Каниц, „точката, на която се сливат Паничарка и Козещица“ е „като че ли най-живописната картина на северното изкачване към Шипченския проход“. Пътешественикът използва наименованието Чобан кюпрю (Овчарски мост) и допълва, че „красиво извитият мост допринася за „романтиката на великолепната гледка, на която никога не липсва оживяващият декор от овчари, кервани, стада добитък и т.н.“

Стефан Кисов също споделя преживяването си по време на преминаването през Хаджицонев мост, който той нарича Чортов мост (Дяволски мост – б.а.):

„Денят беше навъсен. Черни облаци като нощ бяха нависнали над грандиозния Балкан и покрили със своята черна завеса високите му върхове. Такива облаци винаги биват дъждоносни и за туй аз подканих коня си да ускори крачките. От Габрово пътят върви по левия бряг на р. Янтра, като се издига постепенно нагоре. На 5-6 версти от града минах през реката по един висок гърбав от стара направа мост, който впоследствие беше наречен от русите „чортов мост“. Наистина, мостът, прилепен с единия си край към една скала, издигнат високо на 8-10 метра над водата, бе тесен, колкото да мине една кола, и без пречки отстрани. Той имаше твърде див изглед, беше страшен за минаване и напълно заслужаваше названието си „чортов мост“.“

Описанието на този мост съответства единствено на Хаджицонев мост. По-рано в текста отново цитирах Кисов, който споменава и „една малка речица (Козещица – б.а.), вливаща се в Янтра (става дума за Паничарка – б.а.) току до самия Чортов мост“.

От горните сведения можем недвусмислено да заключим, че Хаджицонев мост, Чобан кюпрю и Чортов мост са наименования на едно и също съоръжение. В наличната литература последните две имена могат да бъдат срещнати като два съвсем отделни моста, което е погрешно.

Не се застояваме много на Хаджицонев мост. Уличното движение не го предполага. След малко ще се здрачи, а ние с бат Петьо бавно потъваме сред къщите на оживените крайни квартали на Габрово, за да се приберем в бетонените си клетки, които с умиление наричаме „дом“.

–

* Благодаря на габровския етнограф Петър Петров за споделената информация и полезните дискусии, които проведохме заедно.

Използвани източници:

Цончев, Петър. Из общественото и културно минало на Габрово, 1996.

Рабовянов, Деян. Археологическо наблюдение по трасето на обход на гр. Габрово. Археологически открития и разкопки през 2018 – София, 2019.

Вачев, Хитко и др. Късноантична църква по трасето на обект „Обход на гр. Габрово“. Археологически открития и разкопки през 2019 – София, 2020, кн. 2.

Каниц, Феликс. Дунавска България и Балканът – Борина, 1995

Kanitz, Philipp. Donau-bulgarien und der Balkan , Felix Kanitz – Gebhardt & Wilisch, 1882

Кисов, Стефан. Българското опълчение в освободителната руско-турска война – Придворна печатница Братя Прошекови, 1902

Аврамов, Васил. Войната на България съ Византия в 1190 г. и погромътъ на императора Исакъ Ангелъ при гр. Трявна – Печатница на армейския военно-издателски фондъ, 1929.

Георгиев, Георги и др. Кратка история на Освободителната война 1877-1878. Преглед на военните действия – София, 2021.

Атлас карт, планов и схем к описанию Русско-турецкой войны 1877-1878 г. г. на Балканском полуострове

Цонева, Даниела и др. Кварталите на Габрово Ч. 2. – София, 2023.

Цонева, Даниела и др. Габрово и габровци в старата книжнина – София, 2010.

100 вести (Габрово), N 146, 1 авг. 2019, с. 1-2

100 вести (Габрово), N 148, 5 авг. 2019, с. 2

Габрово днес, N 174, 28 ноем. 2002, с. 1, 6

Мляков, Владимир. Личен архив.

Разгледайте и снимките в галерията: