Малинка – селото, което никой не помни

Времената на Късната Римска империя са белязани от множество кризи, като вероятно най-тежките от тях са били нашествията на варварските племена – готи, хуни и др. Всички те плячкосвали земите на римляните и разорявали градовете им. С особена сила това важи за днешните български територии. И до днес сред руините на някогашните величествени зидове личат обгорелите камъни, станали неми свидетели на залеза на римската култура.

Чували ли сте за колибарското селце Малинка? Старото му име е Гаджули и се намира на 5,3 км северно от центъра на Трявна. Отдавна е изоставено, няма го на картата и практически е невъзможно да попаднете на него случайно. Но какво общо има Римската империя с Малинка?

Общото е, че когато видях останките от къщите на това село, се сетих именно за варварските опустошения, обезличили безчет крепости и градове. Сякаш Малинка бе сред тях – самотни разрушени зидове стърчаха над земята, други бяха погълнати от природата и само бистрата вода на реката, блъскайки се в скалите, нарушаваше тягостната тишина, прорязвана от време на време и от граченето на гарван.

Елате с мен, за да ви заведа на място, на което вероятно никога не сте били. В призрачно село, за което вече никой не си спомня.

Както обикновено, предоставям интерактивна карта с маршрути и GPS координати на интересните обекти. В края на публикацията можете да видите допълнителни снимки от посещението ни на Малинка.

Пътят към Малинка

Малкото призрачно селце, брояло едва няколко къщи, беше в полезрението ни от месеци. Едва сега обаче успя да влезе в плана ни, който създадохме с моя приятел етнографа Петър Петров. През днешния ден вече бяхме посетили изоставеното село Стойчевци, след което обиколихме Стайновци и атрактивния Гърбав мост. Именно при запустялото каменно съоръжение е началната точка на разходката, за която ще ви разкажа.

Идвайки от юг, единственият достъпен начин да стигнете до Малинка е по ЖП линията, вървяща от спирката на Стайновци. Посоченият мост се намира точно до железния път, така че просто излизаме на релсите и вървим в северна посока. Разстоянието не е голямо, но все пак трябва да се оглеждаме. В някакъв момент река Дряновска, наричана тук също и с името Тревненска, покрай която минава линията, прави остър меандър и инженерите, прокарвали трасето, са преценили, че най-удачният начин да бъде преодолян завоя, е чрез два големи ЖП моста, пресичащи двете страни на меандъра. Минаваме през тях и разглеждаме коритото на реката.

Все още не знаем къде и дали изобщо има заход за Малинка, затова започваме да се оглеждаме. От източната страна на линията реката прави още един меандър, чрез който се е образувал нещо като малък полуостров. Именно в северната половина на този полуостров се е намирало селото.

В Малинка

Тъкмо докато обсъждаме къде точно да се шмугнем, видяхме идеалното място да го направим. Слизаме от релсите и както всичко наоколо беше гора, изведнъж като с магия пред нас изникнаха старите каменни дувари и стените на някогашните къщи. Ти да видиш! Толкова пъти съм минавал с влака по линията през Тревненския проход, и нито веднъж не съм видял тези останки. А те са буквално на метри от ЖП трасето.

Все още не знаехме, но това пред нас бяха най-запазените и достъпни постройки от селцето. Приближаваме се към тях, за да ги разгледаме. Дворните дувари на места са високи повече от метър. Градени са предимно от грубо издялани камъни, като зидарията е суха и не е прецизна.

Газейки из шумата, влизаме в онова, което е останало от къщата. Градена е от камък, като при строежа е използвана кална спойка. На едната стена са облегнати ръждясалите метални табли на старо легло. На места се виждат и отворите на долапите. От външната страна с тъмни отвори, приличащи на очни кухини, ни гледа захвърлен шкаф, на който дървото по чудо все още не е изгнило.

По-напред се издигат високите каменни стени на друго голямо помещение, вероятно стопанско. Единият му етаж е бил вкопан в земята.

История на Малинка

Обикаляйки около тези мълчаливи руини, нямаше как да не се запитам – що за съдба има Малинка? Кой и защо е основал няколкото къщи тук? И кое го е накарало да напусне селцето? Извънредно малко е онова, което знаем за него, но аз ще ви представя информацията, с която успях да се сдобия.

Първоначално селото е носило името Гаджули/Гаджулите. То е било най-малкото родово селище в Тревненския край. При преброяването на населението през 1887 г. в него живеят само две домакинства, общо 12 души. През следващите десетилетия броят им достига максимум от съответно 4 и 27, но още около 1930 г. започва обратен процес. Мнозина от обитателите на колибарското селце се изселват и през 1946 г. там живеят само 9 души, през 1956 г. – едва 4. През 1965 г. обезлюденото селище е заличено от Списъка на населените места.

Селищното име Гаджули произлиза от родово име по прякор с неизвестна история. В официални документи от 1905 и 1910 г. един от местните жители е записан като Слави Стоянов Гаджуля. Малко по-късно родовото име по прякор се превръща във фамилно име. Така, в документи от периода 1916-1940 г. същият мъж вече се казва Слави Стоянов Гаджулев.

В началото на 1951 г. селището е преименувано. Това става в рамките на широка кампания по преименуване на селища, започнала скоро след приемането на „Указа за наименованията с народностно и обществено значение“ през май 1949 г. В нея големи градове като Варна, Шумен, Добрич и Горна Джумая получават нови имена – съответно Сталин, Коларовград, Толбухин и Благоевград. Идва ред и на малки селца, чиито имена били схващани като неподходящи за новия социалистически строй. С указ, публикуван в „Държавен вестник“ от 9.2.1951 г., Гаджулите получават името Малинка. Не е известно какви са били мотивите на градския и околийския народен съвет в Трявна за избора на новото име.

В търсене на още останки

Отправяме се по импровизирана пътечка навътре в полуостровчето. От източната страна, на брега на реката, сме си отбелязали, че е имало и други постройки. Отиваме да проверим, вървейки по тревиста поляна. Сред всички къпини и всевъзможни храсталаци, няма как да не направят впечатление жълтите като лимон нарциси, които не се нуждаят от никого, за да възвестят току-що настъпилата пролет.

Приближаваме се към точката, където трябва да са сградите. Тъкмо тук констатираме, че достигането до тях е невъзможно – тръните са големи, много са и буквално са превзели руините до степен, до която не можем да ги разпознаем, а още по-малко – да определим колко са запазени. Това разочарование ни кара директно да се върнем назад, но ми се иска да споделя още нещо, което разбрах за Малинка.

В разговор с жител на близкото село Тодореците обсъдихме селището, което той познаваше само като Гаджулите. По думите му на брега на реката е имало воденица, при която са идвали хора от различни села, включително от Дурча, което се намира на другия бряг на реката. Някога от там до воденицата се е стигало по брод. В момента има примитивен мост, на който след малко ще обърна внимание.

Тази информация е ценна, защото тя ни казва няколко неща. Първо, воденицата е била един вид препитание за колибарското селище. Второ – става ясно какво са представлявали останките на източния бряг, които днес са превзети от къпини и са недостъпни.

Дървеният мост към с. Дурча

Връщайки се назад, стигаме отново до северния край на полуострова. Оглеждаме брега и се качваме при постройките, които посетихме най-напред. Тук именно идва моментът, който беше под въпрос. Предварително бяхме направили обосновано предположение, че при Малинка трябва да има начин река Дряновска/Тревненска да бъде прекосена и да се стигне на другия бряг, където се намира с. Дурча. В края на март това означаваше наличие на брод или мост. Оказа се, че е второто.

Мостчето е малко и доста старо. Трите му основи (две на бреговете и една в реката) са от бетон, а върху тях – каменен градеж. Върху централната основа са издигнати ЖП релси, които крепят моста в тази му част. Самото съоръжение също представлява две дълги релси от край до край, напречно покрити с дъски, които на места дори са кърпени. Проблемът е там, че не се знае кога последно някой е минавал тук и какъв товар може да понесе изсъхналата вече дървесина.

Рискът си струва не само защото е вълнуващо да минем по този мост, но и защото бъдещите ни планове за деня зависят от това да стигнем на другия бряг. За това предлагам на бат Петьо да го направим един по един, за да не оказваме голямо натоварване на моста. От своя страна аз преминавам, вървейки върху едната ЖП релса и пазейки равновесие, държейки се за парапетите, представляващи прости метални пръти.

Всичко минава успешно и оглеждаме моста от другата му страна. Това е и своеобразното ни сбогуване с Малинка.

А какво има след съоръжението – ще разкажа подробно в следваща публикация, защото това е тема, която за мен е безкрайно интересна.

За финал

Идвайки в Малинка, нямах конкретни очаквания. Знаех, че село тук отдавна няма, но не знаех какво ще видя. Разбира се, няма как тази разруха да те остави безчувствен – виждайки руините на къщите, мебелите, прилични на извадени от хорър филм, неизбежно е да си представиш време, в което тук е имало живот, чувал се е детски смях, а градинката се е обработвала.

Досущ като живота в Римската империя.

–

*Благодаря на Петър Петров за предоставената историческа справка по архивни и статистически документи.

Разгледайте галерията със снимки от с. Малинка: