„За мен всичко е цел, смисъл и посока“ – Мирела Костадинова с нова книга – „За късата клечка и съдбата“

Преди дни в Столична библиотека (Американкия център) в София бе премиерата на новата книга „За късата клечка и съдбата“, която е на габровката Мирела Костадинова. Това е всъщност книга-разговор между авторката и художника Калин Николов.

Мирела Костадинова е доктор по философия, автор на книгите: “Спомен за камбани”,  “Справедливостта на невестулката”, “Червените мишки“, “Перце от сойка“ и др., както и съставител на различни издания. Носител е на Априловска награда за литература.

Потърсих Мирела Костадинова за интервю по повод най-новата ù книга, но при така отворилата се възможност за разговор няма как да не попитам и други въпроси, които представляват интерес за широката публика.

• Г-жо Костадинова, как се зароди идеята за тази най-нова Ваша книга – разговор с художника Калин Николов? Ваша ли бе и как протече цялостния процес по нейното написване? Очакват ли се премиери на книгата и на други места, извън София и ако да – къде?

„Идеята е изцяло моя. С художника Калин Николов често имахме дълги разговори за изкуство, философия и литература. Той ми разказваше факти от своя жизнен и творчески път. В един момент усетих, че всичко това отлита на някъде,

трябва да се улови, за да не изчезне.

Започнах да мисля как да запазя тези негови разкази.

Във връзка с работата си чета литературни анкети с писатели, препрочитам и тази на проф. Иван Шишманов с Иван Вазов. Но истински ме провокира анкетата на литературния критик Вихрен Чернокожев с Радой Ралин. Тези анкети дават широк хоризонт за живота и творчеството на наши писатели. След като прочетох анкетата на Чернокожев вече знаех какво точно трябва да направя. Но не бях сигурна дали Калин Николов ще се съгласи на това предизвикателство. Той е тих творец.

До момента Калин Николов е автор на пет книги и десетки студии, на няколко ценни каталога в областта на изкуството. Познат е като художник на карикатури, илюстрации, живопис, комикси, шаржове, графики. Той е изследовател, преподавател, музеен работник, историк на изкуствата, оформител на редица издания. Ученик и близък на неповторимия художник Борис Димовски. Калин Николов е определян като „онзи от улицата“, заради смело изразени мнения или още като „художник на социалния ъндърграунд“. Той е истински енциклопедист, заради ерудицията си в различни области на изкуствата и историята.

Свързан е с Габрово и Дома на хумора и сатирата. Правил е изложба по покана на Венета Козарева и Татяна Цанкова. Смята, че

по онова време „веселата къща“ е била истински дом на карикатурата – българска и световна.

Между страниците на новата книга оживяват моменти от живота и творчеството на Калин Николов, негови философски размисли. Художникът ми споделя за общуването си с украинския скулптор Михайло Парасчук, ученик на Роден. Ще прочетете негови спомени за художниците Галилей Симеонов, Владимир Димитров – Майстора, Генко Генков, Атанас Пацев и други емблематични творци за културата ни. Ще научите за срещите и отношенията му с Борис Димовски и начина по който той му повлиява в творчеството и живота. С Калин разговаряме за Радой Ралин и книгата „Неосъществения музей“, която е по идея на известния сатирик. За приятелите на Николов – поета и преводач Георги Рупчев и литературния историк и критик Вихрен Чернокожев. Присъстват имената на още много български и световни творци.

Цялото оформление на книгата и корицата също е дело на художника Калин Николов. Като аз много настоявах на корицата да присъства този негов автопортрет.

Новата книга не е предназначена само за хора свързани с изкуството, но и за всеки, който иска да се докосне до един човешки и творчески свят. До една истинска личност на своето време.

Книгата е написана както всички останали – с ежедневен труд. Да, тя ще бъде представена в Цариброд, от където са корените на художника и там е добре известен, както и в български градове. Но тиражът ù вече е почти на изчерпване.“

• Габровската аутидория Ви познава от Вашите статии във вестник “100 вести”, “Труд”, а сега четем Ваши статии в сайта Епицентър  и вестник Уикенд, в които има публикувани вече значителен брой Ваши статии за забравени и незабравени български писатели, юристи, хора от науката и др. светли личности от нашата история. Откъде черпите вдъхновение и коя е Вашата любима история измежду многото, разказани от Вас?

„Аз нямам време да се вдъхновявам.

Просто сядам и работя, понякога по 14 часа на ден.

Работя в Народната библиотека, в различни архиви, а често се налага да пътувам, за да чета в архиви на музеи в български градове. Не мога да ви разкажа една единствена история, всяка една е неповторима и не присъства в друг живот. Скоро писах за любимата сладкарница на поколения габровци – „Македонеца“, но и за забравената писателка Златка Щерева. Днес излезе от печат „Известия на Националния литературен музей“, където представих поезията на габровеца Димитър Сливков. Утре публикуват мой текст за поетесата Весела Василева. Същевременно работя куп други текстове. Кога да си мисля за „любима история“, нямам време.

За мен всичко е цел, смисъл и посока.

Отдавна избягвам да се умилявам. Обичам, когато сама открия нещо любопитно и интересно и започна да издирвам факти. Понякога за една дата се налага да прелиствам хиляди страници.

Някога, когато живеех в Габрово, имах време да се вдъхновявам. Да наблюдавам от прозореце си дивите патици в реката, изгревът на слънцето, хората които са тръгнали на някъде, потънали в своите угрижени светове. Днес е друго…

Не искам да се връщам назад и не се ровя в собственото си минало. Нехигиенично е.

• Това интервю ще излезе в месеца, предхождащ една от най-светлите дати в нашия календар – Деня на Будителите. Има ли според Вас съвременни будители и успяват ли съвременните ни писатели да достигнат до читателите извън онзи “комерс”, който масово се тиражира ежедневно в медиите и е зададен вече като  “норма”?

Светът ни е пълен с хитреци, крадци и мошеници, които умело се прикриват или напротив – действат без срам.

Но слава на Бога има ги онези другите, които са докоснати от искрата, а може би са извънземни… Кой знае? Нося в душата си свои будители, които едва ли ще се харесат на обществото, то обича фалша. Моите будители са на първо място нравствени хора, а после майстори в своята професионална област. Често другите не ги забелязват, защото нямат очи за това.

Чуждите будители не ме интересуват, ако изобщо ги имат, защото както виждаме, много хора още спят. Будителите от миналото ни пък ме респектират и често пиша за тях, изследвам делата и творчетвото им. Скоро посетих Метоха и Великата школа в квартал Балат в Истамбул, както и други свети места свързани с Георги Раковски, Сава Доброплодни, Гаврил Крътевич, Иван Богоров, Кръстю Пишурка, Петко Славейков и др. личности от Възраждането ни.

За писателите ще кажа същото. Имам свои предпочитания и критерии, не искам да знам за общия вкус. Не гледам телевизия и не знам какво се случва на екрана. Изключително обичам да чета Мартин Мартинов, който скоро Портал Култура нарече „последният певец на българското село“. Майстор е на словото. От едно листо, птица и крушово клонче прави истинска литература. Той живее в село в Делиромана с няколко кози и никой не го е виждал по телевизии и чувал по радио. Продава книгите си естествено не в книжарниците, но те стигат до читателите си.

Всяка качествена книга намира своя път, макар и по-трудно от този на толерираните автори.

Тези дни Мартин Мартинов публикува във фейсбука си тези редове:  „Какви са тези позитивни мисли, за които говорят всички? Аз защо не зная нещо интересно да е причинено от позитивни мисли: клишето „позитивно мислене“ звучи точно като „светло бъдеще“ и е също толкова кухо? Преднамерената позитивна мисъл не е ли лойта, която плува върху плоското, удобно угоено мислене изобщо?“ Цитирам точно тези негови думи, защото

докато живеех в Габрово все някой ме натискаше да имам „позитивно мислене“.

Никога не съм обичала глупавите хора, а същите тези си живееха добре чрез нагаждателство, сервилност, лицемерие и т. н. и ми даваха щедро съвети. Реалността е такава каквато е.“

• Ще си позволя един малко по-личен въпрос – Вие сте родена в Габрово и всъщност известна част от творческия Ви път е изминал именно тук, но защо Мирела Костадинова вече сякаш избягва своя роден град? Вашето отсъствие от Габрово е осезаемо за немалка част от габровци.

„Не мисля, че липсвам на някого, дори на приятелите си. Истината е, че в крайна сметка никой не се интересува от никого. Интересува се единствено от себе си. А в град като Габрово Другият му е единствено операта и балета, когато седне около маса. Не, за да му направи добро или да го измъкне от критична ситуация, а за да се позабавлява с него, защото няма свой смислен свят.

Нямам усещане, както други, за уникалност и неповторимост.

Габрово не се нуждае от хора като мен. Доказа го, показа го и аз си тръгнах. От този град огорчени си тръгнаха и други. И ще продължават докато се стопи окончателно.

Веки път, когато се завръщам констатирам, че буквално с дни, градът е все по-страшен. Не бях се връщала две години, а когато влезнах в жилищната сграда с ужас установих, че във всеки апартамент почти си е отишъл по един човек. Имаше и млади хора. Посрещна ме табло с некролози. Навярно е заради прекрасния начин на живот… Съжалявам, но на мен не ми се умира… Поне не сега. Не може една шепа местни тунеядци да управляват и решават човешки съдби и животи. Вижда се с просто око, че

моделите са сбъркани и не работят.

Аз съм хуманитарен човек и както възпитанието, така и образованието са ме учили, че човекът е висша ценност. На него се гледа като на единствен, сякаш точно той и никой друг утре ще спаси света.

Габрово има други приоритетите и затова хората си тръгват. Най-вече заради унизителното отношение към тях на шепа овластени примитиви. Познавах и помня старите габровци – истински колорити! Чудя се откъде се навъдиха толкова елементарни, властни, алчни, главозамаени и оглупели хора? А някога Аристотел твърдеше, че сме „социални животни“. Нищо подобно! Днес е вярно съждението на Хобс, че „човек за човека е вълк“.

Живеем просто във вълчи времена и отдавна сме загубили отношение към Другия, не го виждаме дори.

• И все пак животът и творческите Ви пътища тръгват от Габрово. Какви емоции Ви обземат, когато сте тук?

„Нищо не се е случило поради Габрово. Можеше да се случи и в Тутракан, в Омуртаг или Враца. Една човешка съдба се определя от волята и характера на конкретната личност и от добронамерените човеци в дните му. Благодарна съм им с цялото си сърце! Разбира се, нашите врагове също преобръщат съдбата ни без да си дават сметка за това.

Обичам Габрово с красивата природа, историята му и конкретни личности. Но не харесвам цял дълъг списък с факти и обстоятелства, които са против обикновените човеци. Емоциите ми към града носят болка. Тъжно ми е, когато преди на всяка крачка срещах познати, а сега – никой. Тотално обезлюдяване. В София един ден в рамките на 300 метра срещнах десетина нашенци. Какво е това? Е, някой ден всички ще се приберем в Габрово, очаквайки смъртта…

Явно властта иска градът да бъде антрето, в което да я очакваме…

И нищо друго. Габрово е истинска мъка за интелигентните хора. Търсят се основно нискоквалифицирани, незнаещи, подчиняващи се, сервилни и безлични хора, които да изпълняват сляпо заповеди. Но вероятно има и щастливи габровци, както има и щастливи роми.“

• И накрая – тъй като сте завършили Философия – коя е Вашата любима философска мисъл, която може да сложим в самия край на това интервю, като послание и като мотивация за онези, които Ви четат, но и към тези, които тепърва ще посягат към Вашите статии и книги?

„С философията отдавна се разделих и не толкова често посягам към нея. Тя ми е дала всичко, което един човек трябва да знае в този живот. И пак нищо не знам… Кой ме чете или ще ме чете – слабо ме интересува. За мен е важно

да предам знанието, до което сама съм се докоснала.

А знанието е за малцина избрани… Вярвам, че живата вода винаги си намира път! Тя има силата да премине и през скала!“

 

Интервюто с Мирела Костадинова е всъщност първото от поредица интервюта на „За Габрово“, планирани за м. Октомври и в чест на Деня на Бутелите – 1 ноември. В рубриката „БудителиТЕ“ ще бъдат публикувани интервюта с онези хора, които с днешна дата чертаят Пътя на БудителиТЕ в нашия град, макар и понякога малко отдалеч.

 

Снимки – Мирела Костадинова, личен архив