По стъпките на паметта: „Премълчаните истории“ на Васил Димитров, носител на Априловската награда за ръкопис

Авторът в „За Габрово“ Васил Димитров превръща своите пътешествия из познати и непознати кътчета от Габровския край в цяла вселена от преживявания, открития и съхранена памет – свят, който той нарича „Премълчаните истории“. Рубриката се ражда естествено, след завръщането му от столичната динамика към спокойствието и корените на Балкана, и постепенно се превръща в мисия: да открива забравени места, да записва неподправени свидетелства и да популяризира богатството на местното културно-историческо наследство. Отличена с Априловската награда за ръкопис, неговата работа показва, че когато любопитството, професионалният усет и емоционалната връзка с родния край се срещнат, се раждат истории, способни да вдъхновяват и да пазят паметта жива.

Настоящето интервю посвещаваме на високото отличие – Априловската награда за ръкопис за 2025 година, която е знак на признателност към значимостта на неговия публицистичен труд, намерил дом в нашия сайт!

– Как се роди идеята за рубриката „Премълчаните истории“ и какво те мотивира да тръгнеш по следите на габровското културно-историческо наследство?

“Премълчаните истории” са типичен пример за нещо, което се ражда по естествен начин, движено от желанието, и ако щеш – от сърцето. Години наред работих и живях в София, а там животът се случва по друг начин. Нямаш време за нищо, още по-малко за природа или изследвания. Но доброволно напуснах работата, която иначе много обичах, и се върнах в Габрово. Столицата вече много ми тежеше, а и нещо ме дърпаше към родното ми място. Като че ли у мен започваше да се натрупва необяснима сантименталност.

Та, още с идването си започнах да оглеждам по картите къде мога да прекарам времето си в даден почивен ден. Това можеше да е екопътека, посещение на крепост, или всичко заедно. Нямаше голямо значение – важно беше да съм в Балкана. В началото с шеговит тон под формата на пътепис чрез фейсбук постове разказвах за преходите си, а след това започнах да публикувам текстовете и в личния си блог vdimitrov.net. Без да е целенасочено, обикалях места, села и пътища, откривайки неща и факти, които не излизаха при търсене в Google. И осъзнах, че вече разполагам с данни, наглед битови, но незаписани никъде. Паралелно с това нарасна още повече и влечението ми към крепостите и древните съоръжения като цяло. Някъде в този период се присъединих към “Български крепости” – група от изключителни мъже, които изцяло на свои разноски правят мащабни изследвания относно старините в държавата и редовно откриват нови крепости. Това затвърди интереса ми към историческите обекти, като дори лично съм открил няколко непознати досега древни съоръжения на територията на Габровско.

Всичко това доведе до логичната мисъл моите обиколки да бъдат документирани и представени пред по-широка публика. В твое лице срещнах непоколебима вяра в това начинание и така се роди рубриката “Премълчаните истории”. Тя е движена изцяло от моите интереси, хобита, вълнения и вдъхновения. Разказвайки и популяризирайки онова, което откривам, се чувствам щастлив. А кое е по важно от щастието?

С екипа на „Български крепости“ по време на обход на древни съоръжения

– Значи ли това, че стремежът към щастие е двигателят на рубиката “Премълчаните истории”?

Ако това не ме правеше щастлив и удовлетворен, “Премълчаните истории” не просто щяха да спрат да съществуват. Те нямаше да се родят. Аз съм човек, който обича да споделя знанията си с останалите и публикуването на нови открития за мен е много вълнуващо. Дори не опира до степента на значимост на тези открития – за мен чувството да разбереш нещо ново за някое село, да се сдобиеш с информация, оборваща официалните източници – ето това е нещо, което те кара да усещаш, че допринасяш за съхранението на паметта на родния край.

– Коя е най-ценната „премълчана“ история, която си открил досега?

Много труден въпрос. Аз пътувам непрестанно и посещавам много обекти. Вероятно това е и най-голямата ми болка – че не разполагам с възможността да опиша всичко, което виждам и ме впечатлява. За мен ценното в дадена история не е само откриването ѝ, но и процесът на търсене и изследване. 

Така, че не мога да посоча една конкретна “премълчана” история. Толкова интересни неща сме видяли и открили както с моя приятел Петър Петров, с когото осъществяваме голяма част от преходите из габровските села, и който наричам в текстовете си просто “бат’ Петьо”,  така и с колегите ми от “Български крепости”, с които обикаляме цяла България и съседните държави. Ценни са, например, тракийските фортификационни системи на “Витата стена”, които открихме с колегата Милко Гърдев. Също така съм открил интересни загадки около село Орловци, които много бих искал да разнищя, но аз съм просто пътешественик и не разполагам с ресурсите за проучване, за да доказвам и отхвърлям конкретни тези. Но там с голяма степен на вероятност трябва да търсим следи от римско присъствие. Вълнуващо се чувствам и като посетим различни изоставени военни обекти, които през Студената война са били изключително силно пазени. Интересите ми в пътуванията са толкова големи, че на практика единственото, което не искам да посещавам, са кафенетата и моловете.

– В работата ти личи теренен подход – карти, координати, проучвания на място. Как изглежда един твой „ден на терен“?

Работата по публикациите ми не е нещо, което приемам като ангажимент, а като приключение. Макар да няма нито един задължителен елемент в този процес, има стъпки, през които неизбежно се преминава. На първо място се определя теренен диапазон, който ще се обхожда. След това започват да се търсят обектите около него – села, чешми, мостове, крепости и всичко друго, което може да се открие в материалите ми. Разчертават се маршрути и съседни пътища за всеки случай. Използват се най-различни карти, оглежда се теренът и надморската височина. Сравняват се данни и предварително се нанасят координати и маршрути на специално създадена за целта карта. Проучват се източници за предстоящите обекти.  В повечето случаи досега обходите сме осъществявали с вече споменатия бат’ Петьо, който има значително участие в изготвянето на предварителните планове. С него сме много добра комбина, защото той има изключителна експертиза за чешми и мостове, да речем, докато мен постоянно ме влече археологията и все дърпам натам. Така, че се допълваме идеално и това е отразено в текстовете ми.

И едва след като имаме изготвен план, започва преходът. При него се спазва предварително зададеният ред на обектите, като разбира се, винаги може да се отклоним от него, ако видим нещо потенциално интересно. Всичко се документира чрез множество снимки, а понякога и с видео. Вземат се GPS координати на всеки обект, защото реалните могат да се различават от предварително планираните. Разговорите с местни хора също са част от изследванията, като има случаи, когато съм говорил с жители на дадено село повече от час.

Макар да звучи, че един преход се случва по строго определен план, това е далеч от истината. Ако нещо има задължителен характер, то тогава изчезва удоволствието. Проучванията ни са движени от личен и професионален интерес и нищо не е на всяка цена, а подредбата на обектите е подчинена на прагматичността.

– Как съчетаваш журналистическия разказ с историческата точност?

По образование съм журналист, но не знам дали материалите ми трябва да бъдат определени като “журналистически разказ”. Мисля, че “пътепис” е по-правилният термин, макар да включвам и множество исторически справки. Текстовете са писмен израз на онова, което бих разказал на мой приятел, който ме попита какво съм открил и усетил на даденото място. Когато започна да пиша, аз нямам предварителен план какво точно ще напиша и как ще го напиша. Просто сядам пред бял екран и всичко започва да се случва някак отвътре, каквото сърцето ми каже. Трудно ми е да го обясня, но няма нито един мой материал, който да е написан по план. Мисля, че това придава автентичност на текстовете, защото те отразяват усещанията и емоциите ми. А това е едно от важните неща в пътеписа.

А всичко това по никакъв начин не противоречи на историческата точност – напротив, тя се вписва идеално. Защото като журналист аз имам изострен усет за истинност. Лесно различавам мнения, легенди, манипулативни новини и т.н. Имам особена чувствителност към акуратното и недвусмислено излагане на факти и аргументация на позиция. Всичко това ме е възпитало да разграничавам мнения и неаргументирани твърдения от доказани факти, както и умея да ги поставям в контекст. А контекстът е изключително важен. Ако обърнеш внимание, навсякъде в пътеписите си, в които споменавам някаква легенда, изрично подчертавам, че е такава, а не я представям за исторически факт.

– На 31 октомври спечели Априловската награда за ръкопис именно с пътеписите си, публикувани в рубриката “Премълчаните истории”. Какво означава за теб тази награда?

Това е най-престижната награда за литература в Габрово, която при това носи името на един от големите ни възрожденци. Да си носител на това отличие е признание, което трябва да защитаваш и оправдаваш всеки ден. Чувствам удовлетворение от това, че професионалисти са оценили труда ми толкова високо и виждат смисъл в него. Априловската награда обаче е и отговорност – тя задължава занапред да се отнасям към материалите си поне толкова сериозно, колкото досега. Аз, обаче, рядко съм доволен от себе си. Винаги смятам, че е можело нещо да стане по-добре. Това всъщност ме движи напред във всеки аспект на живота, а това включва и пътеписите ми. Отличието за мен е и доказателство, че когато правиш нещо с желание и от сърце, винаги ще се намери някой, който да го забележи.

– Как подбираш историите, които да бъдат разказани – следваш личен интерес, документална стойност или емоционален заряд, или може би нещо друго?

Може би и трите фактора участват, но в различни проценти. Има публикации, които съм написал изцяло под влиянието на емоцията – посетил съм нещо, харесало ми е, и решавам да го проуча и опиша. Такъв е примерът с материала ми за Западния водопровод на Никополис ад Иструм. В един зимен ден със споменатия колега от “Български крепости” Милко Гърдев обикаляхме по Великотърновско и накрая се оказа, че сме посетили доста обекти, които по един или друг начин имат отношение към водното съоръжение.

Личният интерес също трябва да се отчете, но той е просто причина. Аз съм изключително любопитен по природа и е много лесно нещо да провокира интереса ми.

Документалната стойност винаги има важно значение, защото пишейки за посещението ми на Царевец например, няма какво ново да кажа, нито пък да фотографирам. Докато една обиколка на някогашното село Малинка, да речем, е нещо, което има документално значение – дори и само като моментна снимка.

И в крайна сметка, когато трябва да реша какво ще включа в рубриката си, има базови критерии, на които е нужно темата да отговаря –  трябва да е свързана или с региона на Габрово, Дряново, Трявна и Севлиево, или да е нещо, което много ме е впечатлило, както посоченият случай с водопровода на Никополис ад Иструм. Освен това трябва да съм го проучил по-детайлно, да съм прочел повече източници и при всяко положение да има какво непознато да предложа на читателите. Последното вероятно е най-важно от всички. Никой не обича да чете един и същи вестник два пъти.

– Срещаш ли трудности при достъпа до информация и архиви и как ги преодоляваш?

Външната информация, която използвам за публикациите си, е основно от Регионална библиотека “Априлов-Палаузов”. До момента винаги, без изключение, съм срещал професионално и отдадено отношение към търсенията ми, за което съм благодарен.

От друга страна, за някои мои материали съм отправял запитвания към други културно-исторически учреждения в Габрово. От тях съм получавал грубо отношение, пренебрежение и списък от формални причини защо не може да ми бъде предоставена информация, която би следвало да е публично достъпна.

А за “преодоляване” на такива пречки е пресилено да говорим. Аз обикалям места и ги описвам. Ако посетя село Дурча например, нямам нужда да “преодолявам” когото и да било, за да си напиша публикацията по начина, по който я виждам. Но впечатлението ми е, че има институции, които се еманципират в името на въображаеми заплахи.

Така, че изводът ми при сблъсъка с търсене на информация е, че нещата зависят до професионализма в дадената институция. Към този момент такъв откривам в Регионална библиотека “Априлов-Палаузов”.

– Каква реакция получаваш от читателите – има ли истории, които са ги накарали да посетят дадено място или да си спомнят забравено минало?

Имал съм читатели, които с умиление ми пишат, когато видят къщата си на снимка в моя публикация. Или други, които ми посочват интересни обекти, които мога да посетя и опиша. Има и хора, които активно следят рубриката ми и се интересуват от странични въпроси, като някои от тях дори прилагат чуждоезикови извори. Това са най-ценните читатели, защото ти помагат да се обогатяваш. Мои приятели пък, които никога не са се вълнували от Габровския регион и селата около него, са ми споделяли, че въпреки това обстоятелство са чели с интерес публикациите ми. И знам, че не ми го казват от куртоазия – аз не обичам ласкателствата. Това е и още една мисия на “Премълчаните истории” – да представи по интересен и достъпен начин културно-историческото наследство на нашия край.

– Как виждаш бъдещето на „Премълчаните истории“ от тук насетне?

“Премълчаните истории” ще продължат да съществуват и да се развиват. Имам изследвания, чиито резултати стоят на трупчета, но времето не ми достига, за да ги превърна в достъпни и добре описани публикации. Но постепенно те ще видят бял свят, защото нямат стойност, ако просто стоят на компютъра и в паметта ми. Паралелно с това планирам и нови пътешествия, които се надявам да намерят място в рубриката.

–  Ако трябва да избереш едно място в Габровския край, което всеки трябва да посети, за да усети духа на региона – кое би било то и защо?

Габровският край има много лица и може да предложи от всичко по много. Но не мога да посоча локация, на която всеки трябва да отиде и на която ще усети духа на региона. Затова просто ще кажа кое е мястото, което аз считам за изключително близко до сърцето ми.

 Аз съм от онези хора, които не се притесняват да нагазят в калта, да се борят с тръни и да си проправят пътеки. В този смисъл предпочитам дивите места, далеч от градската суета. Никой не е по-голям от природата. Едно от местата, в които съм влюбен, е Стринавското плато, което се простира, грубо казано, от с. Царева ливада до Дряновския манастир. То ми е близко по ред причини – дядовата ми къща е в Царева ливада и в детството си там съм прекарвал много време. Там съм играл през летата, там съм събирал и яйцата от кокошките. Там съм живял до шестата си годишнина и всичко в селото ми е мило. В по-късни времена сме обикаляли селцата, разположени на платото, спали сме на палатки там и сме палили лагерен огън. Може би точно тук някога пламна и страстта ми към древните крепости.

Както виждаш, едно от любимите ми места в региона се е превърнало в такова поради редица субективни фактори. Аз съм емоционално свързан с него и то е ценно за мен. За други хора може да е просто поредица от ливади и гори. Така, че не съм в състояние да дам обективна оценка кое е мястото, на което може най-добре да се усети духа на региона. Смятам, че няма такова, което въплъщава едновременно всичко, което нашата планина може да ни даде.

***

„Премълчаните истории“ на Васил Димитров може да прочетете в специално създадената за тях рубрика, а съвсем скоро ги очакваме и в книжен вариант – очаква ни скоро и официално представяне на книгата, която ще се казва: „Неразказаните истории от Балкана: По следите на културно-историческото наследство в Габровския, Дряновския и Тревненския край“!

 Предстоят и още нови и вълнуващи истории за позабравените частици история от нашия красив габровски край – къде точно ще ни отведе Васил чрез неговите „Премълчани истории“ предстои да разберем!