Поезията като празник на словото и двигател на промяната: ролята на поета в обществото като Будител. Интервю с поетесата Петя Цонева
Публикацията е създадена в рамките на проект „Социално отговорни и граждански активни“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти.
„Българският език – душата на поезията“ – интервю с Петя Цонева, в навечерието на 24 май
В навечерието на 24 май – Деня на българската просвета и култура, и на славянската писменост – се срещаме с един от онези съвременни гласове, които умеят да превръщат езика в преживяване. Петя Цонева е поет, родом от Габрово, чиято чувствителност към думите разкрива не само богатството на българския език, но и неговата способност да лекува, свързва и вдъхновява. В този разговор си говорим за детските спомени от 24 май, за съвременната роля на поезията и за магията на родния език.
Поезията често се възприема като лично, интимно изразно средство — език на чувствата и вътрешния свят. Но тя притежава и друга, не по-малко значима сила: способността да вдъхновява, да пробужда съвестта и да подтиква към действие. В моменти на социална несправедливост, политическо напрежение или морална криза, гласът на поета се извисява не само като художествен израз, а като обществено послание. Ролята на поета се превръща в тази на будител, който променя погледа на човека към света и го приканва да участва активно в неговото преобразяване. А Петя е точно такъв човек – чувствителен, но и вдъхновяващ, с открит поглед към проблемите и тяхното адресиране, което я поставя сред съвременните Будетели на нашето общество!
Примерите за социална поезия можем да посочим много в нашата литература -като започнем от Христо Ботев и стигнем до Радой Ралин, с неговите остри и критични кратки стихове, повлияли а цяло едно поколени, чак до съвременни гласове, като този на Петя, които показват как стиховете могат да отекнат като призив за справедливост, солидарност и промяна.
Настоящата статия ще разгледа именно тази трансформираща функция на поезията и ще проследи как поетите са променяли обществените нагласи и са вдъхновявали конкретни граждански действия през различни епохи и контексти.
„Българският език – душата на поезията“ – интервю с Петя Цонева
– Петя, навечерието на 24 май е повод да се обърнем към словото. Какво означава за Вас този празник?
Начало. Словото винаги е било в началото, то Е НАЧАЛОТО на сътворението още в най-древните космогонични текстове. В него е заложена генетиката на битието – „и Словото стана плът“; без словото как би могъл човек да изрече невидимия свят в себе си? Да, би могъл – чрез делата си, но те също са вид слово, знаци, които разкриват същности. Ако се замислим, ние самите живеем в разказ, който Вселената разказва, и сме думите, изреченията в него.
Но 24 май има и друг смисъл – славянски и български. Отново го свързваме с начало – род, корени, родина – и с бъдеще, и с възраждане – „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!“. В противовес на тази красива мисъл, от известно време на 24 май оставям букет майски цветя пред вратата на едно отдавна замлъкнало, рушащо се училище в родното място на дедите ми – кв. „Новата махла“. То би могло да възкръсне, ако достатъчно хора повярват в онази магическа възродителна сила, която институцията „училище“ е имала в едни по-справедливи времена. Но днес на училището се гледа като на нещо ежедневно, общодостъпно, обикновено. Не като на „начало“ или на „светилище“, т.е. място, където човешката природа се променя и облагородява от светлината на словото.
И това е много тъжно.
– Спомняте ли си първия път, когато сте празнували 24 май като дете? Какво чувство пазите от онези години?
Най-яркият ми спомен е от първото ми училище, „Васил Левски“. Тогава то все още беше на старото си място, сгушено като гнездо до бреговете на Янтра. Спомням си как всеки клас трябваше да направи венец и да го сложи над вратата на класната си стая. И досега усещам как ухаеха едрите божури от бабината градина, които бях донесла. Как вплитахме цветята с детските си ръчички, какво вълшебство беше всичко това! После всеки трябваше да рецитира стихотворение на училищното тържество, вълнувахме се, бяхме облечени празнично. И наистина беше празник!
– Кога започнахте да пишете поезия и какъв беше първият ви стих, който наистина почувствахте като „ваш“?
Поезията винаги е била с мен. Мисля, че човек се ражда с нея. После идват и думите, но те са нужни, само за да „облекат“ това, което виждаш, чувстваш и мислиш. Понякога то е по-голямо от тях и тогава признаваш словесното си безсилие, но по-добре така, отколкото безсмислените опити да се пише „нагласена“ поезия. Мнозина от съвременните пишещи хора го правят, а истинската поезия трябва да цени вълшебството на миговете, в които словото намира душата си и тя – него.
Първото ми стихотворение сякаш беше кратко четиристишие – мисля, че бях в трети клас, когато една привечер, докато гледах към звездите (и сега обичам да го правя), то зазвуча в мен. Още помня началото му, но съм забравила продължението…
Прилепов здрач, прилепови тайни.
Облаци, напълнени с пачи пух.
Накъде греете, звезди незнайни?
– Кои автори – български или чуждестранни – са оформили вашия поетичен глас? Има ли „духовни учители“, към които се връщате често?
За да израства словото заедно с душата, с човешкото светоусещане, то трябва да се подхранва. Словото се ражда от слово – това е един своеобразен поток от енергия, която протича през времето в безсмъртните творби на големите писатели. Затова е много важно с какво „храним“ ума и сърцето си – каквато „храната“, такива ще бъдем и ние. Един от мъдрите съвети, които ни дават книгите на древността, е да пазим ума и сърцето си, защото в тях са изворите на живота.
Много са добрите книги, които са мои приятели в българската литература – разказите на големите Елин Пелин и Йордан Йовков, поезията на Атанас Далчев, Асен Разцветников, Борис Христов и Ивайло Балабанов, силен е гласът на Миряна Башева и на момичето, което винаги ще остане на седемнайсет – Петя Дубарова. От чуждестранните писатели обичам бликащия колорит на Пабло Неруда, бездънния смисъл в кристалния минимализъм на Емили Дикинсън; вълшебството на детските книги, които още си препрочитам – „Мечо Пух“, „Малкият принц“,„Тайната градина“ от Франсис Бърнет, „Анн от фермата Грийн Гейбълс“. И още много други…
Обичам да чета и най-древните книги, в които е закодирана мъдростта на времената и духовната връзка, която човек има с другите светове. Вселената е прекалено необятна, за да си позволим лукса да мислим, че сме единствените в нея. Сред тези книги е Библията, Книгата, през която протича вечността на Словото, обичам и митовете на другите култури – във всички тях словото е запазило способността си да сътворява и облагородява човешкия живот.
– Смятате ли, че българският език има някаква особена енергия, която се усеща именно в поезията?
Да, наистина е така. Всъщност историята на човешката литература започва с поезията, тъй като една от първите и най-важни функции на словото в началото на времената е била да съхранява родовата памет. Още преди да възникне писмеността, са звучали родови истории, легенди, епически поеми, сакрални летописи на първите родословия на човечеството, които обикновено разказват за божествената природа на човека. Удивителна е способността на словото да съхранява, да бъде жива памет, която е надживяла царства, епохи, възходи и падения на владетели, за да стигне до нас. Тъкмо заради това, за да се улесни запаметяването на словото, първите форми на словесно творчество са използвали метрични формули, ритъм и рима, така че първите стихотворения са звучали и като песен, и като театрално изпълнение – словото е имало всички тези синкретични функции.
Колкото до енергията на българското слово – не знам дали в друга азбука е закодирано такова послание към четящия и пишещ човек, и към целия ни народ, както в кирилицата, в която прочитът на всяка буква на старобългарски е имал значението на дума, а цялата азбука, казвана на глас, е образувала смислен текст. Преведен на съвременен български език, той звучи може би така: „Помни буквите, учи да говориш! Добре е да живееш здраво на земята! Защото както хора мислите, наша е той опора. Изричай словото твърдо (вярно)! Нагоре всеки да лети! Върви! Избягвай червея! Покорявай висотите!“
Нека го помним. Нека вярваме в силите си! В словото е съхранено величието на народа ни. Колко ни е нужно да повярваме в него тъкмо днес, когато времената са станали застрашително безродни, а родината ни е заприличала на изоставена градина.
Изследователите на езика ни казват, че в звуково и семантично отношение той е най-близо до древните свещени езици. Понеже буквената система на глаголицата (преработена в кирилица) съответства напълно на звуковата, през буквите ни протича фонетична енергия, която трепти със специфична енергийна честота. Не случайно първата буква на азбуката ни „Азь“ означава „памет“, а в древния ни език „аан“ е „бог“ или „небе“. За да ни напомня, че словото ни е свещено – „език свещен на моите деди“ и всеки път, когато го изричаме за добро или зло, думите му се отпечатват в нас самите и ни променят.
– В свят, в който всичко се кондензира до кратки съобщения и статуси, каква е ролята на поета? Остава ли поезията актуална?
Словото, когато е силно, искрено и безкомпромисно, винаги е актуално. Дори може да свали царства. Големите поети на свободата ни са живеели поезията си. И са умирали с нея, а тя ги е надживявала.
Днес, обаче, такива поети липсват, а са страшно нужни. За съжаление поезията до голяма степен се е превърнала във форма на развлечние, хоби, едва ли не начин на изпълване на свободното време. Открояват се малко истински гласове сред днешните поети и съм безкрайно благодарна за тях, защото те отстояват чудото и силата на словото, което може да променя човешката природа, може да те разсмее и да те разплаче, да те накара да погледнеш към небето, не за да провериш дали ще вали, а за да видиш, че си прашинка в безкрая. Ролята на поета е тъкмо такава – да промени погледа на човека към света и към себе си, да го издигне „на горния етаж“, малко по-високо от битовата основа на живота. Защото „не само с хляб се живее“…
– Какво ви вдъхновява да пишете днес? Природата, любовта, обществото? Или нещо по-дълбоко, лично?
Трудно ми е да бъда конкретна в отговора си на този въпрос. Да, всичко това и още… Всичко може да бъде поезия, стига да може да намериш думите за нещата.
– Имате ли стихотворение, което пазите най-близо до сърцето си? Разкажете ни историята зад него.
Да, и по-добре вместо да разкажа, да го споделя тук, защото самото то разказва историята си.
Мило училище
В памет на рушащото се училище в кв. „Новата махла“
Мило училище, днес ми прости, че поглеждам
през прозрачната кожа на твоите пробити стени.
Ти отдавна на криеш сърцето си, влажно и тежко,
и звънчето му счупено вече със свян не звъни.
Но си тук – разградено, забравено, мамино, празно.
Шепа пръснати букви са твоят учителски глас.
Ще научиш ли днешното време „Родина“ да казва,
„майка“, „татко“ и „обич“, и „хляб“, както в първия клас?
Аз не помня, не знам как е сядала в скута ти мама
и е слушала твоя небесен и земен урок.
Разкажи и на мене за чудната Кумова слама,
та дори и с напукани устни на тъжен пророк.
Научи ме да смятам. Сметало от златни мамули
има още в небето, на вечната черна дъска.
Аз, макар и пораснала, сядам във скута на юли
и напук на живота в обратна посока раста.
Като теб се смалявам и липсва ми твоето време,
всяко свято парченце от буквите в детския свян.
Твърде много говори светът. Но съвсем непотребно.
А когато притихне, отново е беден и сам.
Коленича пред гроба ти, бяло училище свидно.
Знам, на твоето място навярно ще лумне трева.
Сто години след теб ветровете на някоя цигла
ще посеят синчец от онази без край синева.
Но земята едва ли ще бъде всемирно различна
и в сърцето ти живо видях неуморния страж.
На далечна звезда пак момиченце букви ще срича
и на глас ще повтаря след дядо си „Господи наш“.
– Вярвате ли, че младите хора все още търсят смисъл в поезията? Какво бихте казали на някого, който твърди, че „поезията е остаряла“?
Странно ми звучи това твърдение, макар че може би има известна истина в него. Но по-скоро несъответствието идва от все по-голямата досада, с която новите поколения се отнасят към думите. Живеем във време, в което функцията им се е изместила от визуалната култура – сегашното поколение се впечатлява от готовите образи, нарисуваните и филмирани герои, усмихнатите или натъжени лица, които ред „иновативни“ системи за преподаване в школи и училища използват в часовете по чужди езици. Часовете трябва да бъдат забавни, но подобни модели тип „комикс“ всъщност заместват онези фини настройки на човешкото въображение, които сами биха създали образи, много по-богати и индивидуални от предложените им наготово. Освен това времето, прекарано в прочит на книга, тече много по-бавно от визуалното време. Истините и идеите трябва да се осмислят, четенето и „мечтаенето“ често пъти вървят ръка за ръка, а понякога мечтаенето става толкова реално, че се раждат персонажи като Дон Кихот. Но нима имаме време да мечтаем днес в свръхскоростната ни реалност? И вместо бавната, качествена и засищаща храна на добрата книга, „хапваме на крак“ лесносмилаемите, леки четива, които притъпяват ума и разглезват сетивата.
За щастие работата ми ме среща с интелигентни млади хора, които могат да ценят силата на словото. Неотдавна моя завършила студентка ме помоли да редактирам последната ѝ стихосбирка. Друг завършващ магистратура студент превежда поезия и мечтае за професионална реализация в тази област. А съвсем наскоро получих отново от студентите си подарък – стихосбирка от много добър съвременен автор. Всичко това много ме радва и е показател, че не поезията е виновна за липсата на синхрон във вкусовете на времената, а ценностите и отношението, които днешното време възпитава в младите хора.
– Ако трябва да опишете българския език само с три думи, кои биха били те?
Сила, родина, бъдеще.
– Какво послание бихте отправили към читателите по случай 24 май?
Крепостната стена на българското слово ни е опазила в най-страшните и трудни времена на изпитания. Сещам се за народната песен за прочутия севлиевски войвода Дайчо, на когото е кръстено Дайчовото хоро. Когато го заловили и попитали какво е последното му желние, той станал и започнал да танцува пред лицето на смъртта. Не защото, а въпреки. Пожелавам на читателите, а и на себе си по-често да имаме Дайчовия дух и вярата му. Дори само синапено зрънце вяра може да премести планини. Дори само буквите на азбуката ни с техния акростих са достатъчни, за да изрекат посланието на езика ни към нас самите – „Стани! Покорявай висоти!“
Словото остава
Поезията на Петя Цонева ни напомня, че българският език не е просто средство за комуникация, а жива материя, която ни носи памет, емоция и смисъл. В дни като 24 май си струва да се замислим – не само за буквите и книгите, но и за онова невидимо, което се предава чрез тях: душевността на един народ.
***
Премиерата на най-новата книга на Петя Цонева, „Цигулката на светлината“, очакваме в Габрово на 25.06.2025 г. в РБ „Априлов-Палаузов“!
***
