Росина Пенчева: „Демокрацията не е даденост и всяко ваше действие днес пази правото ви на бъдеще утре.“

Гражданската позиция на Росина Пенчева след декемврийските протести в България намери отзвук далеч извън страната – включително и в The New York Times стана повод да направим настоящето инттервю, което е първо за медията „За Габрово“ за 2026 г.

Росина Пенчева е един от хората, които нямат нужда от представяне, тъй като нейната фотография и значителен принос в областта на културата говорят сами по себе си. Този разговор –интервю посвещаваме както на нейната гражданска позиция, така и на нейната творческа и културна дейност. Не случайно през 2024 г. година Росина бе отличена в класацията на Дарик „40 до 40“ – проект, който откроява онези млади и дейни българи, които успяват да оставят такава следа, че да променят средата около себе си. Нейните творчески проекти и активна гражданска позиция са живо доказателство за това, че културата действително може да води до значими промени в обществото.

• Как се почувства, когато разбра, че личният ти жест е станал част от глобалния разговор за демокрацията?

Росина Пенчева: Почувствах се едновременно отговорно, по-малко сама и по-свързана с всички, които вярват, че демокрацията се пази всеки ден. От една страна – радост и признание, че гласът на хората тук може да бъде чут и разбран отвън. От друга – ясно усещане, че когато личният ти жест стане част от глобален разговор, той вече не е само „за теб“, а за ценности – достойнство, свобода, правосъдие. Това ми даде увереност – не толкова като индивидуална победа, а като знак, че усилията на една общност имат смисъл и понякога стигат по-далеч, отколкото сме очаквали.

Когато корупцията и безнаказаността започнат да се приемат за „нормални“, това вече е проблем на демокрацията, а не просто вътрешен въпрос на една държава. Международният отзвук ми даде надежда, че натискът за промяна не е изолиран и че обществата си приличат повече, отколкото си мислим, когато става дума за справедливост. И почувствах благодарност – към хората до мен на площада и към всички, които не се отказват да говорят.

•   Какво беше онова вътрешно „преливане“, което те изведе на протеста – имаше ли конкретен момент или дума, след която вече не можеше да останеш безмълвна?

Росина Пенчева: „Преливането“ дойде от конкретни кадри от Парламента, които показаха арогантност, демонстративна самоувереност и тревожно ниска политическа култура. Един от моментите беше т.нар. „комисия за 28 секунди“ – заседание на комисията по енергетика, в което текстовете се прочитат и гласуват буквално за секунди, без реален дебат.  

Друг момент беше придвижването на ключови бюджетни план-сметки по време на почивка в пленарното заседание – извънредно свикана Комисия по бюджет и финанси по време на прекъсване на пленарното заседание, изтеглена по-рано от обявеното, за да се гледат ключови план-сметки (вкл. ДОО и НЗОК).

Такива ситуации демонстрират, че процедурите се ползват като декор, а не като реален механизъм за контрол и отговорност пред обществото.  

В такъв момент мълчанието на обществото не е неутрално: то легитимира. Ние заслужаваме повече.

•  Какво означава за теб гражданската активност –еднократен акт на съпротива или като дългосрочна лична отговорност, която човек носи – особено когато има публичен глас?

Р.П.: За мен гражданската активност е дългосрочна лична отговорност, не еднократен акт. Винаги съм имала силно чувство за справедливост, но едва преди около 15 години започнах ясно да отстоявам позициите си. Първите протести, на които ходих, бяха по това време и бяха свързани с опазването на природата, а през 2013 г. дългата протестна вълна, наречена #ДАНСwithMe, ми показа силата на общността – че не си сам и че от общи каузи се ражда доверие, което остава. От дистанцията на времето виждам, че промяната често е бавна, но устойчивите процеси са тези, които надграждат предишни усилия – и днес новото поколение го прави.

Когато човек има публичен глас, отговорността е още по-голяма: да мисли общностно и да подбира темите така, че да не обслужва шума, а смисъла. В крайна сметка гражданската активност е грижа за общото – за правилата, институциите и средата, които споделяме.

•  Имаше ли страх – от реакции, от последствия, от етикети – и какво надделя над него?

Р.П.: Не – не изпитах страх. Когато си убеден, че защитаваш принципите на демокрацията – свобода, справедливост, върховенство на закона – по-силно от етикети и реакции е чувството за отговорност. Демокрацията не ни е даденост: тя се поддържа и опазва всеки ден, включително с гражданска позиция, когато виждаш опити тя да бъде подменяна или обезсмисляна. За мен по-страшно е нормализирането на безнаказаността и цинизма, защото точно това свива публичното пространство и прави следващите стъпки по-лесни. Затова надделя убеждението, че мълчанието не е неутрално – то легитимира.

•  Как според теб българските протести през декември бяха разчетени отвън – и разминава ли се този прочит с реалността, която живеем тук, на място?

Р.П.: Отвън протестите бяха разчетени най-вече като масова реакция срещу корупцията, демократичния дефицит и усещането за безнаказаност – като симптом на институционална криза и политическа нестабилност. В този смисъл чуждият прочит улавя голямата картина и правилно назовава, че става дума за ценности и за доверие в държавата. Международните медии неизбежно работят с ограничено време и пространство за контекст, а българската вътрешна политика е силно специфична – много имена, коалиционни зависимости и процедурни детайли, които без постоянна линия на отразяване са трудни за обяснение. Затова отвън най-често се вижда голямата тема, а не нюансите. На място усещането е по-лично и по-остро – това беше натрупване от години умора от лъжа, от подмяна на правила и от институции, които изглеждат като формалност, вместо като реален контрол и отчетност.

•  Ти си човек на творчеството – по какъв начин социалното напрежение и гражданската ти позиция повлияха на начина, по който мислиш и твориш?

Р.П.: Социалното напрежение и протестите не са повлияли пряко на начина, по който творя. Това, което ме тревожи, е друго: че част от това напрежение идва и от системни проблеми в културния сектор, които подкопават нормалните процеси за нас като артисти и културни оператори. Виждаме го и в компрометирани процедури и липса на доверие при национални финансирания, и в затруднени или забавени плащания по европейски програми – примери, които поставят организации и екипи в несигурност и правят планирането почти невъзможно.

Най-ключовото е, че трудът в културата често не е достойно заплатен – както в държавния, така и в частния сектор – и това неминуемо обезценява професията. Паралелно с това днешните артисти не са достатъчно видими: понякога дори ние самите като общество не познаваме добре съвременните си автори. А това не е дребен детайл – това е културната ни идентичност, която съзнателно или не остава подтисната и недоразказана десетилетия наред. Би трябвало да познаваме повече хората, които я изграждат – съвременните творци – защото те не просто „правят култура“, те създават езика, образите и самочувствието ни като общество.

•  Какъв бе твоят вътрешен фокус като творец през 2025 година?

Р.П.: Фокусът ми през 2025 г. не беше по-различен от предишни години: да правим с Capturing Creativity работа, която е смислена за средата, издържана естетически и оставя следа – не като краткотрайна сензация, а като процес с приемственост. За мен е важно да „откриваме перли“ – хора, истории и практики, които иначе остават невидими – и да ги разказваме с уважение и високи стандарти. Колкото и просто да звучи, това е основното: да произвеждаме култура, която е едновременно красива и нужна.

•  Вярваш ли, че изкуството има силата да променя посоката в моменти на криза, или силата му е именно в това да остане някак “над нещата”?

Р.П.: Вярвам, че изкуството може и да променя посоката, и да остава „над нещата“ – зависи от автора и от езика, който избира. Има артисти, които неизбежно реагират на политика, кризи и социални напрежения, защото това е част от темперамента и моралната им чувствителност. Не е нужно цялото изкуство да е „активистко“, но добре направеното изкуство има силата да убеждава и да отваря нови гледни точки – особено когато зад него стоят ясни ценности.

Пример за това са безкомпромисните кадри на един от най-влиятелните документални фотографи на ХХ век – Юджийн Смит (W. Eugene Smith). С проекта си за Минамата той прави видима трагедията на индустриалното отравяне с живак в Япония, а образите му се превръщат в глобален символ и катализатор за обществен натиск и промяна. Затова за мен силата на изкуството е в честността: понякога да назове кризата директно, друг път да създаде пространство за мислене, което пак води до промяна.

• Какво искаш да „не забравиш“ от 2025-та – като гражданин и като артист?

Р.П.: Като гражданин няма да забравя рождения си ден на протест на пл. „Независимост“ – в море от хора (над 100 000) и с усещането за рядка, обединяваща енергия. Тази среща със съмишленици и с общата воля за промяна е нещо, което остава дълго – като вътрешна опора.

Като професионалист 2025 г. беше важна с дебютния ми кураторски проект – изложбата „НОВОТО ЦЕННО: съвременно занаятчийско изкуство от България“. Възможността ми даде музей „Етър“, който ме покани и инициира проекта, а Хомо Фабер на фондация Микеланджело партнира за международната видимост. Имам лична история с музея: работила съм там като фотограф (2015–2019) и съм оставила богат архив с кадри, които и днес се използват в комуникацията му. Тогава допринесох и за въвеждането на професионални визуални стандарти във всяко отношение. Десет години след началото ми там се върнах за кратко – и заедно с екипа си реализирахме безпрецедентна за музея изложба, с 41 участници. Най-ценното, което няма да забравя, е ентусиазмът и вдъхновението от съвместната работа – и с екипа, и с авторите.

И още нещо важно за мен в Габрово: в рамките на Микрофест •Три за щастие• реализирахме стенописа „Метаморфоза“ на Кром Багелски – визуален разказ за женския труд и габровската предприемчивост, стъпил върху историята на копринарството в кв. Шести участък. За мен този проект е пример как съвременното изкуство може да връща видимост на местната памет и да я превежда на език, който остава в града.

• А какво предстои?

Р.П.: В момента и в следващите месеци с Добрин Кашавелов работим по пет кратки видеа – собствена продукция на Capturing Creativity. Две от тях са кратки документални филми с Невена Екимова и Кром Багелски като главни герои, а останалите три са музикални видеа с изпълнения на живо на артисти от изданията на Микрофест 2 и 3: Илко Биров, дуото „Глас и акордеон“ (Деси и Илко Градев) и Mono and the Stereos. Видеата ще излизат поетапно онлайн, а през есента ще бъдат представени заедно в обща прожекция.

•  Ако трябваше да кажеш едно изречение към младите хора в България, които се колебаят дали гласът им има значение – какво би им казала днес, в началото на новата 2026-та година?

Р.П.: Бих им казала: „Гласът ви има значение – защото демокрацията не е даденост и всяко ваше действие днес пази правото ви на бъдеще утре.“