Село Муця и крепост Липово градище: забравена история в дряновските гори

В сърцето на Дряновския балкан, където все още се чува ехото на отминали епохи, лежи едно село, чиято история е почти забравена – Муця. Изоставено и пусто, това място крие в себе си спомени и съдби, които вероятно никога няма да излязат от сенките на неизвестното. В тази публикация ще ви отведа при него, за да усетим заедно атмосферата му, а след като го посетим, ще се качим и на близката до него крепост „Липово градище“, за която открих непубликувани до момента материали. Можете да разгледате интерактивната карта с маршрута и GPS координатите и да се настаните удобно, защото е време да тръгнем по пътя към забравеното. Не забравяйте също, че в края на публикацията има богата галерия със снимки от пътешествието.

Посещението на Муця осъществихме в приятен пролетен ден с моя приятел етнографът Петър Петров. За целта на изследването имахме изготвен мащабен план, в който дряновското селце беше едва първото поред.

На ЖП гара Дряново

Тръгваме с влака от ЖП гара Габрово и в приказки и уточнения не усещаме кога сме достигнали станцията в Дряново, па макар и тя да е с прекачване на Царева ливада. Тук планът е с такси да стигнем до село Муця и оттам да се пъхнем още по-дълбоко в горите. Бат Петьо има телефон на такси, но се оказва, че шофьорът в момента пътува за някакво съседно селище и ще му отнеме доста (предвид задачите ни) време, за да дойде и да ни свърши работа. В интернет намирам телефон на друго такси, което се оказа, че вече не предлага транспортни услуги. Признавам си, не подозирах, че в Дряново няма стоянка за таксита или таксиметрова фирма, а че всичко става на лична инициатива.

– Лошо започваме, бат Петьо – предупредително казвам аз и поглеждам чешмичката на гарата, която не е действаща, но за сметка на това е превърната в своеобразна арт инсталация от автомобилни гуми и маркучи.

Започвам да разсъждавам на глас и да анализирам какво разстояние и какъв терен имаме до Муця. Намира се на 5 км от мястото, на което сме в момента, и целият път дотам е мъжки баир.

– Нямаме друг избор, тръгваме пеша – заключвам накрая и напускаме територията на ЖП гарата. Малко зад нея виждаме друга чешма, вече запустяла, но красива.

От Дряново по пътя към Муця

От тук минаваме напряко през блокчетата в южна посока, за да излезем оттатък големия мост. Правим опит да спестим един от завоите на шосето, но не ни се получава и се връщаме на него. Табелата при моста сочи село Радовци и поемаме в тази посока, а пътят веднага започва да се катери по планината. Достигаме индустриалните обекти югоизточно от Дряново и незнайно защо тук има бяла табела за начало на село Гърня. То съвсем не се намира тук, а на изток-североизток от това място.

Виждам, че при един от завоите има някакъв черен път в полето. Много ми се иска да пестим енергията си и да съкратим някой и друг километър. Обсъждаме го с бат Петьо:

– Айде да ходим да пробваме – настоява той.

Аз обаче съм скептичен:

– Път се вижда само до полето. После е гора и то в голям участък.

– Все ще има някаква пътека – не отстъпва приятелят ми и накрая се съгласявам, макар и със закани от типа „да отидем, ама ще видиш, че после ще се върнем пак тук“.

Трябва да отбележа, че предположенията на бат Петьо често са основателни. Този път обаче и той сбърка. Газихме през някакво кално поле само за да стигнем до абсолютно непроходима гора. Няма как, върнахме се там, където бяхме.

Понеже не спирам да гледам картата, виждам, че предстои дълъг и голям завой. Заедно с това обаче съзирам стар път, който го сече и така се спестява значително разстояние.

– Тук вече пък аз настоявам да минем – казвам аз и поемаме по тясна асфалтова отсечка. Естествено, тя също се катери нагоре и се преминава през запустели сгради на някогашното ТКЗС. Паралелно с това обаче, понеже вече имаме изкачена някаква височина, започват да се показват и гледки над околността. Фронтално се вижда скалният венец при една от любимите ми крепости – Стринава. Скалите на източния край на платото Стражата също се подават зад хълма с фортификацията. Красота.

Успешно сечем големия завой и отново се вливаме в главния път. Достигаме до разклонение, от което започва истинското с. Гърня. Стара табела маркира входа му, но ние го подминаваме и пред нас отново за кратко се откриват гледки към Стринавското плато. Голям черен бръмбар препречва пътя ми и решавам да го снимам. Впоследствие установих, че съм го заснел докато е по голяма нужда.

Значителна част от баира вече е изкачен, когато вляво от пътя се показва тесен стар асфалтов път, целият нацепен от годините. Препречен е с бариера и информационна табела, от която се разбира, че тук са се извършвали дейности, свързани със закриването на сметище за битови отпадъци. Обектът не е в плановете ни, но заобикаляме бариерата и тръгваме по обраслия с треволяк път. Не след дълго достигаме до голо пространство, където явно е било въпросното сметище. Насреща се виждат околните хълмове, а единият от тях – „Градището“ или „Липово градище“, на който е имало крепост, ни предстои да покорим малко по-късно.

Връщаме се обратно на главния път и продължаваме да катерим баира. Не след дълго достигаме и до отклонението за Муця.

Село Муця

За това село знаем много малко. Към момента в него няма нито един постоянен жител, а няма и решаващи предпоставки за това.

Според изследването на проф. Милетич за говор на дряновското наречие са определени границите Гостилица, Керека, Килифарево. На това обширно землище възникват ред селища от заселници – дряновци, които били овчари. Данъчните облекчения и обширното землище допринесли за бързото развитие на овцевъдството. За да избегнат всекидневния преход на стадата от Дряново до пасбищата, овчарите строили кошари в отдалечените краища на землището, разработвали околната земя, задоволявали нуждите на семейството, което всеки ден прихождало до кошарите. След време, за да се избегне това прихождане, семейството се преселвало до кошарите, построявало къща за живеене и си създава отделен двор. Така в обширното Дряновско землище възникват редица села, сред които и нашето Муця. С тази теория трябва да обвържем и появата му.

Населението на селцето никога не е надхвърляло 7 домакинства с общо 50 души. Още през 1940 г. започва процес на обезлюдяване, като последното преброяване, което заварва постоянни жители, е от декември 1965 г. Тогава те са 9, като от тях мъжете са едва двама. От всичките 9 пък 7 са над 60-годишни, т.е. има и задълбочен процес на застаряване. В същото време електрификацията подминава Муця, като ток в селото няма и до днес. Закономерно, през 70-те години Муця се обезлюдява напълно, когато не е регистриран нито един постоянен жител.

През 1980 г. местните властови органи вземат решение да предложат на Държавния съвет преименуване на няколко села в региона. Муця е в този списък, като предложеното ново име е „Липово градище“. Вероятно то е заимствано от споменатото по-горе възвишение, намиращо се североизточно от селото. До промяна на наименованието обаче така и не се стига.

Малкият разклон за Муця се намира вляво от главния път и веднага преминава в тревясал калдъръм. Започват да се виждат и стари зидове от отдавна необработваеми градини. Влажно е и старата шума се хлъзга по мокрите камъни под обувките ни.

Достигаме и първата постройка. Едноетажна, градена от камък и дърво и измазана с кал. Прозорците са избити и нищо не дава надежда, че тази къща може отново някога да бъде обитавана. Над покритите с мъх тикли се издига разрушен каменен комин. Изглежда като разбит от иманяри.

Предположението ми може да се окаже вярно, защото през 2022 г. пътешественикът Жоро Хаджиев посещава Муця и показва снимка на комина, който в онзи момент е все още в цялост. Във фасадата му е зазидана плоча с надпис „Ангел Илев направи на 1890 г. март“.

Този тип обекти привлича златотърсачите и те не се свенят да рушат и разбиват граденото с труд в името на предполагаемо богатство, скрито между камъните. Резултатът виждаме и в този случай.

Благодарение на бат Петьо, който се зарови в стари броеве на „Държавен вестник“, успяваме да открехнем завесата и да видим кратък епизод от живота на местните. Съдебните рубрики свидетелстват за дела за имоти, минавали на различни инстанции, като дори са стигали и до Апелативния съд в Русе. Например през 1930-1931 г. двама братя се съдят с горепосочения Ангел Илев за една нива. Не са липсвали и дела между роднини – по същото време сестрите Неда Е. и Цона К. се съдят за 2/5 части от 28 къса имот.

Тези на пръв поглед пренебрежими детайли носят интересна информация. Те са пример как романтичната представа за задружност и хармония в предмодерното село могат да бъдат далеч от реалността. Само тези два съдебни случая показват как поне 3 от 7-те домакинства са били във вражда едно с друго. Макар Муця да е било малко, жителите му не са успявали да регулират не толкова сложните отношения помежду си и прибягват до държавните институции.

Следващите сгради в селото са в същото състояние на бавна разруха. Старите порти са вовеки заключени и само мрачни детайли подсказват, че не чак толкова отдавна някой се е сещал откъде произхожда родът му. Такъв е случаят с дървена порта, на която през 2024 г. е закачен некролог на мъж по повод 23-тата годишнина от кончината му.

Вероятно в последните години от живота си той не е живял в Муця, защото в годината на смъртта си (2001 г.) селото вече от десетилетия няма постоянни жители. Но може би е роден тук, в тази къща. Появата на това възпоменание с нестандартна годишнина издава емоционалната връзка на наследниците с родното място на предците им.

Жалко за това малко, сгушено в Балкана селце. То вероятно никога не е блестяло с разкош, но може би зад старите зидове стопаните са чувствали уют и закрила.

Докато тези антиутопични мисли минават през главата ми, обръщам внимание, че по някое време настилката на единствената улица от калдъръм преминава в асфалт. Да, отново стар и нацепен, но асфалт. И достигаме следващата къща, която вероятно е била на някой първенец. Значително по-голяма и пищна, на два ката и с чардак, тя би могла да бъде класически пример за дряновската и тревненската архитектура. Днес обаче студ и разруха са я обгърнали, бялата някога мазилка днес е мътна и отблъскваща. Високи дървета са избуяли в двора, за да скрият забравата на това строително бижу.

След незначително разстояние и още няколко стари постройки виждаме мъж, който коси тревата около пътя. Това е изненада – не сме очаквали тук да намерим жив човек. Оказва се, че в Муця има къща, която в момента бива обновявана и се намира в изключително добро състояние. От нея излиза още един мъж, с който опитваме да завържем разговор. Споменава, че се е хванал да стегне къщата след Ковид пандемията, и определено му се получава добре. Доколкото успях да разбера, тя е наследствена. Имотът е голям, на покрива, покрит с червени керемиди, са поставени соларни панели за електричество, а пред масивната черна порта има пластмасова цистерна за вода. Мисля, че да притежаваш къща тук би било ключово предимство в случай на война, да речем.

Гробището на село Муця

Муця е малко село с няколко къщи и се обхожда бързо. Компактно е и всичко е на едно място. Това важи и за гробището, което се намира на метри преди къщата, търпяща обновление. То е толкова обрасло, че не просто сме го пропуснали, когато сме минавали до него, но и сега трябва да положим екстра усилия, за да го достъпим.

В него има паметници от най-различен тип – от прости каменни кръстове, покрити с мъх, до такива с мозайка и снимки на покойниците. Виждам надгробие с две снимки една до друга – на мъж с калпак и жена със забрадка. Селски хора, досущ като излезли от разказите на възрожденските ни автори. Поглеждам надписа и успявам да разчета името на мъжа – Ангел Илев. Същият, който е построил комина на първата къща, и който срещаме в съдебните хроники. Ти да видиш.

Всичко из гробището е покрито с храсти и дървета. Отдавна тук не идва никой, а това е и обяснимо – най-новият гроб, който успяхме да открием, е от 1971 г. Десетилетието, в което Муця окончателно се обезлюдява.

Някакъв паметник предизвиква особен интерес у бат Петьо и той дълго го оглежда. Аз постепенно доутъпквам пътеката, която си проправихме, и излизам обратно на уличката, където го изчаквам.

По пътя към крепостта „Липово градище“

Споменахме на събеседниците си, че ни предстои да посетим крепостта „Липово градище“, която се намира на 730 м североизточно от гробището на Муця. Единият от тях ни предупреди, че пътят дотам е обрасъл и непроходим. Обикновено не взимам такива определения насериозно, защото в повечето случаи моите критерии за проходимост и тези на останалите хора се различават драстично.

Затова смело тръгваме да дирим крепостта по силно обрасла пътечка, която в миналото вероятно е била селска уличка. Все още личат стари дувари и каменни стени от къщи, но всички те са превзети от растителност. Човекът се оказа прав – трудно е за преминаване. Продължаваме обаче да вървим напред и съвсем скоро излизаме в горско пространство. Маршрутът, по който вървим, някога е представлявал калдъръм. Страничните му зидове са паднали и са на купчини. Отляво на нас има дълбоко дере, а от дясната ни страна от време на време измежду дърветата се жълтеят все още държащите се зидове на отдавна изоставени постройки.

Дълбока шума, храсти и множество големи паднали клони правят преминаването ни бавно, трудно и изморително. Все се надяваме, че след ето тази крачка пътят ще е по-чист, но не. Като че ли невидима сила иска да не стигнем до крепостта.

Така достигаме до малък ручей, където се вижда тясна пътечка. Тръгваме по нея, но след кратко време установявам, че вървим в грешна посока, затова се връщаме при поточето и напипваме правилния път.

След като вече се намираме в малката седловина от южната страна под хълма с крепостта, започва нова трудност – тук не съществува и не е съществувало обособено трасе, по което да преминем. Това налага да вървим право нагоре по баира, просто гонейки върха. За щастие има голи места, които позволяват придвижване. В този момент си мисля, че това е най-труднодостъпната крепост, на която досега съм бил. С бат Петьо правим кратка пауза и сядаме на по един камък. В подножието сме и знам, че няма още много.

Крепост „Липово градище“

И ето, последни крачки и влизаме в горист участък. Изведнъж започват да се показват купчините срутени камъни. Южната стена на крепостта! Колко силно исках да дойда тук! Трескаво започвам обиколка из руините и бързо установявам, че съоръжението не е било малко. Но колко знаем за него? Не особено много, защото никога не е проучвано и днес е погълнато от гората.

Не само ние определяме укреплението като труднодостъпно. Познавач на региона, родом от Ганчовец, още през 1944 г. в свое краеведско изследване пише, че „Липово градище“ е „връх, обрасъл в гори“. След като посочва, че стената на крепостта е дълга около 750 м, той съобщава и изключително интересната методология, по която е измерил куртината – чрез времето за обход: „Обиколката на крепостната стена извърших за 20 минути, понеже крепостта е обрасла с нискостъблена гора от клечат, дъб и габър, та обиколката бе извършена много мъчно.“

Същият автор съобщава, че на 21 май 1867 година, след кърваво сражение с турска потеря, четата на Филип Тотю успява да достигне „Липово градище“. Тук отново се завързва схватка, при която е ранен един от четниците.

Крепост „Липово градище“ е изградена върху добре защитен, усамотен хълм, между две дерета – Дабунски дол (от север и изток) и Николчин дол (от запад). Височината е достъпна от юг, където чрез малката седловина Тъкя се свързва с Игнатовското плато. Градището е разположено върху елипсовидна тераса с надморска височина 435 м и площ 2.5 дка. Имало е 3 пояса крепостни стени, които следват конфигурацията на терена. Днес всички те са силно разрушени. Следи от куртината се забелязват от източната и южната страна. Зидовете са строени с необработен камък без спойка. В зависимост от достъпността на склоновете широчината на стените варира от 1 до 2 м. В защитената площ личат основи на сгради и има много обгорели камъни. В нея е откривана строителна керамика, парчета от метални стрели и римски монети.

В непубликуван краеведски текст за дряновските села неизвестен автор пише, че жителите на с. Гърня са “изровили твърде голямо количество тухли [от крепостта – бел. а.], от които са си направили печки и пещи”. Приблизителната година на ръкописа трябва да се търси между 1929 г. и 1934 г., което ни дава основание да твърдим, че въпросното ограбване на съоръжението се е случило преди не по-малко от 100 години. И този автор споменава, че на него са открити римски монети, като посочва, че те са „от императора Юлий Цезар“. Това обстоятелство е изключително важно поради две причини.

Първо, знаем, че у нас хората често наричат различни старинни обекти „римски“ – „римски мост“, „римски гробища“, „римски монети“, дори в случаи, когато тези обекти са от османската епоха, че дори и след нея. Експлицитното посочване на Гай Юлий Цезар при датировката на монетите автоматично означава, че неизвестният автор е използвал понятието „римски“ в научния смисъл на думата, а не като синоним на „стари“.

Второ, наличието на тези находки ни дава основание да заключим, че действащо укрепление на „Липово градище“ е имало през Античността. Кои са другите периоди на съществуване на съоръжението – за категорични твърдения са нужни археологически проучвания. Според сайта „Български крепости“ фортификация на върха е имало и през тракийския и средновековния период. Археологът Атанас Милчев също отбелязва, че съоръжението е съществувало още по тракийско време. Цитираният по-горе автор от Ганчовец, след като изрично подчертава, че крепостта  не е изследвана, допуска, че е била „стара славянска крепост, а може би то е било крепост от времето още на траките.“ Стефана Вълчева споменава укреплението в контекста на други средновековни съоръжения в региона, като така „Липово градище“ потенциално може да бъде отнесено към всички изброени епохи.

Вероятно крепостта се е водоснабдявала чрез глинен водопровод от местността Малки Българени, където е имало буен извор. Тази информация добиваме от разкази на местни жители, които твърдят, че са попадали на неговите останки в седловината Тъкя. Местонахождението на въпросния извор не можах да установя. Дали той има общо с изворите на някоя от съвременните чешми в село Малки Българени – не мога да кажа.

Камъните от крепостта са покрити с дебел мъх. При най-високата точка има струпване на каменен строителен материал, а може би и теренът е изкуствено издигнат допълнително. Това вероятно е била цитаделата на съоръжението. На различни места личат не особено пресни иманярски изкопи. Около някои от тях се открива червена керамика.

Поредната плячкосана крепост. Не се чудя толкова на безскрупулността на иманярите, колкото на упоритостта им да довлекат техника до тук през такъв терен. Малко по-късно в с. Малки Българени възрастен дядо ни разказа, че ги е виждал нощно време да светят с фенерите.

След обхода на северната и централната част, се насочвам към източната страна на крепостта. Тук се виждат следи от стената, но отново предимно всичко е под формата на разсипи. Същото е положението и при южната крепостна стена.

Прекарах значително време на този връх. Макар всичко да представлява множество пръснати камъни, имаше нещо, което ме караше да стоя тук и да не си тръгвам. Мисля си дали бат Петьо в този момент не иска да ми каже, че много се мотая. Вероятно ще е прав, но хвърлихме доста усилия, за да стигнем. Заслужаваме си наградата.

При обиколката на крепостта направих непретенциозно видео от „Липово градище“, което прилагам към публикацията. В него можете да видите по-детайлна и представителна картина какво представлява съоръжението днес.

Най-накрая тръгваме обратно надолу. Много ми се искаше да посетим и съседния връх Дабунски чукар, както и разположените на рида източно от него Велика поляна и Велика страна. Атанас Милчев мимоходом споменава, че на тях, редом с „Липово градище“, са установени развалини на крепости. Неизвестният автор, когото по-горе цитирах, също недвусмислено отбелязва за наличие на „стари укрепления“ при Великата поляна и Великата страна. С колегите от „Български крепости“ също подозираме, че на въпросния рид е имало древно съоръжение – възможно е да е било и преградна стена. Разбира се, тази работна хипотеза трябва да се провери, но, уви, няма да е днес.

За финал

Село Муця е поредното балканско селце, обречено на забрава. Но ако това е била съдбата му, нека то да я последва. И макар тъжната картина да рисува мрачни краски в съзнанието на пътешественика, в никакъв случай не може да се каже, че това е било грозно или неугледно село. Напротив, разположено дълбоко в планината, то е давало уединение и уют на обитателите си. А крепостта „Липово градище“ е още един щрих, който може само да предизвика интереса на изследователя и да го провокира да се потопи в тези дълбоки гори. Така, както направихме ние.

–

*Благодаря на габровския етнограф Петър Петров за споделената информация при подготовката на публикацията.

Използвани източници:

1. Вълчева, Стефана. Крепостни съоръжения в Дряновския край през Средновековието / Стефана Вълчева. // Дряново и Дряновския край : Сборник : Кн. 1 . – Габрово : [Б. изд.], 1983, с. 21-32.
2. Ганев, Ганчо. История на село Ганчовец (Дряновско) и съседните селца Руня, Зая, Саласука, Геня и Ялово / Ганчо Ганев. – София, 1944, с. 24, с. 74.
3. Гърдев, Милко. Гр. Дряново – крепост Липово градище / Милко Гърдев. // Български крепости [онлайн] : с цв. сн. [прегледан на 24.11.2025]. Достъпно от: https://www.bulgariancastles.com/s-mutsya-krepost-lipovo-gradishte/
4. ДА – Габрово, ф. 746К, оп. 3, а.е. 2
5. Държавен вестник, № 55, 11 юни 1931.
6. Милчев, Атанас. Габрово и неговият окръг през Средновековието/ Атанас Милчев. – София : СУ Климент Охридски, 1979, с. 91.
7. Милчев, Атанас. Габрово и неговият окръг през праисторическата и античната епоха / Атанас Милчев. – София : СУ Климент Охридски, 1979, с. 395
8. Мъглов, Ив. Нещо за старите крепости из Дряновска околия / Ив. Мъглов. // Борба (Габрово), IV, №30, 4 авг. 1926.
9. Преименувани села. // Балк. знаме (Габрово), №143, 2 дек. 1980, с. 3.
10. Тихова, Бонка. Преселници към Стара планина създават дряновските села. // Дряновска искра, №18, 2 окт. 1996.

Разгледайте галерията със снимки от с. Муця и крепост „Липово градище“