Село Стайновци и Гърбавият мост: Следи от миналото в Тревненския проход

Много обичам да се возя по ЖП линията през Тревненския проход между Царева ливада и Дъбово. Маршрутът преминава през гъсти гори и високи върхове. Интернет и мобилно покритие няма, и особено ако е зима, ти идва да се сгушиш на седалката и просто да изчакаш влакът да прекоси планината.

Именно по това трасе, на около 3.7 км  северно по права линия от центъра на Трявна, се намира малкото село Стайновци. Освен ако нямате роднини там, надали някога сте имали случай да го посетите и разгледате. С моя приятел, габровския етнограф Петър Петров, обаче си поставихме цел да го обиколим и документираме, а аз, като резултат да ви представя днешната публикация. В нея ще ви покажа картини от селцето, ще изложа историческа справка, а за финал ще разкажа за будещия все по-голям интерес Стайновски мост, наричан от местните „Гърбавия мост“.

Разгледайте детайлната карта с GPS координати и маршрути, като същевременно не забравяйте, че в края на текста има богата галерия с пълен набор от снимки. И се стягайте, че имаме баир за изкачване.

Чешма до ЖП спирка Стайновци

Началната точка на обиколката ни е на метри от ЖП спирка Стайновци. Пресекли сме металния мост, идващ от призрачното селце Стойчевци, за което съм писал подробно, и стоим на релсите, обсъждайки предстоящия си маршрут. Точно срещу нас има каменна чешма с едно корито, чиято вода тече обилно и положително смятам да пробвам. Правя го без много размотаване.

От лявата страна на водоизточника има стар път, изкачващ баира и вървящ на юг. Тръгваме по него и започваме с първите си впечатления. Стари каменни дувари, покрити с дебел мъх, опасват широкия иначе път. Камъните са грубо обработени. Вижда се и калдъръмът, граден от плочести камъни. Вече е обрасъл с трева, но там, където са минавали джиповете, може да бъде забелязан.

– Абе, представях си това село на по-ниско място – казвам небрежно на бат Петьо.

Наистина в представите ми Стайновци беше в ниското. От една страна, това е заради ЖП спирката, която е разположена в долината на река Дряновска (която в този район наричат и Тревненска, но става въпрос за една и съща река). От друга – не бях гледал детайлно релефа и надморската височина на селото преди посещението ни.

Но преди да влезем в Стайновци – какво знаем за историята на селцето?

История на Стайновци

За съжаление, Стайновци е поредното село, за което знаем малко. Но преданието гласи, че то е основано още при падането на България под османска власт.

Източно от днешното село се издига хълм, наречен „Странето“. След проучване установих, че това е същото възвишение, на което днес се намира тракийското светилище „Елова могила“. Този хълм е изпълнен с каменни кариери. Преди повече от шест века там работел дядо Стайно заедно с тримата си сина и зет си. Всички те били опитни каменари. Изработвали корита за кладенци, камъни за хромели, вадели плочи за покриви на къщи. Стоката им стигала чак до Търновград. При идването на турците дядо Стайно се преместил на левия бряг на реката, построил голяма къща и така поставил началото на Стайновци, където продължил да се занимава с каменарство. Именно този занаят, заедно с дюлгерството, продължил да бъде препитание на стайновчани векове наред.

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. местните оказват активна помощ на опълченците в шипченските боеве. Ето какви са спомените на Тодор Денев от онези бурни времена:

„Когато се водеха боевете на Шипка през август 1877 година, оръдията се чуваха от стайновските баири. Турците напират да минат откъм Балкана и щяха да ни изколят до крак, ако не бяха ги спрели руснаците и опълченците. Много българи помагаха на руската армия. Аз натоварих един кон, турих на самара сланина, хляб и ракия и потеглих нагоре към Шипка. Вървя по една пътека през букова гора откъм Свети Никола, където е изворът, пък напреде ми – един габровски кръчмар с магаренце, натоварено и то с храна. Магаренцето го водеше чирачето на кръчмаря. Изневиделица от буковата гора изгърмя пушка и момчето пред магарето падна. Кръчмарят веднага възви обратно и хукна към мене. Уплаших се и аз и побегнах. На другия ден по същата тая пътека вече вървяхме много българи с коне. Вървяхме спокойно. Турци нямаше отсам, покрай извора, и като се приближавахме към долния край на позициите, към нас отгоре се спущаха руски войници, грабваха каквото им подадяхме, и се връщаха обратно нагоре тичешком при своите другари“.

Влизане в Стайновци

Да се върнем на нашата разходка. Вървим само нагоре по едва личащия калдъръм, докато в един момент по пътя не се виждат и парчета от стар асфалт. Очевидно това е бил първият и последен асфалт за това шосе.

Тук някъде започват да се подават и първите къщи на селото. Някои от тях са градени от тухли, други – от камък. На почти всяка от тях дворът ѝ е ограден от каменен дувар.

Баирът продължава да се вие по тясната уличка, а аз все още не мога да изградя конкретна картина за селото в главата си. Очевидно е твърде рано. Черно-бял петел рови в пръстта до тухлена стена, покрита с бръшлян. Не е трогнат от присъствието ни. Погледът му е бандитски, което вероятно обяснява защо перата от опашката му ги няма.

Пространството тук се открива. Пред нас, от дясната страна на пътя, се вижда къща, строена на баир, издаваща особен вкус. Първият и вторият етаж са градени от камък със сантрачна система. В някакъв момент обаче или сградата е започнала да се руши, или собственикът ѝ е решил да вдига допълнително ниво. Като резултат последният етаж е тухлен и неизмазан, а покривът е ламаринен и вече ръждясва. Но поне отпред се вее българският флаг…

Срещу тази странна къща се издига западнала, но несъмнено красива някога постройка. Дори помислихме, че някога е била кметство или друга обществена сграда, но се оказа, че е била жилищна. Явно собственикът ѝ е имал възможности. Под мазилката се вижда, че и нейният първи етаж е бил от камък, а горният – от тухли. Над всеки от двата има корнизи.

Точно срещу тази постройка има струпани повредени автомобили. Както по-късно разбрахме, тези автомобили са на собственика на „странната“ къща със знамето. Самите коли са до неговия имот. На това място някога е било читалището на Стайновци. Много отдавна обаче то е изоставено и разрушено. Зидовете му все пак са личали, когато собственикът на посочената къща ги доразрушава. Дали с цел добив на каменен материал или освобождаване на място – не знам.

Чешмата при красивата къща

Да се върнем обаче на красивата някога сграда. От дясната ѝ страна има неголяма каменна чешмичка. Има три чучура, като единият представлява канелка с кран, обвита в парцал. Фасадата вече е сцепена, а в средата ѝ издайнически привлича внимание ръждясалият механизъм, за който вероятно е било вързано канче или друго пособие за вода.

Из Стайновци

Според официални данни в Стайновци живее един жител. Това обаче де факто не е вярно – виждат се поддържани къщи и има поне няколко домакинства.

Намираме се на относително висока точка в селото. Отсреща се издига съседният баир. От тук предстои да се спуснем по съседната уличка, където започват да се редят нови къщи. В една от тях, строена в социалистически тип, е паркиран джип. Под него се е скрило голямо куче, което ни гледа изпитателно, но не предприема мерки.

Следва голям завой. Точно над него са гробищата на Стайновци. Оттам доста настървено ни лае друго куче. Подминаваме гърба на друга къща, строена изцяло от камък.

Достигаме до рухнала сграда, покривът на която е бил с тикли. Не са много постройките от този тип в селото. Вътрешността на втория ѝ етаж се вижда, а зелена дървена врата е водила в незнайно каква одая.

Разговор с местни и сушило за сливи

Спускайки се надолу, виждаме къща, която е в процес на строеж. Точно под нея са последните разпръснати камъни на много по-стара постройка. Насочваме се именно натам, защото мястото представлява площадка, от която можем да разгледаме околността. Стайновци не предлага много панорамни гледки. Колкото и досега да писах за изкачване на баири, селото все пак не е на голяма надморска височина спрямо долината на реката.

Както обикновено става в пустите селца, дюлгерите от горната къща не се сдържат и любопитстват кои сме и какви сме. Обясняваме, че сме тръгнали на разходка и разговорът започва. Къщата, намираща се в ремонт, се оказа наследствена на съпругата на единия от тях. Той активно участваше в обновяването ѝ, докато някъде недалеч оттам жена му се бореше с дивата растителност, нахлуваща в овощна градина. Налага се все пак да бъде извикана заради въпросите, които имаме за миналото на селото.

Бат Петьо беше подразбрал, че в Стайновци някога се е правил маджун и това е било вид поминък. До къщата на младото семейство има малка стара постройка, която се оказа сушило за сливи, от които се е изготвял маджунът. След като собственикът ни позволява, надникваме, но не можем да видим много, защото помещението в момента се ползва за склад. Благодарим за разговора и продължаваме по набелязаните обекти.

– Дай Боже всекиму такава жена – обръщам се към бат Петьо, визирайки младата стопанка, нахлула работните ръкавици и гумените ботуши. Вероника. Така се казва.

Чешмата „Чифлишки кладенец“

От семейството разбрахме името на следващия ни обект – чешмата, която в Стайновци се нарича „Чифлишки кладенец“. Вървим надолу по пътя и подминаваме две къщи, различаващи се много една от друга. От първата личат само основите. С големите си каменни блокове тя прилича повече на руини от средновековна крепост. Втората е все още цяла, но вече овехтяла. Падналата мазилка и заключеният катинар не говорят за активно обитаване.

И така достигаме до чешмата. Каменна, градена от обработен камък, днес тя е покрита с мъх и бръшлян. В коритото ѝ е поставен син пластмасов бидон. Очевидно е, че никой вече не разчита на този водоизточник. Самият аз също не бях впечатлен.

– Айде да вървим – подканвам бат Петьо към продължаване на експедицията.

ЖП спирка Стайновци

В началото на публикацията отбелязах, че Стайновци разполага със собствена ЖП спирка, която е построена през 1910 г. Разбира се, че няма как да я пропуснем, затова продължаваме спускането обратно към дерето, от което дойдохме. Това по същество представлява кръгов маршрут от началната ни точка, която беше леко встрани от станцията. По пътя подминаваме интересна каменно-дървена постройка в стопански имот. След това, вече от ниското, виждаме две къщи, кацнали на баира над нас. Едната от тях е изцяло от камък и дърво, поради което ме впечатлява повече.

И така достигаме спирката. Малка, необслужвана и непретенциозна. Но с красив свод на навеса. Прозорците вече са счупени – я от вандали, я от старопланинските бури. На металната синя табела все още ясно се чете „Стайновци“. Не същото може да се каже за избелелия стъклен надпис със същото име, който дори е строшен. Зелената дървена пейка отпред е разчекната и не се знае кога последно е сядал човек на нея.

Крехката дървена врата на скромната постройка е отворена и е без брава. С моя адет към изоставени места е повече от естествено, че ще вляза вътре.

Бутвам вратата и влизам. Посрещат ме стара пейка и малка масичка. Дъските на дюшемето на места са пропаднали. Ясно се вижда бившето гише. Боята отдавна е олющена, а през счупените стъкла на дограмата е влязла шума. Жалко за спирката, била е уютна и със сигурност неведнъж е била убежище в лютите балкански зими.

В съседство има друга, малко по-голяма постройка, вероятно подслонявала персонала. Днес тя също е изоставена и се руши.

„Гърбавият“ мост на Стайновци

Следващият обект в плана ни е и вероятно най-популярният, свързан със селото –  Стайновският мост (или Гърбавият мост, както е наричан от местните), минаващ над река Дряновска/Тревненска. Намира се на ок. 620 м по права линия северозападно от спирката и истината е, че отдавна искам да го посетя.

С бат Петьо доста проучвахме маршрутите и възможностите за достигането му. Накрая, след няколко дискусии, решихме, че най-сигурно е да го направим, вървейки по ЖП линията, като именно този маршрут съм дал в интерактивната карта. Разбира се, задължително е да внимавате много за преминаващи влакове. Колкото и да са големи и шумни, има ситуации, при които машината може да е на 50 м от вас и да не се чува.

Крачейки по релсите, не след дълго се озоваваме до моста, намиращ на 20 м източно от линията. Възможно е в лятно време изобщо да не бъде забелязан, затова е важно да имате координатите му, които отново можете да вземете от приложената карта.

Съоръжението е с три свода, дълго е 23,5 м, градено е изцяло от камък и днес е запустяло. Зидарията е суха, като хоросан е използван само при направата на сводовете. Конструкцията му е асиметрична, като големината на всяка арка е по-голяма от предишната, а централната е най-голяма измежду тях (8,46 м). Именно тази архитектурна особеност дава „гърбавия“ облик на моста. Между първата и втората арка градежът е разрушен от иманяри, търсещи съкровища. Това, наред с безстопанствеността, застрашава целостта на конструкцията и е въпрос на време тя да поддаде, макар да има следи от козметични ремонти в миналото.

Извън всякакво съмнение е, че ще преминем по моста на другия бряг, където основата му е стъпила върху скала. Отгоре му отново е покрито с трева, храсти и дори дървета. И тук се виждат пробиви в камъните.

Кога е строен Стайновският мост?

Предполагам, че основна причина мостчето да е толкова популярно, е мистерията, в която е обгърнато. В литературата могат да се срещнат разнообразни твърдения, включително, че то е римско или средновековно. Отделно от това, частично недоумение предизвиква и въпросът какво свързва този мост. Аз реших да разбера максимума за съоръжението и ще ви представя резултатите от проучванията си.

На първо място, да разгледаме варианта за римската датировка. Трудно би могло да има исторически извори от римско време за мост тук, затова остава да разсъждаваме логически. На това място долината на реката е обгърната от високи стръмни склонове. Римляните не са строили пътищата си по такива места, а напротив – правили са ги по билата на планините. Ако на това място премине армия, тя ще бъде унищожена на момента от врага, който би бил позициониран на околните хълмове. Мнение против римския произход на Стайновския мост изказва и археологът Венелин Бараков, с което съм напълно съгласен.

Нека сега погледнем проблема от инженерна гледна точка. В доклада си „Мостостроенето в практиката на тревненските майстори“ Николай Тулешков отбелязва следното: При Стайновския мост „архиволтите са доста тесни, което, заедно с липсата на облекчителни отвори, означава, че съоръжението е създадено в по-ранен период на същото XIX столетие – може би около 30-те или 40-те години“.

Доверявайки се на специалистите по мостостроителство, които вероятно умеят да датират този тип съоръжения спрямо архитектурата им, можем не просто да добавим втори аргумент против римския характер на моста, а директно да го определим като граден през XIX век, т.е. като възрожденски.

Има още един аспект на казуса, който не сме разгледали, и това е разговорът с местните, който често се пренебрегва, а понякога може да се окаже ключът към палатката. Аз разговарях с жители както на село Стайновци, така и на близкото село Тодореците, намиращо се точно над моста. Именно в последното имах възможността да говоря с местен, който, макар да не е кореняк, се беше интересувал много от региона и знаеше много неща – някои от тях беше чел в наличната литература, други беше научил от стари хора още преди десетилетия. Името на този човек е Иван Илков. По негови думи Гърбавият мост е строен от хора от Тодореците, като неговата цел е да се достигне до воденицата, която се е намирала на другия бряг на реката и за която ще говоря след малко. Това е абсолютно достатъчна причина да бъде построен такъв мост. Подобно на мен, Илков не подкрепя твърдения за римски път в долината на реката, като аргументите му бяха същите като моите, без дори да съм ги представял на глас.

В подкрепа на твърдението, че мостът води от Тодореците до воденицата, говори и първоначалното му споменаване в горепосочения доклад на Николай Тулешков. Ето какво пише той: „Без облекчителни отвори са например трисводовите мостове в Беброво, Еленско, и Гърбавият мост над Тревненска река в местността Маньов лак до село Стайновци, по пътя Тодореци – Воденицата„.

Споменатата по-горе жителка на Стайновци – Вероника, отбеляза, че предназначението на моста е да свързва селото със съществувалата някога махала от другата страна на реката, което по никакъв начин не противоречи на първоначалната идея за воденицата.

От изложението в тази част може да се направи следният извод: Каменният мост при село Стайновци е строен през XIX в., най-вероятно от жители на село Тодореците, като неговата цел е била да се достигне до воденицата, намираща се на отсрещния бряг на река Дряновска/Тревненска.

Воденицата до Стайновския мост

Споменатата воденица се намира на десния бряг на реката и отстои на ок. 100 м северно от моста. В нея всяко семейство е имало дял. Съборена е през XX век заради плочите. От нея днес се виждат каменните зидове, а при по-сериозен обход успях да открия и два воденични камъка.

Навътре в гората личат още дувари, които вероятно са ограждали градини. Това кореспондира напълно с твърдението за наличието на махала на този бряг на реката.

За финал

Нашата обиколка из село Стайновци и околността му приключва тук. Излизаме отново на ЖП линията, чувствайки се обогатени от видяното и водейки дискусии по спорни въпроси. Крие ли тайни това балканско селце? Аз не мисля така. А струва ли си да го посетите? Определено да. Особено ако алтернативата е да прекарате ленив уикенд пред телевизора.

–

Използвани източници:

Теренни проучвания

Антонов, Александър. Каменните мостове в България XV-XX в. – София, 2018, с. 298-299

Тулешков, Николай. Мостостроенето в практиката на тревненските майстори (Изв. СМРЗИ, 8, 2024)

Балк. знаме (Габрово), N 100, 19 авг. 1982, с. 4

Краеведчески сборник – Трявна, 1981, с. 36-40

Разгледайте галерията със снимки от с. Стайновци