Симфония на тишината в изоставеното село Косилка

Ако обезлюдените, отдавна изоставени села предизвикват любопитството ви, то тогава се отпуснете добре – днешният ми разказ е точно за вас.

На един от баирите между Дряново и Трявна и до днес могат да бъдат видяни останките на село Косилка. От десетилетия там не живее никой, но има няколко къщи, напомнящи, че и тук някога се е чувал детски глъч. До Косилка има само черни пътища, като единият идва от село Искра, а другият се спуска от село Радовци. Освен богатата галерия със снимки в края на публикацията, предоставям и интерактивна карта, на която съм начертал и двата възможни машрута, както и някои по-важни обекти в селото и по трасетата.

Пътят до Косилка

Идвал съм в Косилка два пъти, като и двата пъти дойдох от село Радовци, макар и по различни трасета, изследвайки и околните селища. Радовци се намира на по-висока надморска височина, което предлага един изключително лек и приятен горски маршрут без никакви изкачвания. Именно за него ще разкажа сега. В личния си блог съм описал подробно разходката по друга пътека.

Тръгвайки от Радовци, подминавам селската чешма и продължавам по пътеката напред, която само след метри ме отвежда в гората. В шумата на места личат останки от стари зидове, но няма обработваеми земи. Минава се през прекрасни местности, планинският въздух пречиства мисълта, а периодично откриващите се гледки към отсрещните баири карат времето да спре.

Пътят преминава над село Дурча и Горни Драгойча, след това излиза на връх „Висок чукар“, където неотдавна са засяти иглолистни дръвчета. Началото на октомври е и има много шипкови храсти с узрели плодове, затова си набирам в кутия. От тук започва осезаемо спускане, като гората преминава в ливада. Точно до село Косилка съм. Вляво от мен се вижда връх „Бузлуджа“, а право напред са се изправили Стринавското плато, Върпенското плато и платото „Стражата“, а в ниското между тях знам, че се е сгушил и Дряновският манастир. В подножието на Стринавското плато пък се червенеят покривите на къщите на село Царева ливада. Гледката е зашеметяваща, спирам тук и се наслаждавам на прекрасните форми,  които планината е създала.

История на Косилка

Нямаме много запазена история на село Косилка. Все пак ще обобщя онова, което успях да намеря из различни книжки и вестникарски статии в миналото. Ако някой знае повече, ще се радвам да го сподели с мен чрез формата за контакт, която се намира най-долу в публикацията.

Местността, на която се намирам, се нарича „Къртипънската стърна“. В нея се намират три селища – с. Къртипъня, с. Дели Станчо (сега Станча) и с. Косилка. Преданието гласи, че някога тук трима заселници потърсили убежище и дружно си построили къщите. Като свършили градежа, взели да мислят как да кръстят новите селца. Този, който се заселил над Дряновската река, избрал името Къртипъня, защото за да си отвори място за оран, трябвало денем и нощем да кърти пънища.

Вторият бил весел, шеговит мъж на име Станчо. Той все разказвал лудориите, които преживял, поради което му се лепнал прякора Дели Станчо. От тук дошло и името на новото селце.

Третият заселник се похвалил, че на него не му се налага да кърти пъне, защото на мястото, където си построил къщата, имало много мера и по-скоро трябвало по цял ден да върти косата. От там дошло и името Косилка.

И трите селца били основани през 1786 г.

За името на Косилка обаче намираме и втора версия. Според нея то идва от Бай Дончо Косилката, който бил висок и тънък като косилка.

Трета версия пък допуска, че е от „куц“, „куцил“, „Куцилка“. Каква е истината – надали някога ще разберем.

Роденият в с. Косилка през 1921 г. дядо Пенчо Стоев Куманов разказва: „Косилка в старо време е била с над 80 къщи, разположени в две махали в гората – Горна и Долна. Селото веднъж е било заличено от турците и пак възстановено. Докъм 1946 г. в Косилка имаше 15 домакинства с около 70 души население. През 1944 г. в селото бяхме 30 моми и ергени. Сега никой не живее в селото, само лете ходим за сливи и ябълки, пък през есента – за дръвца.

Нашата къща е строена преди 1860 г. от прапрадядо ми Демия. В нея имаше скривалище, в което една зима се криел войводата Панайот Хитов. В одая на горния кат един прозорец се отваряше навън барабар с касата и видиш ли зор – скачаш и хукваш в гората… Освен туй има приказка, че майката на Колю Фичето е от нашата къща. Дъщеря е на Рачо Демиев, мой прадядо.“.

Според Маньо Куманов, роден през 1931 г. в Косилка, някога в селото имало род Московците, наречени така, защото мъже са ходели на работа в Русия.

Откакто съществува статистика на населението, през 1893 г. в селото е отбелязан най-високият брой жители – 98, след което те постепено намаляват. През 1975 г. тук са регистрирани 3 души, а през 1985 г. единственият присъстващ тук е тишината.

Има и информация, че в Косилка Панайот Хитов е имал верен ятак, участник дори в някои от походите на четата му. Бил преселник от Македония, казвал се Гою Арнаутина.

Селото може да се гордее и с това, че е дало двама жители, участващи в строителството на Паметника на свободата на връх „Св. Никола“ (известен погрешно като връх „Шипка“). Това са Ганчо Влахов и Гою Мъглата. Дали последният и Гою Арнаутина са един и същи човек, няма информация, но това е напълно възможно.

През 1960 г. с указ на Президиума на Народното събрание се постановява, че Косилка, наред с много други околни села, се обособяват в отделна община със седалище село Върбаново (дн. Царева ливада). До тази дата селищата са принадлежали към Община Дряново, както е и днес.

Горна Косилка

И до днес околността на село Косилка представлява една широка поляна, лятно време ухаеща на билки и горски цветя. Това именно позволява да се насладим и на гледката към целия регион. Във високата част на полето вече започва гора и именно там е скрито село Косилка, което е разделено на две махали – Горна Косилка и Долна Косилка. Влизам в първата от тях и започвам да трупам впечатления. Първите следи от селото са каменни руини на зидове и къщи. Малко след входа има отбивка вдясно, която води до поддържана къща, градена от камък и кални тухли, с малка градинка отпред. Напролет тук имаше и куче, но този път няма. Сградата представлява ловен дом и вероятно се ползва за нещо като хижа от ловците от по-широката околност. Над тази постройка пък има все още запазена къща, на която се вижда некролог с годината, в която е починал стопанинът ѝ Пенчо Куманов – 2009 г. По-внимателните читатели вероятно са забелязали, че това е името и на дядото, чиито думи цитирах по-горе в историята на селото… Предвид този факт и предвид споделеното от дядо Пенчо, можем да направим извода, че той не е живял в тази къща в последните години на живота си, а некрологът е поставен по-скоро символично на вратата на родния му дом. А това поддържа тезата, че към този момент селото не е имало постоянни жители.

Продължавам напред по „главния“ калдъръм, който се спуска надолу. Много е обрасъл, но за разлика от предишния път, сега успявам да премина. Влиза се в изцяло превзета от гората местност. Тук запазени къщи няма, личат само останки от зидове. Следва стара каменна чешма, строена през 1939 г., но от нея вода не тече. А така съм жаден… Стигам до онова, което вероятно е било край на селото и проверявам една пътечка, която моят приятел етнограф Петър Петров ме помоли да разгледам и снимам. По негови думи от тук е имало пряк път до Радовци. И така да е било, днес трасето е непроходимо.

Връщам се обратно. Отново преминавам през тихия, покрит с есенна шума стар калдъръм. Красивите някога зидове тихо напомнят за времената, когато хората тук са поемали и първия, и последния си дъх. Обзема ме тъга.

Защо, за Бога, това село е обречено да изчезне? Защо само каменни дувари подсказват, че тук е кипял живот? Проклятие ли тежи над Косилка и какъв грях са извършили жителите му?

Долна Косилка

Неизказаните думи на каменните стени, единственият ням свидетел на историята на Косилка, те карат да потънеш в размисли. Абстрактни, неясни, но размисли. Вървя по пътя по инерция, без дори да гледам пред себе си. Така излизам отново на широката поляна с изглед към скалите над Дряновския манастир. Няколко метра по-надолу е и отбивката за Долна Косилка. В горната махала подозирах, че една пътека също може да ме изведе долу, но реших да не рискувам, защото беше труднопроходимо.

Влизам в Долна Косилка. Тук идвам за пръв път и разучавам обстановката. Малко след началото на отбивката дърветата над пътеката се разредяват, а до нея има паралелна такава, нещо като ров. На места като че ли през шумата се виждат зидове, но нищо повече. Вървейки все напред дори започвам да мисля, че няма да открия нищо повече и тъкмо разочарованието нахлува в мен, и през листата на насрещното дърво виждам рушаща се, но все още здрава къща. Засилвам крачка и отивам да проверя.

Да, стара къща, строена с първо ниво от камък, и второ с тухли от кал и бяла мазилка. Дограмите вече хлопаха, а половината прозорци вече ги нямаше. Долният кат вероятно се е използвал за обор или сено. Дървената врата за него е залостена с прът. Открехвам , за да видя какво има вътре – личат само стените от кал и основите на помещенията. Внимателно излизам и залоствам вратата така, както съм я намерил.

Заобикалям от другата страна на къщата. Вижда се някога красива дървена ограда около имота. От тази страна на къщата отново има стопанско помещение на първия кат, но не влизам в него. Има и стълба, скована от дървени клони, облегната на покрива и водеща към него. Тук е и входът към къщата. Солидни, красиви каменни стълби, покрити с мъх и лишеи, водят към него.

Прости ми, Боже, но ще вляза.

В изоставената къща

Още в антрето виждам, че много отдавна тук никой не е идвал. Подът е покрит с дъски, стените са бели. Дървеният таван е подпрян с пръти, за да не се срути. На едната стена е залепен некролог, отбелязващ 20 години от кончината на член на семейството – Денчо Денчев. Оказа се, че майка ми познава този човек – бил е стрелочник на ЖП гара Царева ливада по времето, когато моят дядо Пейно Пейнов е началник-гара на същото място.

От тук има две стаи – лява и дясна. Влизам в първата. Тук има още повече пръти за подпиране на тавана, старо легло с пружина, столове, сандъци. Очевидно последният стопанин е правил отчаяни опити да съхрани къщата си от рухване. Таванът е с нарушена мазилка, а дъските му гният застрашително. На места дори вече е паднал.

Обръщам се и влизам в дясната стая. Тя също се разделя на две – лява и дясна част. Влизам в лявата, където се вижда зидана печка, тип джамал, която отоплява и съседната стая. Дори още стоят овъглени дървета. Има и дървен нар досами камината. Встрани се вижда бюро, а интересен обект за мен беше един квадратен отвор в стената, който гледа към другата стая. Зачудих се какъв е, очевидно не е случаен. На това място най-вероятно се е слагало газениче (или свещ), което едновременно е осветявало и двете стаи. Двойна функция, досущ като ролята на печката джамал.

Много жалко. Дори днешната призрачност на тази къща издава, че тук някога е царял уют. Вероятно не разкош, но е имало топлина, деца, радост.

Влизам в дясната част. Тук, точно от страната, от която в лявата част се намира печката, също има изградено пространство, зазидано към стената. Явно от другата страна се е палел огънят, а камината е отоплявала едновременно двете стаи. Изобщо не са били глупави хората. Вижда се ръждясал сърп, сандъци, парцали и отново дървено легло. В сравнение с другата стая тук прозорците са относително запазени.

Празнотата на къщата обаче подсказва, че в някакъв момент собственикът се е отказал от поддръжката ѝ, събрал е всичко необходимо и се е изнесъл. Кога е станало това? Можем да предположим, че е било към края на 2006 г., защото в антрето има вестник с дата 1 декември 2006 г.

Излизам и залоствам. Тъжно е. Защото едно е да видиш останките на зидове, свидетелстващи за някогашен живот, съвсем друго е да видиш печката, леглото, масата на хората, които са живяли в това пусто днес село.

И все пак – Косилка днес не беше безлюдна. Беше ѝ дошъл гост от Габрово. И тя беше добър домакин.

Разгледайте и галерията със снимки от с. Косилка

Използвани източници:
„Царева ливада“, Мойсей Мойсеев
„С ръце строили – с душа изградили“, Кирил Петров
„Имената на селищата в Дряновско“, Илия Габровски – вестник „Дряновска искра“, N23/04.12.1980 г.
„Указ N.139 на Президиума на Народното Събрание“, Известия на Президиума на Народното Събрание/19.08.1960 г.