В подкрепа на невидимите: Разговор с Надежда Денева за социалната работа, деинституционализацията и (без)действието на институциите
Публикацията е създадена в рамките на проект „Социално отговорни и граждански активни“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти.
В едно общество, в което уязвимите често остават невидими, ролята на социалния работник е не просто професия – тя е мисия. Надежда Денева е сред онези хора, които ежедневно се борят за правото на достоен живот на деца, възрастни и хора с увреждания. С богат практически и аналитичен опит в сферата на закрилата на детето и развитието на социалните услуги, тя познава системата отвътре – от теренната работа до създаването на политики.
В настоящето интервю, което идва в следствие на новината, която разтърси Габрово – за пребитото от родителите си 13 годишно момче, разговаряме с нея както за конкретен казус на институционално (без)действие, така и за по-дълбоките структурни проблеми на социалната система в България.
Професионалният път и личната мотивация – Всеки казус е преди всичко човешка трагедия.
- Как започнахте професионалния си път като социален работник?
Напълно случайно. Мислех си, че ще работя като учител по български език и литература и започнах работа като социален работник през далечното лято на 1991 година, чакайки да дойде септември и новата учебна година. Срещата с хора, които се нуждаят от социални помощи беше огромна изненада за мен и си признавам, че дори не знаех, че ги има. Отношението ми към света беше доста високомерно и смятах, че хората са такива, каквито са, благодарение на прочетените книги, на филмите, на театъра. И видях необразована ромка, която носеше някаква странна мъдрост и едно ведро отношение към всеки ден, въпреки трудностите. Често се шегувам, че тази жена ме направи социален работник и до ден днешен имам това любопитство, което тя провокира в мен.
- Какво Ви мотивира да останете в системата въпреки трудностите?
Много пъти съм опитвала да работя друго, но който един път е бил социален работник си остава такъв. Повече от 10 години съм извън структурите на социалната система, но колегите казват, че „пъпът ми е хвърлен“ в тази система и продължавам да работя по някакъв начин, свързана със социалните услуги, отделите за закрила на детето или социалните работници, които работят с хора с увреждания.
Казусът – симптом на системен проблем – Когато институциите мълчат…
- Конкретният казус, който е повод за настоящето интервю, разтърси не само Габрово, но и цялата ни държава. Бе ни съобщено, че е задействан “междуинституционален механизъм”. Според Вас, как реагираха институциите, до колко е адекватна тяхната намеса и какво липсваше?
Малко зная за конкретния случай, по-скоро мога да коментирам реакцията на системата. За съжаление нямам нито един пример на смислена реакция след инцидент и ще обясня какво имам предвид. Конкретните проблеми, на които ставаме свидетели често се дължат на системни грешки, т.е. системната грешка се проявява в конкретен инцидент и е като червената светлина на таблото на автомобила, която се появява, след като намалее бензина. Разумната реакция е да спрем и да налеем гориво. Това, което се прави, ако използваме тази аналогия е доста неразумно – правим усилия светлинката да спре да свети и продължаваме пътя, докато спрем насред полето.
Помня добре думите на наш преподавател от Великобритания, който ни казваше, че промяната в начина на работа на социалната система при тях и в частност системата за закрила на детето носи името на дете, което е станало жертва на предишните порядки. Казваше ни, че в такива случаи има цялостен анализ и преглед на правила и процедури, за да се потърси първопричината. Това при нас никога не се случва – при нас управляващите социалната система се смятат за безгрешни и винаги се търси конкретен човек, който е виновен. Т.е. търси се само и единствено индивидуална вина или най-много институционална, но на най-ниското ниво и всички нагоре в системата са безгрешни.
Институционално бездействие и „прехвърляне на топката“ – Системата е твърде заета да се защитава, вместо да защитава хората.
- Често ли се случва институциите да си прехвърлят отговорността?
Има създадени инструменти за координация, напр. Координационния механизъм при насилие, но всеки социален работник може да каже как работи – социалният работник обикновено води един протокол, останалите често са само фигуранти.
Има случаи, в които тези инструменти се задействат и стартира работа на всичките институции по веригата, ама децата вече са си решили проблема, който е довел до тяхната караница. И имам един такъв пример – две момчета, които бяха и си останаха приятели се бяха спречкали в междучасието покрай една изтървана дума, после едно единият блъснал другия, той се ударил лошо. Задейства се механизмът за тормоз и насилие в училище, медиите се намесиха, защото в същия клас имаше дете на политик, после и хората от междуинституционалния координационен механизъм се събраха. В следващата една година разкатаха момчето, влачиха го по всякакви комисии, социални услуги, психолози, в медиите го наричаха бияч. Никой така и не разбра каква беше първопричината за емоционалната реакция на детето, обявено за насилник, по-важна беше сензацията. И това е повод да кажа, че реакцията на всички трябва да е премерена и да е с мисъл за добруването на децата. Нито да се потулва историята, нито да се преекспонира.
- Какви са основните дефицити в междуинституционалната координация?
Когато говорим за закрила на детето – това е незнанието за отговорностите по Закона за закрила на детето. Кажете на един кмет, че е орган по закрила и гледайте реакцията му – вероятно ще каже „Ама, това са отделите „Закрила на детето““. В закона ясно са посочени органите за закрила и те са една камара министри, също и кметовете на общините, ама никой не предполага, че и системите по вертикала под тях трябва да имат това отношение, съответно в тези системи няма процедурите за работа по закрила на детето. Така на терен остават наистина само отделите „Закрила на детето“, които могат да работят само и единствено като пожарникари и да тичат, където нещо се запали.
Тези хора работят по всякакви случаи, в които са намесени интереси на деца и всички прехвърлят към тях всякаква несвойствена работа. И давам пример – ако родителите се развеждат и децата са под 18 години, социалните работници трябва да дават становища, също и по имуществени въпроси, които засягат интереси на деца. По всякакви въпроси за изясняване на ситуацията, съдът иска мнение от вещи лица, освен ако става въпрос за дете, тогава всичките преписки се хвърлят към социалните работници при това със срокове. Това е проблем, който остава нерешен от години – значи социалният работник трябва да даде становище дали е в интерес на детето да бъде продаден един имот или не. И имам пример – майка на три деца остана вдовица, станаха наследници на 2 апартамента и селска къща. Майката искаше да продадат къщата, за да си помогне малко в отглеждането на децата – социалните казаха, че не може. Майката някак се справи, а къщата вече е непродаваема.
Всички тези въпроси отнемат от времето и от силите на тези колеги и последното, с което те могат да се занимават е работа по превенция.
- Има ли реален механизъм за навременна реакция при рискови сигнали, особено когато се отнася до деца или хора в безпомощно състояние?
Не, няма. Някога в отделите „Закрила на детето“ имаше малки суми за спешни случаи, напр. да се купят дрехи или да се нахрани едно дете, намерено на улицата. От много време няма такава възможност.
Колкото и да е спешна една ситуация, ако един човек се нуждае от подпомагане, ще го получи в месеца, следващ подаването на заявление. Така работи системата, която е под шапката на Агенцията за социално подпомагане и колегите нямат вина за тези регламенти. Хората просто трябва да знаят, че ако имат спешна, ама спешна нужда – социалните помощи, дори и еднократните не са решението.
Спешна социална помощ няма и доколкото зная никога не се е обсъждало да има. Дали трябва да има – да, определено и според мен тя трябва да се случва на ниво община. Няма пречка това да се разпознае като потребност, да се разработи алгоритъм на действие между институциите и да се финансира от общинския бюджет, от дарители, от проекти. В момента аз разработвам подобна идея за една по-малка община след инцидент, свързан с насилие. И точно така съм нарекла инициативата – „спешна социална помощ“.
Системите в подкрепа на уязвими групи – структура и дефицити
- “Хартиената” грижа няма как да замести истинската човешка загриженост. Но какъв е Вашият опит? Как функционират системите на национално, областно и общинско ниво?
Може да има кратък и по-дълъг отговор. Краткият може да бъде илюстриран с един стар виц „Попитали радио Ереван, колко хора ще гладуват в България, ако се закрие Агенцията за социално подпомагане. Отговорът бил напр. 4500 души /численият състав на централното управление, 28 регионални и 147 териториални дирекции на АСП/.
МТСП е уникално министерство с многоглавата си ламя на централно ниво – 4 изпълнителни агенции /Агенция по заетостта; Агенция за социално подпомагане; Агенция за качеството на социалните услуги; Агенция за хората с увреждания/ и 1 държавна агенция – Държавната агенция за закрила на детето. Всичките тези агенции си имат по един изпълнителен и поне двама зам. изпълнителни директори, също главни секретари и една камара дирекции и отдели.
По интересното е като се погледнат териториалните структури на същите агенции – там няма никаква координация нито като бройка, нито като местоположение. Всеки си е базирал областните звена по своя си логика. Ако има единомислие, то е по отношение на териториалните структури. Това са основно дирекциите „Социално подпомагане“, под шапката на АСП и социалните работници изпълняват всичките задачи чрез трите си отдела.
Това е най-безумната административна структура. Как точно може да се координира работата?
За сравнение МЗ и МОН имат по 28 регионални структури, които координират всички политики на областно ниво.
- Какви са реалните ресурси, с които разполагат социалните служби, особено в случаи като този?
Ако по някакъв повод случаят на това дете не е стигнал до тях, те не са могли да направят нищо. В същото време, едно насилие никога не остава напълно незабелязано, но хората не са склонни да сигнализират, обикновено с думите „Ами, те какво ще направят? После аз ще съм виновен, че съм казал“. Колкото е по-малко населеното място, квартал, общност – толкова е по-трудно. Най-често се стига до сигнализиране, ако някой външен за тези системи разбере за проблема.
Ще дам пример със себе си – аз участвах в международен екип от изследователи и посетихме резидентни социални услуги през 2019 година, вкл. и в Габрово. После излезе критичен доклад. Аз не съм автор на този доклад, бях консултант и теренен изследовател, но и до ден днешен колеги ме гледат накриво – за тях аз съм предател. Дали имаше проблеми тогава в ЦНСТ – да, определено имаше. Дали съм сигнализирала – да, при това една година по-рано. Някой направи ли нещо – не, докато не гръмна медийния скандал. Но не сме свикнали да имаме отговорно отношение и да сигнализираме.
- Къде се къса връзката между политика и реалност?
Къса се в отношението на хората – по точно няма отговорно отношение и властва „Ами, то нищо не зависи от мен“ или „То винаги е било така“. Каквито и прекрасни закони да измислим, тази нагласа ще ги прецака после в практиката.
„Истинската трансформация не е просто преместена локация – тя е промяна в мисленето.“
- Какво научихте от участието си в процеса на деинституционализация?
Това беше най-голямото политическо издевателство над професионалната общност. За съжаление още има колеги, които не осъзнават до каква степен са били използвани да дърпат чужда каручка. Толкова много вярвахме и толкова много работихме, че останахме напълно слепи за другите интереси, които реално движеха процеса.
Няма деинституционализация изобщо – това, което се случи беше мотивирано от възможността да се разпределят едни пари, основно за строителство на по-малки сгради. Има процес, който все повече наричаме трансинституционализация – или преместване на хора от една институция в друга. Това е. И този процес не е спирал – сега ще се харчат пари от НПВУ на същия принцип – вчера имаше съобщение на сайта на МТСП.
- Според Вас, успешен ли бе този преход изобщо?
Няма как да е успешен, защото първо трябва да се анализират причините, които водят до настаняване в институция. Т.е. ако тези причини останат валидни – нали е ясно, че формата малък или голям дом е без значение. Резидентната грижа е много скъпа, ако е качествена и трябва да е за много малък брой хора. Останалите трябва да имат възможност за подкрепа в домашна среда.
- Какво още е нужно, за да завърши трансформацията на грижата у нас?
Не зная дали има шанс това да се случи. По-скоро си мисля, че вече е късно. И то е по една основна причина – зависимостта на общините от държавно делегираното финансиране за социалните услуги. Мисля, че вече всички, без значение кой е спечелил местните избори, са в този капан. Има едно основно правило при финансирането на услугите и то е участие на всички страни, също и принципа на субсидиарността. Това никога не е било валидно за социалните услуги и ако прави впечатление на някого – по отношение на финансирането нямаше промяна след приемане на ЗСУ. Сега всички са изтръпнали, защото се говори, че от 2026 година ще има нови финансови стандарти и хората много основателно се притесняват.
Законодателни и политически измерения – Най-трудното е да убедиш някого в нещо, което не е виждал!
- Кои несъответствия между закон и практика наблюдавате най-често?
Има достатъчно много – работата по Закона за домашното насилие напр. За съжаление този закон беше използван през годините при бракоразводни дела – да се трупа вина на единия съпруг. Така реално се стигна до девалвирането на самия закон и до драматизиране по приказката за лъжливото овчарче. Сега може да чуете при сигнал за домашно насилие „Абе, тези се развеждат – ясно“ и никой да не приема сериозно сигнала.
Другият ми пример е със Семейния кодекс и правото на издръжка. Ако двама родители се развеждат, единият обикновено осъжда другия за издръжка за детето. Какво става, ако и двамата родители не се грижат за детето, каквито са всичките хиляди изведени деца с мярка за закрила и настанени в алтернативна грижа, при това вече при 25 години действие на ЗЗД? Те трябва да получават издръжка, при това от двата си родители. Да, ама не – защото никой не е поискал това да се случи, казват от съда. Аз го приказвам поне от 15 години и то навсякъде. Няма резултат, а е във властта на всеки отдел „Закрила на детето“ в страната – само да го поиска в исковата молба до съда. Ще го направят ли – няма, докато не ги накарат с указателно писмо, спуснато от централното управление.
И още – в ППЗЗД има текст, който дава възможност за месечни помощи за превенция и реинтеграция за родителите. И сега виждам, как цялата система на АСП скача да спори с мен, че няма такава възможност. Е, аз също скочих и казах същото, когато една дама от общинската администрация в Габрово ми се обади един ден с този въпрос. После седнах да чета и видях, че то наистина има възможност и после още толкова години го разправям по обучения. За разлика от издръжката, за тези помощи социалните работници нищо не могат да направят, защото ИИС /интегрирана информационна система/ няма да им позволи да заведат молбата.
И последно – в ЗХУ има едно понятие „хора с трайни увреждания“, което работещите хиляди служители на АСП изобщо не са го дозели. Затова изплащат финансова помощ от 2019 година, която хич не е малка на всички хора, които имат ТЕЛК 50 и над 50% и са си подали заявление при тях. Без изобщо да разбират, че индивидуалната оценка е тази, която трябва да им даде отговор на въпроса дали човекът с ТЕЛК 50 и над 50% наистина е с трайно увреждане, а не с хронично заболяване напр.
И защото това се случва в практиката и не може да се промени – защото системата на АСП-ДСП е изключително авторитарна и там не се толерира мислене, а изпълнение. Там няма реален обмен на информация и централното тяло изобщо не знае какво се случва надолу. Аз много често оприличавам тази система на човек след тежък инсулт, който дори не разбира, че е напълнил памперса и усмихнато рецитира някакви политики. Това е система, в която властва административно насилие и това насилие се предава по вертикала към хората, които са в нужда. Имаше една приказка за рибата и вмирисването от главата.
- Доколко се използват изследванията в създаването на социални политики?
Отговор на този въпрос е планирането на социалните услуги – то е повече от комично след последните разкрития в нелицензираните места за настаняване и камарата от проблеми, които карат близки да стигат до такива решения.
Това планиране стъпва на вече съществуващите услуги, а „анализите“ бяха най-голямото недоразумение. Сега една камара женици /защото повечето работещи в тази система са жени/ на общински и държавни служби повече от две години си разменят едни екселски таблици и декомпозират ли декомпозират /термин, въведен в процеса на планиране на социалните услуги – ще му е трудно да го обясни и този, който го е измислил/.
- Какви законодателни промени са належащи, дори закъснели, според Вас, особено що се отнася до грижата за децата и хората, неспособни да полагат сами грижи за себе си?
Законите не са лоши. Има проблем в разбирането и прилагането им. Има и огромен системен проблем, който трябва да се реши с административна реформа. Дали ще се случи – не мисля. Преди няколко години бях писала няколко документа в тази връзка и винаги мога да ги предоставя, но не вярвам да се намери желаещ да регулира тази система. Царят определено е гол и ще става все по-видимо, за съжаление.
Ако може да се спре с това строителство и ремонтиране на сгради за социални домове ще е добре. Вчера видях, че имало 111 предложения от общини за нови домове за стари хора. Ами, какво друго да предложат общините – разбира се, че ще предложат сгради за ремонтиране и после за държавно делегирани услуги – нали така ги свикнаха през последните години на най-неадекватната социална политика.
Има много смислени предложения, като трансформиране на някои отделения на закъсали общински болници. Също промяна на възможностите за подкрепа в домашна среда и финансиране на палиативната грижа.
Не е за вярване, че при всичката информация, която в момента съществува за проблемите на възрастните хора и техните близки, настоящият министър отново се кани да финансира с около 340 милиона строителство на сгради.
Професионализмът на Надежда Денева разкрива една често пренебрегвана истина – социалната система не се променя с един закон или една реформа. Тя се променя с хора. С хора, които не се отказват да виждат, чуват и защитават. Точно такива, каквато е тя.