Зая – селото на шестте нации

„В селото няма празна къща. Пет народности живеят тук – англичани, французи, белгийци, руснаци и италианци“.

Така ни каза читалищният представител на с. Зая. Като дори пропусна шестата народност – българите.

Кроткият и авторитетен тон ме накара да повярвам веднага на това твърдение. А и вече се чувстваше във въздуха, че това не е поредното западащо село, дори напротив.

Прекрасен зимен ден е. С моя приятел Петър Петров се намираме на пътя между село Ганчовец и село Зая, точно върху моста над Дряновска река, строен през 1933 г.. Току-що сме излезли от дерето след посещението ни на крепостта „Калето“. Предстои ни цялостен обход на Зая, като имаме редица предварително зададени обекти, които трябва да проверим. Прилагам интерактивна карта с маршрута, по който преминахме, както и координати на местата, които посетихме.

Гробищата на село Зая

Понеже досега сме газили все по крайно пресечен терен, вървенето по асфалта е като масаж за краката ни. Пътят върви нагоре и първото, което се вижда от Зая, са гробищата. Колебаем се дали да влезем в тях, но накрая го правим. Изглежда, че скоро са почиствани. Оглеждаме паметниците и сред тях се виждат някои интересни, предимно по-старите. Назад в годините, когато заювчани погребвали покойник, понеже нямали църква, биела камбаната на храма в с. Ганчовец.

Всъщност това са новите гробища на селото. Най-старото гробище на тогавашните колиби Зая, от което има останки, се е намирало в района на училището. След като селището се разраства, гробищният парк се премества, а настоящият такъв, в който се намираме и ние сега, е точно под главния автомобилен път Габрово-Велико Търново и се използва приблизително от началото на 20 век.

Влизане в Зая

Едно гробище не е някаква голяма атракция, затова не се застояваме. Излизаме от него, пресичаме пътя и влизаме в същинската част на селото. Къщите излъчват живот и лъчезарност. Повечето от тях са градени от камък, а значителна част са опасани и с каменни дувари. Виждаме и първия геран. Явно хората тук са широкоскроени и с чувство за хумор, защото на една къща е сложена голяма табела – „Старчески дом „Веселата вдовица“ – Убежище за хора с големи спестявания и леко поведение“. Когато нямаш контекст, това звучи озадачаващо, но читалищният представител ни обясни, че тук живеел местен зевзек, който очевидно е открил добър начин да прекарва дните си.

История на село Зая

Нека преди да се впуснем в обиколката през селото, да видим какво знаем за възникването му.

Първите следи от поселение в района са в местността „Гера“, отстояща на около 600 м северозападно от Зая. Тук селяните са изкопавали от нивите си големи глинени съдове, глинени водопроводни тръби и стари римски монети, наричани от тях костадинки. Това показва, че на това място някога е съществувало римско селище. На 100 м западно от местността се намира могила. Местни краеведи тълкуват това като сигурен знак за още по-старо тракийско селище, но няма данни за разкопки в местността. Тоест могилата може действително да е била тракийска, но може и да е от римския период. Така че заключения за тракийско поселение не може да се правят само на база наличието на неустановено каква могила.

След завладяването на Балканския полуостров от римляните, в местността „Гера” е прокаран римски път. На това място е била изградена и пътна станция. По-късно край тази станция е изникнало малко римско търговско селище. Днес в „Гера” са хванати водите на студен извор. Не е изключено този извор да е водоснабдявал римското селище.

Районът е населяван и през Второто българско царство, което се потвърждава от намерените останки от този период. В местността „Тепавичарските лъки“ са се намирали следите на стар манастир. Източно от селото, при местността „Кръста“, са били основите на древната църква „Свети Безсребърници“.

В землището на Зая се намира и крепостта Калето, функционирала до времето на Второто българско царство, за която вече подробно съм писал.

Според преданието днешното с. Зая е заселено към 1690 г. Първият заселник бил дядо Никола от с. Дряново и се занимавал с овцевъдство. Отначало той си направил кошара в местността „Каръка”, а после се заселил постоянно където е сегашното село и до днес тази махала носи името Николовска. След него се заселва друг човек на име Боню, който създава Бонювската махала. По-късно в селото идват бежанци от Южна България и така се образува трета махала, наречена Долна, понеже се намира на по-ниско спрямо останалите две по посока на реката. Днес трите махали са свързани.

Селището получава името Зая от това, че когато близките на дядо Никола от Дряново го запитали къде живее, той отговорил: „Ей там на ония ридове, където се припичам като заек“. От това произлязло името на селището – Заяка, а после дошло до съкратения вариант и се получило името Зая. Друго обяснение за произхода на името не е запазено в народната памет.

До 1933 г. заювчани, за да отидат в с. Ганчовец с превозно средство (волски впряг) или пеша при пълноводна река, е трябвало да преминат по височината „Калето“, за да се включат в пътя Габрово – Велико Търново, строен още по времето на Мидхат паша. Това било голямо неудобство и затова на предизборно събрание е поставен въпросът за построяване на мост, свързващ Зая с Ганчовец. През 1931 г. по своя инициатива, за да се докаже за майстор, Димитър Петров Пенчев от с. Зая започва да строи моста, от който започна тази публикация, и завършва строежа през 1933 г.

Поминък

Както на много други места, основен поминък в Зая е бил земеделието. Всяко стопанство се е старало да изкарва необходимите за собствени нужди храни и фураж, но понякога те са били недостатъчни и семействата са били принудени да купуват. Освен това, населението се е занимавало и с лозарство и скотовъдство. Също така, заювчани развили като занаяти тепавичарството и каменоделството. Те държали 4 тепавици и една караджейка в Ганчовското землище и 4 тепавици в землището на с. Саласука. Тепавици са имали и в други селища на страната. Тепавичарството е било страничен поминък на 13-16 домакинства.

В местността „Кочил“ е имало каменна кариера за производство на каменни блокове за обществени сгради. Там са работили много каменоделци от селото. Голям брой заювчани се занимавали с каменоделство и строителство. Дълги години в Русе работят на обществени и частни строежи групите, водени от Иван Илиев и Петър Денчев от Зая. Те построяват над 200 жилищни сгради в града на река Дунав. Много възрожденски строежи в дряновския край са дело на дюлгерите от селото.

Долната махала, с. Зая

Селото е разположено на стръмен терен. Съвсем естествено първата махала, набелязана за разглеждане, е Долната. Спускаме се по уличката, край която се издигат непретенциозни къщички и сгради с дървени врати. Тук наблизо искаме да проверим чешма, но откриваме единствено каменно корито и покрито каменно съоръжение, което може да е било част от водоизточника.

Качваме се и на горната улица, където достигаме къща, построена под интересен наклон, около която са наредени пънове. Зад нея издайнически се подава друга. И на двете на фасадата е изписана годината на построяване – на първата е 1950, на втората – 1924. Къща на 100 години и все още поддържана.

Училището

Връщаме се на централната селска улица и продължаваме нагоре. След незначително разстояние достигаме руините на първото училище. Точно до него се намира сградата на днешното читалище, която преди това е била „новото“ училище.

От въпросното първо школо днес стоят само дебелите каменни стени с дупките за прозорците. Преди години местните са правили инициатива за възстановяването му, но очевидно тя е неуспешна. В рамките на сградата личат следите от този опит – съвременни тухли и бетонни стени, които изобщо не кореспондират на респектиращите каменни зидове.

Училището е носило името „Отец Паисий“. То е открито през 1887 г. Дотогава децата са ходили в училището на с. Длъгня, което отстояло на 3 км. Будното население на с. Зая решава да построи свое школо. Строежът започва през 1882 г. и завършва през 1888 г. Освен децата от селото, тук идват да учат и деца от съседните села Ганчовец, Руня, Длъгня и Катранджии. За кратък период от време училището прераства в основно. Това наложило необходимостта от нова сграда, но община Ганчовец нямала средства да финансира такава. Тогава делегация от селото отива в Министерството на просвещението в София, за да иска пари за строеж на ново училище. Министърът отказва, като им казва, че средства за училище няма, но може да отпусне само 15 000 лв. за строеж на читалище. Хората от с. Зая се изхитрили и започнали строителство, като долния етаж нарочили за салон, а втория – за училище. Новото школо е открито през 1927 г. Затваря врати през учебната 1956/57 г. поради липса на ученици. Сградата обаче и до днес функционира като читалище.

По време на строежа на главния път Велико Търново – Габрово, неизвестно по чие нареждане, в читалищния салон и в двете училища са настанени строителни войски. От безжалостната експлоатация сградите стават негодни. След като войските напускат сградата, не се намира кой да възстанови щетите. Старото училище се събаря и идва ред на новото. През 1988 г. училищните стаи са превърнати в пенсионерски клуб и изцяло принадлежат на читалището.

Вероятно именно този военен престой е дал най-много принос за сегашното необратимо състояние на старата сграда на училището.

Читалището

Не такова е положението с „новата“ училищна сграда обаче, за която вече отбелязах, че в днешно време е седалище на читалище „Наука-1922“. Напротив, постройката е красива и поддържана и може да служи за пример на всички онези села, които са оставили културните си и други обществени сгради на милостта на времето.

Първият етаж на читалището е изцяло от каменен градеж, а вторият е от тухли. Запазени са някогашните дървени дограми, около които има орнаменти. Пред централния прозорец се вее и българският флаг. Наистина много красива сграда.

Читалището е основано по инициатива на учителя Иван Колев Петков на 22.06.1922 г. Уставът му е утвърден на 31.08.1922 г. При основаването то е имало 38 членове. Приходите му са от членски внос, вечеринки, представления и волни пожертвования. В библиотеката на читалището има над 5000 тома книги. Недвижимите имоти се състоят от театрален салон, пенсионерски клуб, библиотека, складови помещения и кухненски бокс.

През 1989 г. сградата е обновена. Читалищният салон е оборудван с ламперия и ново дюшеме. Сцената е напълно реновирана. В библиотеката и пенсионерския клуб също е поставена ламперия и резбовани тавани. Заслуга за това имат Рашко Иванов Рашков и инж. Ботьо Менев Михайлов, които осигуряват дарения на стойност 65 000 лв. Работоспособното население на с. Зая дава над 20 доброволни трудодни за ремонт на читалището.

През 2023 г. „Наука-1922“ има 68 действителни членове, а събраният членски внос е 162 лв. Общият бюджет за посочената година е 19 065 лв, от които 17 369 е държавна субсидия.

На западната стена на сградата е изградена паметна плоча с имената на героите, които с. Зая и с. Саласука дават във войните от 1912-1913 г. и 1915-1918 г.

Виждайки както поддържания вид на читалището, така и работещия климатик, натискаме бравата на вратата в опит да влезем. Заключено е. „Жалко“, казваме си и се гласим да продължим към следващия обект. Точно тогава обаче от задната страна на сградата спира кола, от която слиза възрастен мъж. Заговаряме се с него и разбираме, че това е Марин, който работи в читалището. Разказа ни, че къщите в селото са изкупени и има много чужденци. Повечето от тях обаче не искат да научат български и се оправят чрез приложения за превод. Има и българи от Дряново, Велико Търново, Горна Оряховица, Русе. Всички живеят в сговор и се разбират. Редовно се събират в читалището по всякакви поводи и празници. Самият Марин е акордеонист и дори беше взел някаква нова книжка с песни, които да учи да свири. Намирам всичко това за симпатичен, спокоен, пълноценен и балансиран начин на живот. Жителите на Зая определено се наслаждават на такъв.

Николовската махала

Благодарим на Марин и се сбогуваме. Той ни спомена за обект, който нямахме в плана си, защото не знаехме за него. Става въпрос за старо кладенче в Николовската махала, към която така или иначе отивахме. По пътя се оглеждам в поддържаните къщи и отново си повтарям, че Зая е различно село, при това в най-хубавия смисъл на думата.

През въпросната махала минава дере, така че е логично в него да потърсим кладенчето. Минаваме по малко старо сводесто мостче и само след няколко метра стигаме до обекта. Силно обрасъл е, очевидно не се използва. От уличката към него се спускат стълби, по които слизаме. Вратата на съоръжението все още е там, но е ръждясала. Пространството около водоизточника е иззидано с камъни, като зидовете играят ролята и на укрепление спрямо пътя.

Не губим много време тук, защото няма и какво толкова да се види. Но личи, че някога това кладенче е било централен обект за заювчани.

На картата бяхме отбелязали старо оброчище източно от селото, в Николовската махала. Макар Марин да ни каза, че от него няма следи, все пак решихме да проверим и продължаваме по пътя. Виждаме интересна къща, строена през 1910 г., която не е много поддържана, но е далеч от рухване. Ако е обитавана, предполагам, че е сезонно. Силно ми напомня на подобен тип сграда, която съм виждал в село Горни Върпища, но онази там беше в развалини. Плановете им обаче са еднакви.

Следват няколко къщи за гости, които направо светят. Собствениците и на двете са се постарали да запазят селския им характер, а не да ги превръщат в безлики бетонни гъби.

Така достигаме източния край на Зая, където има каптаж или резервоар за вода. Предполагам, че тук някъде е мястото, където някога са личали останките от църквата „Свети Безсребърници“. Съществуването на оброчище в района е косвено доказателство за това, а и се намираме в най-високата част от съвременното село.

Влизаме в гората, където тръните доста затрудняват придвижването. Въртяхме се, промушвахме се, но следи от оброчище не видяхме. Прав беше бай Марин – вече няма нищо. Давай да вървим нататък, че денят си отиде.

Бонювската махала

Тръгваме обратно в западна посока и навлизаме в последната, Бонювската махала. Още в началото ѝ се виждат красиви селски къщи с каменни дувари и пейки пред тях за раздумка. Кучета се разлайват от дворовете, предупреждавайки, че сме на чужда територия. Заради надморската височина на незастроените места около улицата се открива прекрасна гледка към Ганчовец и възвишенията около него. Що се отнася до разположение, на мен тази махала най-много ми хареса. Като че ли тук са и най-активните строителни дейности.

С бат Петьо обсъждаме плановете до края на деня. Очевидно някои обекти ще отпаднат, но това не важи за Зая – тук ще посетим всичко, което сме набелязали. И двамата споделяме мнението, че селото е много красиво, приветливо и поддържано.

Така достигаме и до последния маркиран обект – чешмата в ниската част на Бонювската махала, на метри от главния път. До нея се стига по няколко стъпълца, а самото място е оградено от зидове с формата на неправилен петоъгълник. До 1942 г. на 150 м оттук е имало кладенец, но именно тогава водата е отведена до чучура на днешната чешма. Майсторите-строители са заювчаните Ганю Колев – Графа и Геню Минчев Коев. Годината на построяването на съоръжението е била издялана на специален камък, поставен на фасадата, но през 2014 г. той е откраднат.

Днес освен първоначалния чучур на чешмата, се вижда и допълнителна канелка с кран, от която също тече вода. На 10-тина метра вляво е захвърлено и някогашно каменно корито, вероятно служило за водопой на добитъка.

Наливам си вода в шишето, премятам раницата през рамо, и отново споделям на глас:

„Много красиво село“!

Прочетете и какво видяхме при посещението ни на крепостта „Калето“ до село Зая

Използвани източници: 

„325 г. с. Зая, Община Дряново, 1690 – 2015“, Димитър Богданов
„Доклад за осъществените читалищни дейности през 2023 г. на Народно читалище „Наука-1922″ – село Зая“, вх. номер от 29.03.2024
„Село Зая с балканския въздух е място за отдих и почивка“, Албена Витанска, „Дряново News“ N12, 13.07.2016 г.

Разгледайте всички снимки от село Зая в галерията: