Последният страж: загадките на древната кула над село Маноя
(продължение на Скритата история на село Маноя – от крепостта „Градище“ до чешмата „Миньох“)
В тази публикация продължавам разказа за прехода, който направихме с габровския етнограф и краевед Петър Петров през землищата на селата Маноя и Косарка на 27.11.2024 г. В предишния текст разказах за посещението ни на крепостта „Градище“ край с. Маноя, чешмата „Миньох“ и откритите следи от тайнствен мост в гората. Сега е време с бат Петьо да продължим със следващата част от пътешествието. Върнали сме се на османския калдъръм, който не спира да е главната пътна артерия, по която се движим, и която сега, след силно обраслия терен към чешмата, ни се струва направо като магистрала.
Предстои ни да посетим останките на късноантична и средновековна кула, намираща се на отсрещния хълм. По права линия отстои на 1.16 км. северно от близкото село Маноя и едва на 920 м. западно от „Градище“. Изпълнявала е сигнално-наблюдателна функция и има пряка визуална връзка с крепостта. Това обаче е подвеждащо, защото от запад няма подходящ заход и най-достъпният начин, за да се стигне до нея, е като се мине от изток по калдъръма, по който и досега вървяхме, после да се заобиколи южно от хълма, и едва тогава да се изкачи върхът, на който кулата се намира. В интерактивната карта може да видите детайлно както маршрута, така и точните координати на съоръжението.
След посещението на чешмата, вървим на юг по османския друм, който значително се изкачва. По някое време вдясно от нас се показват широки обработваеми площи и своеобразно кръстовище, на което трябва да се отклоним от калдъръма и да поемем на запад през полето. Тук изкачването продължава, а зад нас в далечината се виждат както красивите предбалкански хълмове, така и сгушеният между тях град Дебелец. Още по-назад пък се белеят сградите на старопрестолното Велико Търново. Спираме се да се полюбуваме и да осмислим местоположението си спрямо околния терен. До нас застават двете възвишения – това на „Градище“, което вече посетихме, и съседното с кулата, което предстои да посетим. Дъбокото дере, в което се намира чешмата „Миньох“, ги разделя отчетливо.
Крачим през размекнатата пръст и достигаме мястото, от което трябва да започне изкачването. Тук околните дървета са оформили нещо като централен портал, който като че ли официализира началото на стръмнината. 50-тина метра по-напред започва да личи, че тук някога е имало калдаръм, но в момента той е много разбит и повече пречи, отколкото помага, защото лесно можеш да се спънеш. На места се виждат купчини камъни, явно някога тук е имало каменоломна. По някое време баирът става още по-стръмен и спираме за кратка почивка. Няколко метра по-нагоре достигаме основи на зидове, които са от по-ново време. Според картата, която сме начертали, следва да сме съвсем близо до кулата и за всеки случай наминавам покрай зидовете, за да огледам. Заграждат много стръмно пространство, което ме озадачава каква е била функцията им. По-нагоре има още следи от тези стени.
Стигаме подножието на върха, на който трябва да се намира кулата. Отново с цел да не кръжим около нея, минавам напряко през гората, където растителността е значителна. Тук също има основи от каменна постройка, неясно каква точно. Открих данни, че назад във времето, по времето на някаква епидемия, хората от село Маноя са се пренесли в околните местности, една от които е „Кулата“ – надали има съмнение, че тази местност е именно мястото, на което сега се намираме. А всички тези зидове по всяка вероятност са следите от това изселване. Нещо повече, можем да направим обосновано предположение, че материалът, с който са строили къщите си селяните тогава, е добит именно от древната кула, намираща се само на няколко десетки метра от домовете им. Това е била масова практика в цяла България и една от многото причини, поради които днес нямаме запазена антична или средновековна крепост в относителна цялост.
На кулата
Последните метри до билото на хълма са стръмни и целите осеяни с камъни. Достигаме върха, на който е зейнала широка иманярска яма. Никъде не личат основи от зидове и това ме озадачава. Та ако на върха няма основи, къде тогава има? Започвам да обикалям района, слизам малко по-ниско, но положението е същото – само разпиляни камъни. Очевидно е наличието на някогашно съоръжение, но не мога да се хвана за нищо. Разсъждавам на глас, внимателно разглеждайки каменния материал около мен. И в този момент видях на няколко метра от себе си някакъв предмет с формата на идеален кръг, стоящ между два камъка. Отидох с бърза крачка да го проверя – оказа се напълно запазена керамична чиния или друг подобен съд. Отново казвам – напълно запазена, без никакви липсващи фрагменти. Знаете, че огромна част от битовата керамика, представена като експонати в музеите, е възстановявана от реставраторите чрез събиране на отделните парчета и съединяването им в съда, който някога са представлявали. А пред мен седеше абсолютно цял съд, който от вътрешната си част буквално се беше вкаменил.
Как обаче този съд се е озовал над земята през 2024 г.? Както всички останали обекти от този тип, така и голяма част от основите на кулата със сигурност се намират под земята. Това важи особено и за находките, които могат да бъдат открити при евентуални разкопки. Колко точно метра под земята, няма как да знаем. Със сигурност и откритата чиния е била под земята. Хълмът обаче е с много стръмни склонове от всички страни, което обяснява големите свличания на камъни навсякъде до подножието му. Именно при някое от поредните свличания, докато пръстта се е преобръщала, е изскочил и този съд, което обяснява позицията, при която го намерих. Въпрос на време е било и той да бъде натрошен под влиянието я на климатичните условия, я на някой паднал върху него камък.
В България има закон, според който ако дадена находка не е открита при официални археологически разкопки, то тя не може да бъде привеждана като доказателство за каквото и да било. Т.е. дори ясното наличие на този съд, и информацията с точното местоположение на откриването му, не са достатъчни, за да се признае очевидното – съществуването му. Това поставя и музейните работници, и учените, в изключително трудна ситуация, при която нещо го има, но според закона го няма.
Все още не успявам да открия ясни следи от основи на сграда, и се опитвам да разгадая какво е било разположението на древната кула. Постепенно нещата си дойдоха на мястото – диаметърът на върха е малък, а склоновете му са стръмни. От всичките му страни има разсипани камъни. По някои от тях може да бъде забелязан хоросан, което говори, че градежът е бил със спойка именно от този материал. Предлагам тезата, че крепостните стени на кулата са обикаляли около върха в кръгообразна форма, а самият връх е оставал във вътрешността на укреплението. При свличанията през вековете и стената, и сградите в кулата, са се срутили, а разпилените камъни от тях личат и днес. Друга част от материала е преизползван от местните селяни за строеж на къщи, дувари и стопански постройки в по-късно време.
Трябва да се отбележи изрично, че целият връх е силно обрасъл и ни е необходимо доста въображение, за да си представим как околните дървета някога ги е нямало, от тук се е откривала прекрасна гледка, и по-важното – имало е визуална връзка с отсрещната крепост „Градище“ и другите укрепителни съоръжения в региона. През Средновековието кулата дори става своеобразен наследник на „Градище“, тъй като се намира на по- непристъпен връх, превръщайки се по този начин в последния страж на местността.
Приключваме с огледа и тръгваме да слизаме обратно надолу по разбития калдъръм, връщайки се до онова място, което в началото нарекох „официален портал“. Всички обекти от прехода досега бяха на недостъпни и силно обрасли места и добре стана, че именно тях обходихме най-напред. Предстои другата половина от пътешествието, която щеше да има съвсем друг характер.
Прочетете продължението, в което описвам обиколката ни из село Маноя.
А вижте и как премина първата част от прехода, през която посетихме късноантичната крепост „Градище“, чешмата „Миньох“ и открихме останки от стар мост и калдъръм.
