Маноя – малкото село с голяма душа
(продължение на Последният страж: загадките на древната кула над село Маноя)
Преходът, който с габровския етнограф и краевед Петър Петров си поставихме за цел да осъществим, вече е към средата си. Посетили сме крепостта „Градище“ над село Маноя, чешмата „Миньох“ и междувременно открихме руините на стар мост в гората, както и калдъръм, който минава през него. Освен това успяхме да разгледаме сигнално-наблюдателната кула над Маноя, която е имала пряка визуална връзка с посочената по-горе крепост. На въпросната кула открихме напълно запазена и вкаменена битова керамика под формата на съд за хранене. Ценна находка сред порутените крепостни стени.
Дотук всички обекти, както и маршрутът до тях, бяха на обрасли и относително непристъпни места с доста пресечен терен. Време е да подходим към втората половина от похода, който имаше коренно друг характер – вече щяхме да вървим предимно по асфалтови пътища и да разглеждаме обекти в населени места. Първото от тези места е село Маноя. На интерактивната карта можете да проследите както маршрутът, по който сме преминали, така и да видите по-важните обекти, които съм отбелязал с GPS координати. Не пропускайте да прегледате и подробната галерия със снимки, която се намира в края на публикацията.
Вече сме слезли от кулата и се намираме в района на полето, от което дойдохме. От тук имаме два варианта – или да тръгнем на изток по обратния път и след малко да се спуснем надолу към селото, или да продължим по страничен калдъръм, който върви на запад, и от който също по-късно можем да слезем към Маноя. Избираме втория вариант поради две причини – пътят, от който дойдохме, върви през обработваема площ и краката потъват в размекнатата пръст и това прави ходенето трудно и неприятно; от друга страна, този път вече го видяхме – хайде да минем по другия, който все още не сме видяли.
Слънцето напича много приятно и изобщо не се чувства, че е краят на ноември. Дори от чист мързел не си свалям якето. Калдъръмената настилка личи ясно, а наличието на такъв път означава, че трасето е било важна артерия в миналото. Започва слизане на юг и тук на места се виждат селскостопански зидове, ограждали в миналото имотите на хората. Съвсем малко по-надолу пък вече се показват руините на някогашни къщи. Що истории могат да разкажат тези стени…
Стигаме до асфалтовия път и от тук трябва да свием наляво за село Маноя. Този гладък терен е като масаж за краката ни, а вече сме навъртяли и доста километри, при това при нелеки условия. Вече обсъждаме как ще седнем в кръчмата и ще си поръчаме по една напълно заслужена бира. Е, бихме се задоволили и с бакалия, в която продават бира. Дълбоко в себе си обаче и двамата с бат Петьо не вярваме, че ще открием обект от този тип в Маноя, макар и никой от нас да не го изрича.
В село Маноя
Според данни от 15 март 2024 г. в село Маноя живеят 71 души. Разбира се, това число е относително, защото лятно време със сигурност тук живеят повече хора, отколкото през зимата. През цялата си история селището се е изхранвало от селско стопанство, така е и до днес. Не обичам да разказвам легенди, защото романтичността им кара хората да ги приемат за чиста истина, но ще споделя каква е митичната история за създаването на Маноя.
В началото на XVII в. някой си дядо Маной от село Ловнидол пътувал за Горна Оряховица по османския път, по който преминаваше и първата част от нашия преход. В града той щял да продава волове, но някъде те се изгубили. Цял ден клетият старец обикалял района, надявайки се да намери стоката си. Надвечер ги открил при едно изворче и много харесал мястото. Така решил да се засели тук заедно със синовете си и техните семейства, като по този начин дал име и на селото.
Маноя има своя принос и през епохата на Възраждането – тук неведнъж убежище е намирал именитият войвода Филип Тотю.
Постепенно по асфалтовия път наближаваме селото. Още с влизането вляво от нас виждаме нещо като малък парк с чешма и беседка. Влизаме вътре и оглеждаме. Чешмата е интересно направена – зидът ѝ опира в скалата. Нещо повече, очевидно тази чешма е по-нова – зад нея, вече потънали в дълбока растителност, се виждат коритата за напояване на добитъка на някогашната стара чешма. Разбира се, днес те вече са неизползваеми и ако не погледнете специално зад зида, на който е монтирана чешмата, изобщо няма да предположите за съществуването им. Пълня си шишето с прясна вода, изпивам го до дъно, и го пълня още веднъж. Тръгваме през селото, за да разгледаме обстановката.
Какво прави впечатление? Има много къщи, които са нови или обновени. Явно селото е притегателен център за онези, които обичат тихите и спокойни места в Балкана, а вероятно някои просто са местни хора, имащи средствата да обновят бащините си къщи. Разбира се, това далеч не означава, че западнали къщи няма. Но със сигурност Маноя е село, за което не можем да кажем, че е умиращо, макар и с неголямо население.
Църквата на село Маноя
Стигаме до нещо като къща за гости и веднага след нея вдясно има стълбички за горната махала. Качваме се по тях, защото целта ни е да посетим църквата и според картата именно това е маршрутът ни. По средата на стълбището има много интересна къща, измазана с кал и вече рушаща се, но за сметка на това има алуминиева или PVC дограма.
След отрицателно време се озоваваме пред църквата „Въведение Богородично“, която се намира до нещо като селски площад. Построена е през 1871 г. по инициатива на дядо Русин Барзев, местен жител, със собствени сили и средства. Строежът започва след издаването на султански ферман, позволяващ изграждането на храма. Ръководител на строежа бил майстор Братила от Трявна. Черквата е красива, обновена, но в момента не работи. Вероятно веднъж седмично, или на големи празници, идва свещеник. Обикаляме около нея, за да я разучим. Впечатлява ме това, че е триконхална – в нашия край не са много църквите от този тип. Отзад при апсидата покривът е интересно издаден навън. Има широк нартекс (преддверие) и камбана, която е монтирана от външната лява стена на черквата. Очевидно е от по-ново време, а класическа камбанария изобщо липсва. Точно преди лявата конха има друг вход към наоса, като е възможно такъв да има и от дясната – не погледнах, което отчитам като свой пропуск. Намирам храма за едно красиво произведение на църковната архитектура.
От другата страна на площада се виждат обновени къщи, демонстриращи, че тук има хора, които милеят за Маноя.
Кметството и читалището
Няколко метра по-нагоре от черквата се намира и друга обществена сграда – кметството. То не работи и поглеждаме през прозорците му. Отвътре помещението прилича на нещо като пенсионерски клуб – има масичка, печка на дърва и стар барплот. Честно казано, замириса ми на комунизъм без дори да съм влязъл в него. Не съм сигурен и дали изобщо това помещение изпълнява някаква конкретна функция. Предполагам, че кметският кабинет се намира на горния етаж, където се вее и българският флаг.
Мушваме се в уличката покрай кметството – оказва се, че това е голяма сграда. Двамата с бат Петьо предполагаме, че задната му част е била читалище, т.е. двете институции са се помещавали в една сграда. Доближаваме се да надникнем през прозорците, и се оказва, че не сме далеч от истината – вътре се вижда стар дървен подиум, изпълняващ ролята на сцена, наоколо всичко е потънало в прах и прилича на склад, а се вижда и една тенис маса. Изглежда, че именно тази маса е била последният свидетел на масова социална активност в село Маноя.
Тук, точно срещу сградата на кметството, се виждат стари позападнали, но китни каменни къщички, оградени от прекрасни някогашни зидове. Некролозите, залепени набързо по металните порти, мълчаливо издават, че може би зад тези дувари всичко е в минало време.
Следобедното слънце ни напомня, че залезът не е чак толкова далеч, колкото ни се иска. Това означава, че трябва да приключим с обиколката на Маноя и да продължим с прехода по план. След въпросните къщички свиваме по една пряка, от която се озоваваме почти до стълбите, от които дойдохме през долната махала. Слизаме отново по тях и от къщата за гости излезе човек, мъж на средна възраст. Това беше удачен момент да се разговорим и да го поразпитаме някои неща, включително и важния въпрос дали в селото има магазин, на което той ни отговаря отрицателно. „При завода в Соколово е най-близкия“, допълва мъжът. Споменаваме, че сме били на крепостта „Градище“, а той ни попита: „А, намерихте ли нещо там, някоя монетка?“.
И малко философия
Странно е това мислене. Първо, ако сте чели първата част на този преход, сте разбрали, че цялата крепост „Градище“ е покрита с иманярски изкопи – там се копае активно и се извличат културни ценности. Второ, този човек, на вид добродушен и отзивчив, ни пита директно дали сме намерили някоя скъпоценност – все едно ние за това сме отишли там, а не като културно-исторически туризъм. Трето, докато пътувахме за началната си точка на прехода, шофьорът ни попита: „Какво, да не ще копаете там?“. Оставям настрана, че за да копаеш, трябва да имаш минимум лопата в себе си, каквато ние нямахме, както и обстоятелството, че монетите по древните съоръжения не са над земята, а на метри под нея. По-скоро искам да отбележа наблюдението, че масовото разбиране у нас за крепостите е, че това е някакъв ресурс, едва ли не рудник, в който трябва да копаем и само да черпим материални блага. А не културно-историческо наследство, което не просто трябва да пазим – то носи в себе си информация за нашата история като народ. И това наблюдение е представено през три различни призми само в рамките на 1 ден.
Разбира се, тази философия може да бъде развивана дълго. С бат Петьо се връщаме назад към входа на селото и влизаме в парка с чешмата, който най-напред посетихме. Тук най-сетне седнахме на една пейка, извадихме кой каквото има, и ядохме набързо. Нямахме много време за моткане, защото имахме още обекти за посещение, а много от тях – твърде необикновени.
Вижте и продължението, в което разказвам за посещението ни в изключително интересното село Косарка.
