Български имена на Балканския полуостров

Статия на проф. Стефан Къртунов

Според ранните исторически източници трайното настаняване на българите още през V-VI век в Срем (Панония) и Сингиндунум (Белград) дава отражение върху имената и може да се проследи върху географските карти. Ако се спуснем от Срем (земите между реките Сава и Дунав), Белград и Видин (Южнодунавска Панония) на юг в посока към Охрид, пътят ни ще премине през Крагуевац или Ястребец, Соко баня и средновековната крепост Соколец (фиг. 1), която българите владеели до идването на турците, през древната крепост Наисос, преименована от българите на Ниш през същата епоха, когато река Маргус е станала на Морава, а река Тимакус – на Тимок. И още други по долината на Морава или Поморавието, присъединено към сръбското кралство през 1878 г. Въпреки многото изминали години и сега трудно се прави разлика и не се забелязва ясно изразен преход в диалекта на езика и българския говор на населението в долината на Българска Морава и Косово. Ниш също е в продължителни периоди през Средновековието в състава на българската държава, но в последствие е изложен на силно сръбско влияние. Названието, дадено от българите на този град, удивително съвпада с името на един от най-прочутите градове в близост до Памир – столицата на някогашната Партянска империя, наричана Ниса. А в съседство с Ниш на изток се намира и още един град, кръстен някога от старите българи на техния език в най-чистата българска покрайнина. Това е Пирот, чието име наподобява източната дума „пирг” – укрепление и от IX век е в границите на България (фиг.1). Въпреки станалите големи етнографски промени и заличеното самосъзнание, населението от покрайнините предимно по селата има запазени много от чертите на българщината, пеят стари български песни, работят и имат морал, доколкото не е повлиян от сърбите.

 

Фиг.1. Крепостта Момчилград в Пирот, приличаща на крепостта Баба Вида във Видин. Крепостта Соколец край Соко баня, една от значимите във Видинското царство (в дясно)

От Пирот, преминавайки през Гостивар – един град, които носи в името си нещо от панонските българи и с много български села в околността си, се достига до Охридската земя. Древното заселване на българи в Охридския край е белязано със същите следи, както техните заселвания в Дакия и Панония на север от Дунав и в областта Сирмиум между Срем и Видин. Идвайки край Охридското езеро, българите веднага донасят със себе си нови имена на градове, реки и други обекти [1]. Някогашната Лихнида получава името Охрид, Лихнидското езеро става Охридско езеро, река Аксиос бива преименувана на Вардар, град Пелагония почва да се нарича Битоля, град Селасфор става на Девол, появяват се нови крепости, наречени Струга, Преспа, Прилеп и Просек. Всички големи градове в този край получават нови названия при заселването на българите и тази особеност е отбелязана пряко в старите византийски източници.

Kак точно са възникнали новите имена Охрид и Вардар и защо тъкмо българите са били тези, които са ги донесли на Балканите?

Обяснение дадох в [1], а се дава например и в [3]. Има признаци, от които личи, че в тези названия старите българи са вложили свой особен смисъл, свързан с териториите, от които са дошли (между впрочем нещо характерно за преселници и процесите на миграция). В Памир, Хиндукуш и Балхара, където се е намирала тяхната прародина, думата „вар” означава могъщ. А реките там се наричат и сега Дар или Даря – Аму Даря, Сър-Даря, Сурхан-Даря и т. н. Името Вардар следователно не само е било донесено от древните българи, но е произлязло от самия техен език. Смисълът, които са вложили някогашните българи в това име, е твърде дълбок, в техния език то е означавало „могъща, юнашка река. Подобен смисъл са вложили и в името на главния град на Охридската земя – Охрид. То е свързано с думата „окхро” (злато), която се среща и до днес в ареала на някогашната Кубратова България. Следи от тази стара българска дума са се запазили в понятието охра – златистожълта боя, запазено и до днес в българския език. В този смисъл Охрид значи най-вероятно златен или златист, с такава багра при залез слънце. По всичко личи, че и това име едва ли е възникнало случайно. То има доста силна прилика със старото гръцко название Лихнидос, което значи лъскав, блестящ. И Охрид подобно на Вардара се оказва едно старо българско име, при това твърде красиво име – Златният град.

Останалите големи градове от Охридския край също носят древни български имена. Названията Струга, Преспа, Прилеп са разбираеми единствено за човек, който знае български език. С името „струга“ се наричат и до днес в някои български говори тесните планински проходи или коридорите, през които се пропускат овцете към кошарата (нар. още и „стърга”), а Прилеп и Пряспа са две повсеместно разпространени в България и същевременно нехарактерни за славянските езици думи. Непонятното днес име Девол, с което е бил преименуван от древните българи град Селасфор има също твърде интересен произход. Подобни имена на селища се срещат единствено в района на Памир, където Де-вол значи повсеместно“висока ограда“. Има версия и за „втори” град, в смисъл след Охрид.

Следите, които са оставили след себе си старите българи върху картата на долната Охридска земя, наричана с право някога Долна България, са необикновено многобройни и се разпростират чак до брега на Адриатическо море. На територията на днешна Албания са известни от твърде рано крепостите Канина, Корча (или Горица), Химар, Балши, Белград, чиито имена са от несъмнен древнобългарски произход. Едното от тях – Химар, е сходно с името на столицата на Кубратова България – Хумар, а град Корча е съзвучен по име с друг голям град от Кубратова България – Корчев (днешният Керч при Азовско море). До него на Охридското езеро се намира гр. Погребец. За отдавнашното присъствие на българи в тези краища говори и намереният край Балши надпис от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от кан Борис [1]. Самото име Балши се среща освен в Албания още и на две други места – отвъд Дунава, където и до днес има селище Балши и в Софийско, където от същия тип е името на село Балша. Берат или Белград, третият град по оста на българската държава с такова име [1], е бил неразделна част от Първото и Второто българско царство (Иван Асен II го включва отново), както и от диоцеза на Охридската българска архиепископия и до XVII век запазва българското си име. В този град 40 църкви отстояват Християнството, най-съществената от които е катедралата Св.Богородица, днес музеят на Онуфрий с мощите на Горазд и Ангеларий. От манастирите ще спомена само най-важните: Арденица с икони на Св.Седмичисленици и Св.Петър и Павел до Корча, на който ктитор е Борис I.

Характерно е също, че през периода до IX век някои от най-западните български градове са имали двойни названия – древнобългарско и славянско. Така например Балши се е наричал и Главиница, Берат, Белград – Белица (фиг. 2), известен с учениците Горазд и Ангеларий, Дубровник – тогава граничен с България град – Рагуза, Рашка (Раса) – български град по времето на цар Борис I, днес река и историко-географска област в Югозападна Сърбия с главен град Нови пазар, Призрен (Косово) където през 1072 г. е провъзгласено възстановяването на Българската държава с цар Петър III и т. н. като Дебър- важен страж на българщината в западните краища на българската земя и център на най-западната българска епархия. Обичаят на българите да дават свои собствени имена на всеки по-забележителен град, река или друг обект се е проявявал твърде всеобхватно във всички краища, заселени от тях. Самата архитектура на построеното от тях също си прилича (фиг.1). На своя език българите са наричали дори столиците на някои чужди държави. На Виена, например, те са казвали Беч или Печ, а на Австрия – Бечко, навярно погрешно отъждествявали я с гр. Печ. Благодарение на това, че редица стари имена на градове са съществували в две и дори три форми, днес става възможно да се черпи информация и разбере техният скрит смисъл. Така например, ако се надникне в земите на Изтока и по-специално в Памир и Афганистан (Кандахар), се оказва, че там думата „балши” значи буквално възглавница т.е. същото, което е значела и старата славянска дума главиница. Пак в Памир се открива и думата „печ”, която означава буквално „извит, виещ се“, т.е. същото, което е значела и старата славянска дума „виена“ – извита – от глагола вия, извивам. Може да се приеме, че така наричаните от мен „Функционални и звателни съществителни” от мъжки род, които завъшрват на –ик (Мелник, Плочник), са приели славянската форма в женски род с наставка –ца или –ка (Струмица, Беласица, Каменица, Дупница и плочка). Наставката –ца се използва повсеместно – Сливница, Планиница, Подгорица. Така в съвременния български език остават съвсем малко съществителни от мъжки род, които показват функцията/предназначението си като дрешник, супник, моливник и щирник и се появяват закачалка, модернистичният органайзер, баница и още много други подобни. Ако само се надникне в говора на населението от Охридско, Прилепско, Битолско, Корченско, Сръбско и други Югозападни Балкански земи, ще се открие, че в тях и до днес са се запазили говорими форми от езика на Куберовите българи. Цяла редица „необяснени” досега думи и изрази като апотинано (а пък ти, мамо), жимибога (бога ми), тугина (чужбина, тъга, тегоба), во геризон (във вадата), кученто (кучето), кукя (къщата), тойнака, тянака, аз, мие (оня), ево, еве, гьоа (като-че, това, тоя), код (с, при) и подобни се срещат и до днес на Изток в земите, обитавани някога от Памирските и Алтайски българи, както и в България. Затова има автори, които твърдят, че българският език в днешна Македония се е запазил по-чист от този в днешна България. Аз няма да правя коментар и да изземам ролята на специалистите по фонетика. Само ще кажа, че това, както и всичко казано в това есе, е още едно потвърждение за идентичността на българския език и единността на българския народ.

Фиг. 2. Средновековната българска крепост в Берат, Албания [www.skyscrapercity.com]

Трудно е да бъдат обхванати всички следи и се изброят наименованията, които старите българи са оставили в Охридския край, в Албания и тази част на Балканския полуостров. Ще изредя само най-важните и най-интересни примери. В Южна Македония се срещат селищата Трапши, Колши, Гобеши, Белши, Грамши, образувани по същия синтактичен модел, по който е образувано и старобългарското име на Главиница – Балши. Наставката -ши, характерна за тези имена, се съдържа и в българските думи „хумши и тулши” от Преславския надпис и представлява особен старобългарски именен суфикс. От древен български произход в същия край са и имената Чука, Чука-боря, Табахон, Кулумрия, Окщуни (срв. името Охсунос), Жупани, Харуша, Харушасъ, Булгарец, Туран, Тумба, Тухольо (срв. наставката -тохол в Ави-тохол), Куцака, Шишман, Ботун, Шареник, Крума, Косара, Лъойма, Сукаджиу (срв. старобълг. сокачии, готвачи), Плана, Мунега, Дзибрака и др. В Средна и Източна Македония и Гръцка Тракия се срещат Синдел, Исперлик, Зузула, Царе (церът), Виняхи (срв. с кан Винех), връх Пресиан (над Кавала), връх Чавка, Кишино, Шамак (име на блато), Канарето (с. в Северна Гърция), връх Харвата (хаврата) и др. В Албания са запазени имена като Камчишта, Шаран, Шарани (също и село в Габровско), Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана (планина и в България), Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките с турско звучене), Груемира-чесме (чешмата на Груемир), Букъмира, Бъхот, Брестус (брястът), Тана-и-булгаритъ (Тана Българката), Мънику (мъничето), Кучи, Куце, Сасани, Цута-Жупанатъ, Стани-и-Мизъс (Стан-Мизиецът), Мушан, Приска, Балшени, Бардор (срв. с др.бълг. Бардуар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш), Рабоща (рабоша) и др. Запазил е името си и Драч (Дурас) и Лаш (Лач) на Адриатическо море, български градове по времето на цар Самуил [2, 3]. Първият е родно място на Йоан Кукузел ангелогласни и последно място на Иван Владислав, където той умира през 1018 г. Подробно изследване по темата е публикувано и в [4], от където може да се почерпи богата информация. Да не забравим обаче българската печатница в Москопол, българската следа във Виткук, манастирът Св. Йоан Владимир до Елбасан… Да не забравим и срещащите се навсякъде градове и села с имена Търговище, Ново село, Голо бърдо, Слатина, Бистрица, както и споменаваните в следващите пътеписи имена… Да не забравим духовното завещание и наследство за запазване на идентичността българска! Българите сме допринесли твърде много за духовното развитие на Румъния и за обогатяването на румънския език. Речникът на Лазар Шъйняну сочи, че „това влияние променя дълбоко граматичния и лексикалния строй на румънския език“. Речникът на Йон Кандря обхваща 43 269 румънски думи, от които 8905 (20,58 %) са български. Още по-голям е българският дял – 21,49 % – в речника на Г. Булгър с 60 хиляди думи. (проспект на музея в Галац и личен архив)

Днес всеки българин, който прекара поне няколко дни в Румъния, ще открие на пръв поглед странни следи от българско присъствие – от езика, през наименованията на селища и местности, до украсата на църкви и националната кухня, но всъщност дълбоки следи. Ако пък разгърнете картата на Румъния, ще откриете по цялата й територия имена и български островчета като Бистрица, Търговище (от където започва царството на Иван Асен II и сега има много българи), Гущерица, Комарник, Сланик,  дял, пояна и други, в чиито произход не може да има съмнение. Има и 4 селища, в които живеят българи и носят пряка топонимна връзка в наименованието си: Булгарене, Булгару (погълнато от Букурещ), Булгари, Булгаруш. До края на XIX в. само около Букурещ има 33 български села. Замъкът Бран (до Брашов) също носи нашенско име и напомня, че сме били третата сила в Европа. Само напомня, без да си вадим поуки и извличаме полза в този живот. А има с какво да се гордеем. Българи населяват Брашов, Браила, Банат и основават градовете Александрия, Ръжнов, Бъйлещ и други. От тях произлизат редица видни писатели и поети. Българинът от Сливен Антон Панов, с псевдоним Антон Пан, е автор на музиката на румънския химн „Събуди се, румънецо“. Според М. Еминеску, той е „един от строителите на румънския език“. В Букурещ сега има Българска православна община, която поддържа църквата „Свети пророк Илия“, мощи на Св. Димитър Бесарбовски, паметници на бележити българи в парковете и други. Български следи могат да се открият и в храмовете и манастирите в Търговище (българи живеят главно в кв. „Матей войвода”), Яш (Храм и манастир „Антим”, катедрала „Три светители”, построен от Василий Лупу с български произход и мощите на Св. Петка в Митрополитската катедрала), Дева (в българския квартал до францисканския католически, основан от българи, манастир живеят романизирани шкеи), Хунедоара и други.

Западните български покрайнини в Сърбия включват ариалите около Кулско, Цариброд, Босилеград в Сърбия и Струмица в Македония. За пръв път в този край е включен в държавата на българите в 809 г., когато София е превзета от хан Крум. След Ньойският договор от 1919 г. Цариброд, Босилеград и останалите части на Западните български покрайнини са предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци, преименувано през 1929 г. на Кралство Югославия. Културно – архитектурните обекти, приемствените следи и историческите паметници от българското наследство в другия ариал – община Босилеград са много. Ето по-важните от православните храмове като част от Архиерейско наместничество Босилеградско на Вранска епархия. Списъкът е показателен – няма друга страна да граничи сама със себе си!

  • Храм „Св. Троица“ в село Извор построен 1833-35 г. -„Вилаетската църква“ една от най-внушителните с размерите си и най-ранните възрожденски църкви в цялата българска земя, сроена от майстори от Дебър, украсена с изящни каменни резби по аркадата на нартекса, стенописи и икони от Самоковската иконописна школа включително майстор Димитър Зограф — син на Христо Димитров и по-голям брат, закрилник и учител на Захарий Зограф, камбаната й е отлята във водещия български камбанолеарен център в село Горно Броди Сярско. Подробно паметникът е описан на страницата на село Извор в Интернет.
  • Манастир палянски „Св. Богородица“ от ХІІІ век с храм „Въведение Богородично“ на който има надпис от 818 г., фрески и  иконостас от 1893,  до село Паля;
  • Храмове „Свети Никола“ IX-XIV в. запазени стенописи от 1608 г. и църква „“Св. апостоли Петър и Павел““ 1904 г. село Божица;
  • Храм„Св.Спас“—Възнесение Господне, сДолна Лисина  изографисан в 1610г.;
  • Храм „Св. Архангел Гавраил“, село Колуница, предвъзрожденска, възстановена църква;
  • Храм „Свети Харалампий“, село Бранковци, 1812 г.
  • Храм „Св. Троица“, село Трънска Клисура, изградена през 1837година върху основите на по-стара църква;
  • Манастир и храм „Св. Пророк Илия“, край село Брестница, 1863 г.;
  • Храм „Св. Пророк Илия“, село Горна Лисина, 1871 г.;
  • Храм „Св. Апостол Филип“, село Бистър, 1872 г.;
  • Храм „Свети Никола“, село Църнощица 1874 г.;
  • Храм „Св. Спас“ — Възнесение Господне, село Долна Любата, 1875 г.;
  • Храм „Св. Пророк Илия“, село Зли дол, възрожденска църква;
  • Храм „Св. Архангел Михаил“, село Стрезимировци, ранно-възрожденски, полуразрушен и недействащ;
  • Храм „Св. Илия“ възрожденски, Параклис „Пресвета Богородица“ село Ресен;
  • Храм„Свети Никола“,село Кострешевци,поствъзрожденска църква;
  • Храмове „Света Богородица“ втора половина на ХІХ век и „Свети Илия“ Горно Тлъмино;
  • Храм „Света Богородица“ първа половина на ХХ век, с. Груинци;
  • Храм „Св. Великомъченик Георги“, село Топли дол, изграден 1884 година на мястото на стар християнски храм;
  • Храм „Света Петка“, село Рибарци, 1886 г.;
  • Храм „Св. Илия“ — Възнесение Господне, село Горна Лисина 1889г.;
  • Храм „Рождество на Пресвета Богородица“, град Босилеград, построен през 1895 г. (фиг. 3). Официалният празник на този хубав град е 21 септември-Богородица.
  • Храм „Св. Спас“ — Възнесение Господне, село Райчиловци, 1897 г.;
  • Храм „Св. Архангел Михаил“, село Горна Любата, 1920 г.;
  • Храм „Св. Марко”, 1934г., иконостас от 1936 г. село Доганица;
  • Храм „Св. Иван Рилски“, село Паралово, 2009 г.;
  • Паметник на апостола В.Левски в Босилеград.

От градовете в ариал Тимошко е редно да се отбележат Неготин, който по времето на Първата световна война, както и Зайчар, е под български контрол. На индивидуално, битово равнище съжителството между българите и сърбите в Западните български покрайнини е напълно хармонично. Това е така, защото православното Християнство ни обединява. И днес, когато българите се самоосъзнават, трябва да потърсят личното си достойнството и народна принадлежност при вечните си исторически корени.

Фиг. 3. Българско хоро, изпълнявано от сръбски състав на фолклорния фестивал Бяла вода (л.архив 2014)

ЛИТЕРАТУРА И ИНТЕРНЕТ-СТРАНИЦИ

  1. Къртунов С., Образование, познание и самосъзнание българско, Габрово, Експрес-принт, 2009, ISBN978-954-490-058-8
  2. http://groznijat.tripod.com/b_lang/bl_west.html
  3. Къртунов С., Душевност, самобитност и народност българска, Габрово, УИ „В.Априлов’, 2010, ISBN978-954—683-449-2
  4. Иванов Р., Българите извън България, 2009, http://protobulgarians.com
  5. Балкански Т., Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии, София.

***

Заглавната снимка е генерирана с ИИ и е илюстративна, а не исторически достоверна.