„Град, който не цени писателите си, губи възможност да се развива“– д-р Мирела Костадинова за будителството в Габрово днес
След откриването на изложбата „Дряновските писатели в паметта на времето“ и разговора ни за забравените литературни имена на Габрово и Дряново отново търсим д-р Мирела Костадинова – изследовател на литературната история и човек, посветил години на събирането и съхраняването на паметта за българските писатели.
Този път разговорът ни излиза отвъд конкретните имена, архиви и културни инициативи, за да стигне до един по-голям въпрос: какво означава да бъдеш будител днес и има ли смисъл от будителска дейност в общество, което все по-често подминава собствената си духовна памет? Защото да съхраняваш знанието, да връщаш забравени личности в публичното пространство и да отстояваш значението на културата също е форма на будителство.
- Изложбата е важна стъпка за връщането на писателите в публичното пространство, но какво трябва да се случи след 2 ноември? Какви конкретни и реални действия бихте искали да видите в Дряново – дигитализиране на архиви, издаване на сборници, поставяне на информационни табели, създаване на постоянна експозиция или друг начин за трайно съхраняване на паметта на местните писатели?
Д-р Мирела Костадинова: Останалото в Дряново като литературна памет вече казах е скромно. Наистина твърде скромно…Няколко статии във вестници, вещи и книги. Това е всичко. Никой преди години не е събирал архиви, вещи, документи, спомени и други ценности. Когато започнах да работя се изненадах, от това което е стигнало до нас. Но има достатъчно материали във фондовете на Литературния музей в София, за да се направи изложбата. Използвала съм такива от архива на Народния театър и Народната библиотека, за да се събере онова, което е стигнало до нас.
Каквото и да решат Историческия музей в Дряново съм готова да съдействам. Като начало може да се започне с една презентация от снимки и документи, които да разказва на посетителите и гостите на Дряново за живота и творчеството на писателите, а после може да се мисли за по-мащабни проекти.
- Преди година представихте „(Не) известните габровски писатели“. Какво се случи след изложбата? Имаше ли конкретни инициативи, разговори или действия от страна на габровската общественост, културните институции или Дружеството на писателите в Габрово, които да покажат, че изложбата е дала начало на по-горен процес?
Д-р Мирела Костадинова: НИЩО! Абсолютно нищо не се е случило. НИЩОТО на Сартр! Габровци са над нещата. Те се занимават с иновации, проекти и други напудрени купешки думички…Не ги интересуват духовните светове. На самата изложба отбелязах, че е необходимо да се сложат поне паметни плочи на местата, където са живяли писателите, да се напарави паметник на Радко Радков, защото той е двукратен носител на Международната Наполеонова награда „Солензар“ в Сорбоната – за драмите в стихове „Теофано“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). Удостоен е със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчана му в Парижкия клуб на сенаторите. Носител е на Кръста на Френската академия на науката за литература и изкуство. А в града, от където са корените му и където е преминало детството му – едно площадче забутано в квартал Бичкинята, където е живял. Очаквах негов бюст да бъде част от центъра на града. Бях готова да помогна с каквото мога.
Очаквах също някой да се погрижи да се преиздадат литературни творби. Така си стои върху работната ми маса „Теофано“ на Радко Радков, която ми даде лично дъщеря му Мария Радкова с идеята да се преиздаде. Това е единствен екземпляр. Имах надежда, че някой нещо ще направи, ще се размърда, но срещнах единствено аристократично мълчание. В Габрово се дават средства най-често за графомани, не и на талантливи автори. Просто талантливият човек не е толкова нахален и напорист като бездарника.
- Ако погледнем една година по-късно виждате ли съществена промяна в отношението към литературната памет в Габрово? Промени ли се нещо както в писателските и културни среди, така и в отношението на местната власт към съхраняването и популяризирането на наследствотона местните автори?
М.К.: Не, всичко си е постарому. Застояла мръсна вода, която вони. В града може да има Литературно Габрово, както има Литературна Стара Загора. Но човек не бива да хвърля бисерите си…Знаете на кого…И ще замълча до тук. Щом така в бездуховност е по-добре за габровци, така да бъде. Искам да попитам като данъкоплатец защо толкова хора, които уж работят в културната сфера вземат заплати? Призовавам ги да ги върнат. За нищоправене никой в нормалния свят не дава заплата, само у нас…
- Не се ли оказва, че често се сещаме за големите си писатели основно по повод годишнини? Наскоро Габрово отбеляза 140 г. от рождението на Ран Босилек – един от най-значимите детски писатели. Как изглеждаше това честване от Вашата гледна точка. Успяхме ли да покажем неговото значение отвъд самата годишнина и официалните събития?
М.К.: Не знам другите кога се сещат за българските писатели, това е въпрос на любознателност и култура, аз работя това – нареждам пъзела на житейския им и литературен път. И живея с тях всеки ден.
А честването на Ран Босилек в Габрово беше формално. Както стават много събития, за да го отбележи някой в годишния си отчет в края на годината. Сякаш честванията бяха организирани от хора с душевност на данъчни инспектори или счетоводители. Виждала съм как се правят годишнини на Иван Вазов – с вкус и отношение към големия поет и писател. Ран Босилек заслужаваше поне една голяма научна конференция и сборник с авторски текстове върху живота и творчеството му. Но кой да го направи? Можеха да бъдат показани прекрасни събития създадени с мисъл и творчество. Но това изисква дълбоки познания, всеотдаен труд и отношение. Дружеството на писателите стигнаха до такава безпомощност, че да ми искат стари текстове за Ран Босилек, които съм писала преди години, за да попълват алманах Зорница, който няма нищо общо с времето, когато го сътворяваха писателите Андрей Германов и Янислав Янков. Няма ли кой да напише нещо ново за Ран Босилек? Габрово чества само един единствен писател, все едно други не съществуват. И е срамно да се демонстрира такава творческа немощ.
Преди години, когато беше жива Мария Негенцова, снахата на Ран Босилек, светла ù памет, ми предлагаше вещи на детския писател за някои от габровските музеи. Никой от директорите не ги искаше, нямаше интерес. За неговото бюро, от габровския му период, дарено от сестра му Пенка Негенцова, водих години борби, за да го извадят от влажните мази на едно училище и да направят поне ъгълче в памет на Ран Босилек. Така Габрово си остана с това бюро, което се намира в Историческия музей и няколко негови книги. Благодарение на директора на Историческия музей, то беше показано на изложбата „(Не) известните габровски писатели“, а преди това реставрирано. Това е паметта за Ран Босилек в родния му град, както и няколко документа в ДА-Габрово. А той заслужава музей – както има например Емилиян Станев във В. Търново, Гео Милев в Стара Загора и т. н.
- Какво губи един град, когато не познава собствените си писатели. Възможно ли е липсата на памет за тях да се превърне в загуба на част от идентичността на самия град – особено, когато става дума за личности, които са били известни и значими далеч извън него?
М.К.: Когато един град не познава своите писатели, губи своята душа, идентичност и колективна памет. Писателите и поетите правят хроника на градския дух, на времето…Описват нравите, вълненията, типажите, които са живяли някога, проблемите които са ги вълнували. Без паметта за тях самите градът губи своите истории, легенди, митове, спомени, колоритни образи, автентичен език. Градът спира да бъде културно средище и се превръща в административна точка – сбор от улици и сгради без никакъв вътрешен смисъл. Писателите улавят духа на времето. Без спомена за тях се прекъсва паметта, която дава живот на физическия град.
Места покрай, които минаваме всеки ден, губят своята магия. До пощата преди години се издигаше една великолепна къща, с висока архитектурна стойност. Старите габровци я наричаха „къщата с цикламите“, защото по первазите на прозорците имаше многоцветни циклами, за които се грижеше старица. Събориха къщата безпаметно. Но едва ли някой от тези, които свършиха това кощунство знаеше, че там писателят Асен Разцветников е живял на квартира в дома на учителя Михаил Христов. Това е времето от 1927 до 1929 г., когато авторът на „Мързелан и Мързеланка“ е учител по литература в училището „Д-р Никола Василиади“.
В къщата на бул. „Априлов“ №46, Разцветников превежда „Херман и Доротея“ на Гьоте, започва да пише стихосбирката си „Планински вечери“, издадена през 1934 г. След време Асен Разцветников изпратил екземпляр от книгата на своя габровски приятел с автограф. „На Михаил Христов, с най-добри благопожелания за новата година. София, 12 февруари 1935 г.“
Малко хора знаят, че там където пият сутришното си кафе „Под липите“ е била къщата, в която Алеко Константинов е живял на квартира, докато учи в Априловото училище. Там преживява първите любовни трепети, там се разнася гласът на неговата цигулка. Няма дори паметна плоча, която да напомня за автора на „Бай Ганьо“. Примерите са много.
Това е липса на уважение към културното ни наследство. Такива сгради свързани с биографията и творчеството на писателите ни лесно се рушат, за да се превърнат в търговски обекти, защото никой не припознава тяхната стойност или това са много малка част от хората, които притежават култура.
Европейските градове привличат милиони посетители именно заради литературната атмосфера. В Париж кафенетата не са просто места за пиене на кафе, а места където някога се раждат литературни и философски течения, раждат се творби. Те все още работят и пазят духа на писатели и философи. И до днес Café de Flore пази духа на известната двойка Жан Пол Сарт и Симон дьо Бовоар, където двамата са прекарвали по цял ден. В него са творили Алберт Камю и Гийом Аполинер. В Les Deux Magots, което се намира съвсем наблизо, е кафенето на сюрреалистите и на Андре Бретон. Редовни посетители са били Хемингуей и Джеймс Джой. От 1933 г. насам кафенето дори присъжда своя литературна награда. Le Procope е създадено през 1686 г., това е най-старото работещо кафене в Париж. То ни връща в епохата на Просвещението. Негови посетители пък са били Волтер, за когото се говори, че е пиел по десет чаши кафе на ден, Дени Дидро и Жан-Жак Русо. И днес на мястото, където е обичал да сяда всеки от тях има надпис с името му.
Наскоро бях в Казанлък. Моя позната ми каза, че там има кафене, което е посещавал Чудомир и то е възстановено. Изненадах се, че не знам този факт. Специално го намерих, не си мислете, че дори казанлъчани знаят, че има такова място. Очаквах, че по стените му са изрисувани чудомировите герои, че цари истинска чудомировска атмосфера. Нищо подобно. Имаше малка черна плоча в дясно от входната врата, на която пишеше, че големият писател и художник е обичал там да пие кафе. Сърдити продавачки на пасти не пожелаха нищо да ми разкажат, въпреки желанието ми, а навярно и не знаеха. Обектът бил частен. Видях отново как българинът не желае да върне истинската атмосфера и дух на едно старо място с история. Не искаме и толкова.
Град, който не цени писателите си, губи възможност да се развива. Следва духовна криза, която отдавна наблюдаваме, както и липса на самочувствие. Литературата дава глас, без нея хората лесно губят чувството си за принадлежност и гордост от мястото, в което живеят. Аз например се гордея, че съм габровка, защото в този град е роден Иван Андрейчин – поет, разказвач, литературен критик, преводач, съставител на сборници с преводна поезия, проза и драматургия. „Из нов път“ е първото типично символистично българско списание. В него Андрейчин помества едни от първите манифести на българския символизъм. Той е първи председател на Съюза на българските писателите и когато се изкачвам по стълбите неговият портрет е първи в редицата. Иван Андрейчин е изключителна личност, която не е изследвана в пълнота. Габрово е родният град на един от най-тъжните ни поети Христо Банковски, който се самоубива. Но и той не заслужи поне литературна вечер със стихове в негова памет или паметна плоча на мястото, където е била родната му къща.
Не мога да не спомена и възрожденците ни, както и тяхната литературна памет, която никой в града не си прави труда да покаже на света. А имаме истинско богатство – Национален музей на образованието. Изобщо, ние българите обичаме забравата…Тя ни освобождава от ангажименти, от действия.
- Кой според Вас носи най-голяма отговорност за тази памет – музеят, библиотеката, училището, писателските организации, местната власт или самата общественост? И не се ли получава понякога така, че всеки очаква другият да направи първата крачка?
М.К.: Не искам да бъда съдник на никого, пък и знае се, че общата вина е ничия…В България няма виновни. Ако някои хора имат съвест, която все пак е употребявана, ще направят корекция и ще вложат усилия, за да има памет. Никога не е късно човек да поправи поведението си. Не знам кой какво очаква, но така не може…В Габрово след писателя Минчо Минчев, Бог да го прости, литературна памет няма. Кой и кога преиздаде литературно произведение? Написа книга за голям габровски поет или писател? Поощри съвременен талантлив творец, който държи перото. Няколко бездарни абстракции на два крака решават съдбата на талантливите в града. И властта ги слуша, защото тези абстракции сервилничат, демонстрират лицемерие и правят дълбоки поклони. Нищо ново под слънцето.
- Има ли опасност подобни изложби да останат само красиви, но временно културни събития? Как можем да превърнем събраната от Вас информация и наученото за тези автори в достъпно и устойчиво знание – особено за младите хора?
М.К.: Такива изложби се правят с познавателна цел за тези, които имат вкус към познанието и са духовни хора. Медиите също трябва да съдействат за популяризирането на творчеството и живота на тези писатели. И мисля, че те го правят в известна степен. Трябва да се търси в архиви и библиотеки, да се разпитват наследници, ако има останали живи. А това е трудоемка работа – неблагодарна. И не носи приходи. Да, тази работа не носи пари. Тя се върши със сърце и душа.
За младите хора пък има достатъчно начини. Никой до сега не стори усилия да направи една презентация или филм със стари снимки, документи и разкази свързана с литературната памет на Габрово, тъкмо за учениците. Иначе моята информация си е единствено и само моя. Крайно време е да се проумее, че всяко познание е труд, много труд. Ходене в библиотеки, архиви, музеи из цялата страна, дори много средства, защото всяка услуга в институция се заплаща. Не бих сервирала на поднос това, което съм събирала с години на мързеливите, на тези, които чакат наготово. Когато направих изложбата „Разрухата“ в Габрово, която разказваше за фабриките как са изглеждали при създаването си, в социализма и как изглеждат днес, ми се обади габровска депутатка да ми нареди да посоча на новосъздаващия се тогава Интерактивен музей на индустрията къде са били фабриките в града. Категорично отказах съдействие. Това изисква първо много работа в архиви и музеи, години четене, а накрая да си обуеш стари обувки и да тръгнеш из развалините и разрухата на тези фабрики, за да търсиш като ловно куче. Човек трябва много да не се самоуважава и обича, за да стори това.
Младите хора си имат учители. Има отдел „Култура“ при Община Габрово, има Общински съвет с комисия „Култура“, има музеи и други институции. Нека да мислят как да превърнат наличното в архивите и музеите в познание за габровци и гостите и да популяризират тези светли имена. Не бих си подарила идеите с лека ръка, наготово на хора, които вземат заплати за тази работа.
- След Габрово сега идва ред на Дряново. Какво бихте искали да бъде различно този път? Какво трябва да последва тази изложба, за да можем след няколко години да кажем, че не просто сме показали едни забравени имена, а действително сме започнали да възстановяваме литературната памет на тези градове?
М.К.: На първо място към всеки Исторически музей да има поне двама литературни специалисти, които да се грижат за паметта на писателите. Един град не е само история, а и литература. Необходимо е тези специалисти да събират книги, ръкописи, документи, снимки, спомени на живи писатели и поети, както и спомени на техни съвременници. Разчитам, като за начало, че дряновския Исторически музей, съвместно с Общината ще се погрижат да се направи паметна плоча пред къщата на Атанас Смирнов. В този дом поетът е живял и творил, посрещал е едни от най-големите писатели и интелектуалци на България, предвид тежкото си здравословното си състояние. Очаквам инициатива за паметни плочи на местата, където са родени или творили писателите. И днес никой не знае къде е била родната къща на автора на драмата „Майстори“ – Рачо Стоянов, защото в миналото никой не се е сетил да запише, да остави някаква следа. Съществуват само хипотези. Къщата, в която е минало детството, а по-късно и края на дните на поетесата Теодора Ганчева, оставила ни великолепни стихове и детско творчество, е истинско архитектурно бижу. Прилича ù там да има някакъв знак, защото сама аз нямаше да мога да я открия, ако не беше художникът Антон Антонов, който да ме заведе.
Богоугодно би било да се направи и конференция в памет на дряновски писатели и съответно да се издаде сборник. Заслужават. Ще се радвам, ако дряновци отпечатат спретнато томче с детско творчество на дряновски писатели от миналото или преиздадат най-доброто от творчеството на писателите си. Всичко е възможно, когато човек има желание.
В дряновци имам повече надежда, защото малките възрожденски градчета пазят още своя дух. Никога няма да забравя, преди седем, осем години, когато алармирах във фейсбук, че гробът на Рачо Стоянов е в трагично състояние. Веднага ми се обадиха по телефона дряновци, за да ги заведа след ден, два на паметното място. Лично кмета г-н Панчев изпрати трима човека, които го почистиха, изписаха с боя избелелите букви, а накрая положиха голям венец. Това е отношение към паметта на един писател. Скоро алармирах, че къщата на габровския композитор Емануил Манолов в Казанлък се руши. Очаквах отделите Култура на габровската и казанлъшката община да имат някакво отношение, да направят нещо. Никаква реакция. Отново онова аристократично мълчание…
Надявам се, че съвременните дряновски писатели и поети ще направят дарения на Историчиския музей в Дряново, за да има памет тогава, когато вече не сме тук на земята…Ето така ще се запази литературната памет, ще се знае и помни. Творчеството в един град е двигателят на неговата идентичност, така градът диша, развива се… Творчеството прави истинското му лице.
***
Разговорът с д-р Мирела Костадинова ни връща към една проста, но често забравяна истина – будителството не е само историческо понятие, нито е запазено за хората от учебниците. То продължава да съществува във всеки, който търси знанието, пази паметта, отстоява духовните ценности и отказва да приеме забравата за нещо естествено. Защото паметта не се съхранява сама, културата не се развива по инерция, а духовността не може да бъде заменена с отчети, проекти и формални чествания. Нужни са хора, които да вложат време, труд и сърце. И може би именно в това се крие смисълът на будителската дейност днес – да не позволяваме на времето и безразличието да заличат онова, което ни прави общност.
