Село Косарка – късче от Рая в сърцето на Балкана

(Продължение на Маноя – малкото село с голяма душа)

Обиколките из малки селца е едно от любимите ми неща когато тръгна на поход. В тях се срещаш с тишината и спокойствието, с хората, които живеят живота си на много по-ниска скорост и не изглежда да са нещастни от това.

До тук преходът ни с габровския етнограф Петър Петров включваше крепостта „Градище“, останки от любопитен мост в гората, чешмата „Миньох“, античната и средновековна кула в региона, както и разходка из село Маноя с неговите забележителности.

Следва и последният етап от пътешествието ни – обиколка в съседното на Маноя село Косарка. Определено тук има интересни неща от краеведска гледна точка. Както винаги правя, прикачам интерактивна карта с маршрути и GPS координати към важните обекти и богата галерия от снимки в края на публикацията.

Тръгваме от чешмата в село Маноя. Тук има добър асфалтов път, теренът е равен, коли минават рядко и е истинско удоволствие да вървиш по него в такъв слънчев есенен ден. Вдясно от нас се издига величественият хълм, на който се намира древната кула, за която писах в предишна част на този преход. Цветовете на есента доставят блаженство на очите, а планинският въздух изпълва дробовете с живот.

Фермата

Докато обсъдим впечатленията си от Маноя, стигаме до комплекс с няколко големи сгради. В него крави са се качили на големи планини от тор и ни гледат любопитно иззад оградите. Харесвам спокойствието и непринудеността на тези животни. Става ясно, че това е ферма. Срещу нея пък има нещо като малък полигон, на който можеш да паркираш много МПС-та. Той обаче очевидно не е действащ. По-напред, в рамките на фермата, личат следи от отдавна съборени сгради, които обаче са били част от комплекса. Веднага правя предположение, че това е било ТКЗС, което впоследствие е приватизирано. По-късно, след като направих справка, предположението ми се потвърди.

Вървим още, фермата е зад гърба ни, но в храстите съзираме нещо и отиваме да го проверим. Руините на чешма, а около нея пръснати каменни корита. Очевидно е, че това е била чешмата за напояване на животните, докато социалистическото стопанство е съществувало. Впечатляващи са обаче размерите му – над 450 м. по дължина.

В този момент на поляната под хълма се показва стадо овце. Сигурно са 30-40 и припкат радостно. На фона на есенния пейзаж и наближаващия залез картината е много красива. Запечатвам я в снимка.

Село Косарка

Обсъждайки видяното, неусетно пред нас застават първите къщи на Косарка. Някои от тях са западнали, но впечатление правят каменните дувари край тях. Много обичам тези зидове, те придават особена красота и колорит на балканските селца. Следва поддържана къща, на която във външния зид по много интересен начин са вградени делви – с декоративни цели, разбира се.

Стигаме до разклонение – вдясно е за село Соколово, което е нашата крайна точка на маршрута, а вляво е същинската част на Косарка. Тръгваме към нея и достигаме красиви къщи, някои от които долепени една за друга, с орнаменти по фасадата. Само в едната има жители и това ясно си личи по неотдавнашния основен ремонт, който е извършен над нея. Завъртаме се наляво и минаваме покрай кметството. Западнала и неподдържана сграда, която спокойно може да влезе в онези фотографски албуми със снимки от пусти села и изоставени постройки. В двора ѝ има градинка, а в нея – постамент на неизвестен бюст-паметник. Явно е бил на някой комунист, защото както статуята, така и името му, са премахнати. По-късно, след допълнително проучване, разбрахме на кого е безименният паметник. В брой на вестник „Дряновска искра“ от 23 юли 1987 г. четем информация относно културния живот в селото. Според публикацията на Малина Кръстева по това време децата са изнасяли представления в градинката „до паметника на Димитър Цонев – Кьосето“. В селото няма друга градинка с паметник, така че мистерията е разкрита.

Впрочем практиката с премахването на името не е нова – още римляните са имали наказание, т. нар. „проклятие на паметта“ (damnatio memoriae), което се е изразявало именно в изтриване на имената на прокълнатия от паметниците му, премахване на главата (торсът на паметника често се е преизползвал, като се подменя главата), и изобщо в затриване на всеки спомен за съществуване на дадения човек. Обикновено това се е случвало с императори и аристократи в Римския свят.

Кой е Димитър Стойчев – Кьосето?

Кой обаче е Димитър Стойчев – Кьосето? Както можете да се досетите, той е от онези хора, които комунистите след 1944 г. усилено търсят и превръщат в местни герои чрез строене на паметници, наименуване на училища и дори селища.

Роден на 26 октомври 1894 г. в Косарка, Димитър Цонев Стойчев се присъединява към анархистка група в гимназията „Св. Кирил“ във Велико Търново. За тази си дейност е изключен от училище през 1911 г. за срок от една година. През 1914 г. по време на ученическа стачка Кьосето пребива няколко учители и е завинаги изключен.

През 20-те години на миналия век се превръща в страшилище за полицията и през 1920 г. е арестуван в местността „Боруна“ край Велико Търново. На следващата година успява да избяга. Умира при сражение с полицията на 20 март 1925 г. край град Елена.

Въпреки съмнителната си слава, очевидно след идването на БКП на власт е превърнат в местен герой и му е издигнат паметник до кметството.

Църквата

След направения кръг около кметството виждаме до нас църквата на селото, която носи името „Св.ВМЧК Георги Победоносец“.

Първите впечатления от храма са две – най-напред портата, върху която са оформени два християнски кръста; както и фактът, че камбаната му е кажи-речи над портата. По-късно жител ни каза, че селяните неотдавна са събирали пари за тази камбана – старата била открадната назад във времето, но вярата ги обединила и с общи усилия закупили нова.

Църквата не е постоянно отворена. Има резе, което отблокирам и влизаме в храмовия двор. Фронтално се вижда преддверието с прозорчета и икона. Заобикалям отстрани и тук като че ли виждам съвсем друга църква – същинската част от храма има съвсем различна архитектура – граден е изцяло от камъни и има страничен вход. Веднага ми става ясно, че тази каменна част е старият храм, а преддверието е строено в по-късно време. Снадката между двете части е очевидна. Поглеждайки през прозорчето на съвременния вход се вижда и старият такъв – арковиден, орнаментиран с растителни елементи и кръст. Личи си, че има история и очевидно това е бил първоначалният вход. При него има стилова съвместимост, за разлика от сегашната комбинация.

Макар камбаната на църквата да е изнесена в двора, храмът разполага с камбанария. Тя е дървена, с железен купол, увенчан с кръст. По всяка вероятност не е действаща. Силно напомня за рушащата се църква в с. Бучуковци, за която съм писал в личния си блог, но която заслужава отделна публикация в рубриката ми.

Точно до черквата се вижда олтарна маса, а малко зад нея – надгробни камъни. Пространството изглежда прекалено голямо, за да е некропол на свещениците. По-скоро е било селското гробище. Макар листата да са опадали, почти нищо не се вижда в него. Пустее и буренясва, което води на мисълта, че вече не се използва. Нека да отворя скоба и припомня, че в минали времена хората са искали да бъдат погребани максимално близо до църквата, т.е. до Бог.

Харесвам тази църква. Каменният ѝ градеж, страничният вход, колоните с навеса пред него, автентичният ѝ вид. Но е време за още обекти, които сме набелязали.

Продължаваме покрай църквата. Пътят се спуска надолу, после през моста над реката се изкачва нагоре към другата махала. Минаваме покрай къща с паметна плоча на партиен функционер. Познахте – това е родната къща на Димитър Стойчев – Кьосето. Същият, на който паметникът в градинката до кметството е премахнат, и който в училище е пребивал учителите си.

Параклисът

Само няколко метра след това се вижда и следващият ни обект – параклисът „Св. Архангел Михаил“. Много мъничка постройка, която ми направи първо впечатление с това, че има апсида. Църквата по-долу нямаше такава, но параклиса имаше. Харесва ми, когато някой прави нещата както трябва. Храмът не е голям – вероятно 2 м. x 3 м., но очевидно правен с желание и вяра. Вътре има всички нужни атрибути, за да може човек да се помоли и да запали свещ, но беше тъмно. Проблемът, обаче, мисля, беше в мен, защото не видях как да светна. Затова просто оставих вратата отворена. Параклисът има и малка външна камбанария, намираща се на няколко метра от него.

Именно тук се разговорихме и с местния жител, чиято къща е точно срещу храма. Той ни разказа каквото можа за селото, а ние по план имахме да разгледаме две чешми. Прекъснахме разговорливия и отзивчив мъж, защото мракът вече започваше да се спуска над Косарка.

Точно покрай параклиса минава селски калдъръм надолу, по който минахме и ние. На незначително разстояние по-надолу трябваше да има чешма, или поне така бях отбелязал на картата. На поставения координат открихме мръсен канал, в ниското под него имаше старо бетонно съоръжение, което не е изключено някога да е било нещо като кладенец, но сега беше пълно с боклуци. Не можахме, а нямахме и време да установим дали това съоръжение се е ползвало за напоителни цели, за това побързахме да отскочим до другия обект, също отбелязан като чешма. Той не беше далеч от тук.

„Бункерната чешма“

Продължавайки по калдъръма, по който се спуснахме от параклиса, минаваме покрай пренебрежимо дере. Да, обаче чешмата се пада някъде покрай дерето, така че трябва да намерим брод, през който да слезем в ниското. Правим го и буквално следя всяка наша крачка, за да вървим в правилната посока. Всичко тук е обрасло и непроходимо. Вървим там, където може да се ходи с идеята, че сме достатъчно близко до обекта и ще го видим. Но той не излиза. Мракът вече се е спуснал, а в допълнение сме на усойното в дерето. Аха да се откажем и на едно силно обрасло място с тежестта на тялото си се набивам в храстите. Косата ми се оплита и е пълна с шума, но това няма никакво значение, защото пред мен изскача каменен градеж. Изобщо не гледам какъв е – това ми е ясно. Подвиквам на бат Петьо да идва, който също някак си прави път.

Наистина това е чешмата. Но каква чешма, човече! Намира се под земята, до където се стига по каменни стълби. Най-напред се спускаш по тях. Наоколо стените също са иззидани с камъни. Стигаш до дъното, което представлява своеобразна камера – всичко, освен входа, е зидано като кула. Повече прилича на бункер, отколкото на чешма. В ниското текат няколко чучура вода. Явно съоръжението е толкова старо, че чак скалата, върху която водата е падала (и продължава да пада), е покрита с интересни образувания. По-нагоре се вижда отворът към воден резервоар, а на стената е изписана и годината на изграждане – 1937. Тъмницата тук е пълна – не просто защото навън вече е тъмно, а защото и самото място е закрито и не предполага много дневна светлина. Разчитам на светкавицата си и след редица опити успявам да заснема прилични снимки на вътрешността на чешмата.

Аз за пръв път виждам такава чешма. Бат Петьо, който е голям почитател на чешмите, също е впечатлен. Очевидно това не е просто поредното съоръжение от такъв тип. Тръгваме обратно, защото трябва да хванем влак от Соколово, а до там ни чака път. Пък и мракът в чешмата вече е непрогледен. Над нея, покрай дерето, се виждат зидове от някогашни къщи. По обратния път обсъждаме каква е идеята на такова старателно иззиждане на чешмата, като аз предполагам, че резервоарът, който стои и сега, е ключов.

Виждаме двама дядовци на една пейка. Нямаме много време, но бат Петьо ги пита за тази чешма:

– Навремето селото от там точеше вода – с удоволствие казва единият дядо.

Задавам и аз своя въпрос по класически журналистически начин:

– Защо чешмата е построена по такъв закрит начин – като бункер?

– Ами строили са хората… – отговаря ми абстрактно старчето.

Дядото пояснява, че някога селото се е намирало в дерето, което обяснява останките от къщи, които видяхме покрай чешмата. Всъщност, това обяснява и местоположението на самата чешма. Защото в момента тя не е удобна за който и да било жител, дори да игнорираме факта, че за да стигне до нея човек, трябва да носи мачете.

Благодарим искрено за отзивчивостта и тръгваме по асфалтовия път към Соколово. Тъмно е, но оттенъците на Слънцето се виждат зад старопланинските хълмове и хоризонтът е кървавочервен. Бих искал да ви покажа картината, но снимките не могат да предадат дори частичка от онази красота, която залезът на живо може да предложи. Вече сме изморени, защото по време на прехода сме изминали 25 км. – голяма част от него по пресечен терен. На село Соколово ще хванем влак и ще се приберем в родното Габрово.

И малко история…

Да се направи историческа справка за село Косарка не е лесна задача, но все пак открих какво е вълнувало хората от селото през 80-те.

В статия на вестник „Дряновска искра“ от 30 януари 1986 г. четем, че по това време селището е споделило нерадостната съдба на обезлюдяването, подобно на много други. Тогава то е имало население от 121 души, при 426 в 1946 г. (към 2024 г. те са 69). Като причина авторът Косю Хаджиев изтъква развиването на промишлеността в градовете, където местните намират работа. С подчертана гордост отбелязва и това, че хората от Косарка (включително напусналите го) с висше образование са 30, а тези със средно – над 100. Това е любопитен детайл, който ни дава представа за образователното ниво по селата и доколко то се е ползвало като мерило.

Селото по това време вече е било електрифицирано, водоснабдено, с асфалтов път, наличието на който е дебело подчертано. Имало е и читалище.

Отчитайки проблема с миграцията, около 1986 г. е започнал плах процес по завръщане на хората в селото, които са приключили с активния си трудов живот. Основното им занимание след пенсиониране е земеделието.

В този период голяма част от селото се е включила в изграждането на магазин и водопровод, който да снабдява Косарка и околните села с вода. Много хора са участвали в различни трудови и общоселски инициативи.

Проблемът със застаряването от средата на 80-те е отбелязан и във вече посочената статия на Малина Кръстева във вестник „Дряновска искра“ от 23 юли 1987 г. Наред с него обаче е посочен и друг – планът за млякото, който от 1979 г. не е променян. В селото е имало 3 кози и 39 овце.

Удивителна е приликата на тогавашните проблеми с днешните. В целия ми живот върви наративът за умирането на българското село. В края на социализма очевидно притесненията на хората са били същите, защото Кръстева смята, че „след двадесетина години“ селото може и да не съществува. Наред с това се съобщава за наличието на библиотека, макар и без библиотекар, здравна стая и 29 телефонни поста. 3 пъти дневно през Косарка е минавал автобус, който я е свързвал с общината. Някога дори е имало киносалон, който обаче отдавна на работел.

Сред нерешените проблеми към края на социализма е било и сметосъбирането. Не е имало кофи за боклук и хората са изхвърляли отпадъците си в края на селото. Очевидно чешмата в дерето е започнала да запада още тогава, защото се изтъква необходимостта да се ремонтират стълбите ѝ, както и да се оправи пътечката до нея. Имало е опасност мостът над реката да се срути. Специално за него средства били отпуснати, но нямало майстори, които да свършат работата.

Като решение за всичко това авторката предлага да се използва доброволният труд на местните. Но и в това отношение има проблем – за разлика от всеобщата мобилизация при строежа на магазина и водопровода, при останалите дейности на бригадите излизали едни и същи хора. За останалите милеенето по родното село приключвало на прага на къщите им.

Село Косарка има и своя скромен принос за българското освобождение. Цоню Ганев Касапски, който е бил знаменосец в четата на Филип Тотю, произхожда именно от това село. Той загива героично, като е убит с куршум в челото по време на сражение с турската армия в Берковския балкан. Не ми е известно да има негов паметник в селището.