Папазкино – дряновското село с църква и 70 къщи, което никой не е виждал

Живеем в ерата на „дигиталната вечност“, където нищо не е истински изчезнало, докато не бъде изтрито от сървъра. Ако днес решите да потърсите някой забравен съученик, стара рецепта за сладко от люти чушки или името на актьора, който играеше пазач в посредствен филм от 90-те, алгоритмите на Google ще ви го поднесат на тепсия за 0.40 секунди. Човечеството е обсебено от това да споделя в интернет всеки свой дъх. Сателитите картографират всяка дупка по черните пътища, а изкуственият интелект може да възстанови образа на прадядо ви по една размазана снимка. В този свят на тотална видимост, идеята, че нещо може просто да се изпари – без следа в облака, без GPS координати – звучи като системен бъг.

И докато светът се вълнува от метавселени и виртуални имоти, които не изискват покрив и зидария, аз се забих в един друг вид „виртуална реалност“. Онази, която се ражда между кориците на краеведските изследвания.

Преди време, докато разлиствах страниците на една книга, се натъкнах на името на изчезнало дряновско село, което не бях чувал: Папазкино. Не махала от две домакинства, а селище, което някога е било със седемдесет къщи  и – забележете – собствена църква. И близка чешма, от чийто извор, според легендата, е пиел самият цар Асен.

Кое е това село? Къде се намира? Възможно ли е наистина да се е стопило в нищото? Колкото повече препрочитах тези редове, толкова по-силно ставаше желанието ми да проверя дали реалността ще ми отвърне с „200: OK“ или със смразяващото „404: Not Found“. Затова тръгнах по следите на Папазкино, изпълнен с жажда за отговори, които никоя търсачка не можеше да ми даде.

Предлагам интерактивна карта с маршрут и GPS координати на важните обекти, през които преминахме по време на пътешествието.

Проучването ми мина през няколко етапа, но кулминацията беше на 27 април 2025 г., когато заедно с габровския етнограф Петър Петров решихме веднъж завинаги да открием истината на терен.

Когато официалната история мълчи

Когато търсиш изчезнало село, обикновено започваш от официалните регистри – държавата има навика да помни дори призраците си. Но тук удряме на камък. Село с името Папазкино не фигурира в ЕКАТТЕ, няма го в архивите на НСИ или НРНМ, за него няма информация и в Държавен вестник назад в годините. Никаква административна следа. Такова селище сякаш никога не е съществувало за закона.

Не така стоят обаче нещата в краеведската литература. В книгата на Николай Ковачев „Местните имена в Дряновско“ се срещат буквално два реда относно топонима „Папазкино“ (Пъпаскинуту). Авторът го поставя на 0,5 км южно от село Косилка, а характеристиката му е любопитна: „градина до къщите на трима попа“.

Момент – градина до къщите на трима попа? Не село, а градина? И защо трима попа живеят заедно?

Това е необичайно описание на такъв тип обект и е много вероятно то да е записано на базата на информация, придобита от местен жител. Предвид, че проучването е правено в периода 1968-1974 г., можем да предположим, че в периода на 70-те години на XX в. в региона е съществувало предание за попове, около което се е образувал топонимът „Папазкино“.

Но по-интригуващи данни откриваме другаде. Преди време докато проучвах информация за дряновските села, в книгата „Царева ливада“ на покойния краевед Мойсей Мойсеев ми попадна кратка информация, наглед странична, споменаваща Папазкино. Тя е поставена в контекста на село Косилка, намиращо се на 2 км източно от Царева ливада. Ето няколкото реда, които можем да прочетем:

„Около километър над Косилка в южна посока е връх „Папазкин чукар”. Там имало старо селище с около 70 къщи на име Папазкино. Впоследствие жителите му се преселват из Делиормана, Разлог, Попово. Днес от това изчезнало селище все още могат да се видят зидове от къщи и тревясали-буренясали хармани. Но защо селото е наречено Папазкино?

Според Маньо Куманов в него е имало църква със свещеник, т.е. поп по народному, а папаз по турски. Няма отговор на въпроса какви ще да са били заслугите на този български поп, та всичко наоколо е наречено Папазкино.

На „Папазкин чукар“ блика бистър извор, цар Асен е пиел само от неговата вода, отведен в чешма с каменни корита за водопой на добитъка, и той наречен Папазкин чучур“.

Това е всичко. Няма нищо повече написано за това село. Но всичко в текста е категорично – „имало“, „могат да се видят“. Не „вероятно е имало“ или „може би са съществували“.

Значи трябва да е там – на „Папазкин чукар“. Трябва да се вижда. Остава само да отидем.

Но за да го направим, първо трябва да го локализираме. Топоним „Папазкин чукар“ не виждаме на нито една карта, затова трябва да разберем кой е визираният връх и къде е разположен. Разстоянието от Косилка до Папазкино, дадено съответно от Ковачев и Мойсеев, се различава драстично – според първия то е 0,5 км, а според втория – 1 км. Добре, това е поносимо – може единият да е мерил от единия край на селото, другият – от другия. Затова нека вземем за ориентир данните на Мойсеев, защото чрез тях обхващаме по-широка площ за изследване. Той пише изрично – селото се намира на връх. Южно от Косилка.

Отварям топографската карта. Меря. Пресмятам. И тук се появява първото несъответствие. От която и точка на Косилка да тръгнем, на разстояние от километър по права линия няма нито един връх в южна посока.

Нито един.

Нещо повече – на ок. 450 м южно от ловната хижа в Косилка се достига урва, стръмно спускаща се надолу, под която лежи с. Горни Драгойча. Географски на това разстояние и в тази посока няма възвишение, каквото е дадено в описанието.

Значи Мойсеев е сбъркал. Или посоката, или дистанцията, или и двете. За това поглеждаме на югоизток от Косилка – там, на разстояние около 570 м по права линия, се намира връх Висок чукар (588 м н.в.). Макар топонимът да е различен от дадения – „Папазкин чукар“, съм обикалял и там. Представлява пусто пространство, върху което са засадени млади иглолистни дървета, а наоколо гъмжи от шипки. Но никъде по него не се забелязват следи от обитаване, още по-малко – от 70 къщи. А Мойсеев изрично е посочил – зидовете все още се виждат. Очевидно и тук не можем да открием следи от селото.

Следва тогава да обърнем поглед на югозапад – на около 600 м от Косилка в тази посока се издига неименуван могилообразен връх с надморска височина от 544.1 м., част от рида „Къртипънската стърна“. Предвид отсъствието на каквито и да било други върхове, доближаващи се до посоката и разстоянието, дадени от Мойсеев, трябва да приемем, че ако Папазкино е съществувало, то трябва да го търсим именно на това възвишение – още повече, че разстоянието е много близко до онова, което ни дава другият изследовател. От тази презумпция изхождаме и с бат Петьо докато изготвяме плана за експедицията.

„Папазкин чучур“ – затрупаната чешма

Ще направим леко отклонение, за да обърнем внимание на другия обект, споменат в приложения цитат – чешмата „Папазкин чучур“ с каменни корита, намираща се недалеч от търсения „Папазкин чукар“.

Тя отстои на 400 м по права линия от ловната хижа на Косилка в посока юг-югозапад и за разлика от селото, което търсим, наличието ѝ е доказано.

Месец преди днешното изследване посетихме водоизточника по време на посещението ни в Горни Драгойча. Той е изключително трудно откриваем, защото е потънал в къпини и е почти изцяло под земята. Последното се дължи на факта, че преди близо 10 години при рекултивацията на изоставената ливада край Косилка предприемач, дирещ „европейски“ субсидии, е изринал почва и храсти в периферията на ливадата, където се намира чешмата, с което я е затрупал.

В района на съоръжението се чува звук от течаща вода. Но за да бъде открита чешмата, се искат допълнителни усилия. Пръстта около нея е влажна и това е добър ориентир. Оглеждайки се в земята и между храстите, се открива малък чучур, целият покрит с варовик, от който изтича малка струйка вода. Около него, отново почти изцяло затрупани, личат коритата, покрити в бурени. Очевидно е, че тази чешма не се използва много отдавна. Но тя съществува. Доказателство е, че топонимът „Папазкин“ не е измислица.

Значи ако чешмата е реална, може би и селото…?

Атака на баира

Да се изкачи възвишението, на което ще издирваме Папазкино, е задача, която изисква проучване. Обособени пътеки към него днес не съществуват. Вероятно най-лесният начин за достъп е да се достигне поляната южно от Косилка и от там да се атакува върхът по източния му склон.

Само че ние не подходихме така. Началото на експедицията в търсене на Папазкино стартира в изоставеното село Къртипъня, което се намира северозападно от целта ни. До там стигнахме по жп линията от Царева ливада, пресичайки компрометиран дървен мост. В северната част на колибарското селище, до една вековна черница, се отклонява стар път на изток, който минава покрай някогашни запустели градини. Тръгваме по него без да знаем какво да очакваме. Всичко е обрасло с дървета и тръни и проходимостта е трудна. В началото ясно личат някогашните укрепителни зидове – очевидно е, че този път е бил активно използван. Не след дълго той прави завой на юг и пейзажът става изцяло горски.

Към този момент нямаме план как ще се качим на върха, който нека от сега да наречем „Папазкин чукар“ – според именуването на Мойсеев. Просто вървим в тази посока докато има някакъв път. Но знаем, че в един момент той ще се извие в обратно на необходимото ни направление и от там ще трябва да вземаме решение.

И този момент идва – пътят прави завой на запад, в посока другата махала на Къртипъня. А ние трябва да продължим на юг, където пред нас се е изправил стръмен баир, който очевидно ще трябва да изкачим.

Поглеждам склона. Не виждам подходящ заход. Значи – директно нагоре.

Атакувам го скоростно. Въпреки голямата денивелация не забавям темпото, за да не загубя инерция. Дишането ми се учестява, но продължавам да се катеря. Бат Петьо мълчаливо ме следва без да изостава.

Така излизаме на равно гористо пространство, съвсем близо до билото на рида. Остават ни още метри през дърветата и ще сме изкачили възвишението. Обзема ме ведрост, защото най-трудното мина, а най-интересното предстои.

Първите зидове

Вече сме на хребета, но сме на около 400 м западно от целевата точка. Но така и така сме тук, решаваме да се отдалечим още по на запад, където се намира друг връх – с надморска височина от 508.1 м. Той е извън рамките на потенциалния терен за изследване, но не пречи да го проверим. Завъртаме се наоколо. Нищо. Както и очаквахме.

Затова поемаме обратно на изток по билото. Върви се леко – баирът е вече изкачен. Сърцето ми започва все по-силно да бие. Не от усилието – от очакването е. Ще се покажат ли следите на Папазкино?

Вървим между дърветата. Слънчевата светлина се процежда през клоните. Пролетният въздух е изпълнен с мирис на кора и влага. Под краката ни шумолят миналогодишни листа.

И точно в този момент погледът ми замръзва – срещу мен, между дървета и треви стои мълчалив зид. Суха зидария от недобре обработени камъни, обхванати от мъх.

– Открихме Папазкино! – заявявам на бат Петьо с емоция в гласа ала „Костадинов влиза на скорост и гол! Господ е българин!“

Явно  съм звучал доста развълнувано, след като по-интересно му беше да наблюдава поведението ми, отколкото заявеното от мен откритие.

Веднага се втурвам към зида, преминавайки направо през клоните на дърветата, покрити с пролетен цвят. Дуварът е нисък – вероятно около 60-70 см. Не е особено висок, но е тук. Трябва да има още много като него, че и по-запазени – 70 къщи са били това, за Бога! Интересното е, че около него има само гъста и непроходима растителност и не изглежда да е бил от къща – по-скоро е ограждал градина. Затова влизам по-навътре в гората, борейки се с бодливите дървета. Оглеждам много внимателно във всички посоки. Но не виждам нищо. Само гора.

Какво беше това? Просто един зид насред нищото?

Първоначалният ентусиазъм започва да се охлажда. Но се опитвам да съм рационален.

– Виж – казвам на бат Петьо, вече овладял вълнението – все още сме на около 300 метра от „Папазкин чукар“. Нормално е да не виждаме останки начесто.

Вярно е – имаме още около 300 метра до онзи връх, който условно приехме за „Папазкин чукар“, на който трябва да се намира така търсеното от нас село. Донякъде е обяснимо, че виждаме само градински зидове тук, далеч от центъра.

И все пак…

Нещо ме гложди отвътре. Едно малко, неприятно усещане, което не мога да формулирам.

Но продължаваме на изток. На второ място покрай билото виждаме нисък дувар, който вече е под нивото на земята. Появяват се и следващи – по-дълги, по-видими. Но все едни такива… градински. Само те, насред гора от непроходима растителност. С всяка крачка очакването ми се смесва с нарастващото безпокойство.

Моментът на истината

Така постепенно достигаме и района на нарочения за „Папазкин чукар“ връх. Разкрива се прекрасна гледка към баирите и селата над отсрещния бряг на Дряновска река, която тече в ниското под нас. Ентусиазмът ми е силно охладен от разочарованието, което последва след откритите зидове по-рано. Как е възможно от цяло село със 70 къщи да видяхме само няколко вехти дувара?

Но приближавайки върха, който днес е погълнат от гора, виждам нови зидове. Съживявам се – да, трябва този път да сме открили Папазкино. Намираме се точно на координата и започват да изскачат покритите с мъх стени. Тръгвам по протежението на градежа – отново нисък, със зле изпълнена зидария. Отклонявам се и по-навътре в гората, за да огледам. Но там няма нищо друго. Затова вървя успоредно на камъните, следвайки линията на зида. Оказва се, че той е много дълъг. Но какво, за Бога, загражда? Гората? Добре, допускаме, че това някога са били градини. Но къде е селото? Къде са десетките къщи, къде е църквата, къде са харманите?

Добре, дай да огледаме още. Не можем да се предадем толкова лесно. Продължаваме на изток, но там всичко е потънало в буренаци и няма следи от градежи. Освен това започва спускане по склона, откъдето бихме стигнали на поляната южно от Косилка и при чешмата „Папазкин чучур“. Оглеждаме и на юг – тук пък има скален венец, под който се спуска стръмна урва.

Гледахме и обикаляхме. Обикаляхме и гледахме. Освен този дълъг зид не открихме никакви други градежи на върха и около него. Къде е Папазкино? Нали останките му се виждали?

Стана ми ясно, че няма да намерим нищо повече. Огромно разочарование премина по тялото ми и през вените нахлу в кръвта ми. Бях обиколил целия район. Посетих всяко потенциално място, което отговаря на описанието относно разположението на селото. Проверих всяка хипотеза. И не успях да го открия.

Търсенето на Папазкино беше моя фикс идея. Бат Петьо беше с мен за компания и само наблюдаваше огорчението ми отстрани. Но това състояние беше само моментно. Разочарованието започваше да се превръща в яснота, защото внезапно всичко придоби смисъл.

Ами ако Папазкино не съществува?

Срещата с ловеца

С това официално търсенето на селото приключи. Слизаме от върха. В края на експедицията се срещаме с ловец, който отива към хижата в Косилка. Това е шанс да проверя последната си хипотеза. Разпитваме го за Папазкино. Обясняваме къде сме били, какво сме търсили и какво сме намерили. Мъжът ни изслушва внимателно.

– Папазкино? – повтаря той бавно, сякаш мисли дали някога е чувал това име. – Не, не знам за такова село.

После добавя:

– Ама на върха, дето сте били, е имало градини. Те са били на баща ми.

Гледам го. После поглеждам към върха, на който преди малко бяхме. Градини. Не село. А това отлично обяснява оградните зидове, на които се натъкнахме. Благодарим на ловеца и продължаваме надолу.

Но главата ми вече работи с пълна сила. Започвам да събирам мозайката. И тя започва да се нарежда в съвсем различна картина от тази, която очаквах в началото на деня.

Изводи от проучването

Заключението от това изследване (и всички други, които съм правил по темата) за мен е едно – село с името Папазкино в Дряновско никога не е съществувало. И в долните редове ще дам достатъчно аргументи в полза на това твърдение.

Първо – липсата на документална следа.
В никой регистър не откриваме селище с такова име. Ако е съществувало, да речем, в последните 150 години, щеше да е останала документална диря.

Второ – липсата на физически следи на терен.
Проверил съм всяко налично възвишение в южна, западна и източна посока от отправната точка (с. Косилка), и резултатът е категоричен – на никое от тях няма следи от село, още по-малко от такова със 70 къщи, руините на което да личат (както е изрично подчертано от Мойсеев).

Трето – липсата на картографска следа.
Папазкино не е отбелязано на нито една карта назад във времето. Например в руските военни карти от XIX в. за дряновския регион откриваме маркирани редица села, които към днешна дата са отдавна изоставени и погълнати от природата. Папазкино обаче не присъства никъде, а би трябвало по това време да е имало население. Защо смятам така?

Мойсеев споменава, че жителите на селото-фантом се преселват към Делиормана. Т.е. поради тези миграции селото опустява. Малко след Освобождението действително има преселение на жители от околните села към Лудогорието. Такива се съобщават например за Бучуковци и Куманите, намиращи се на отсрещните хълмове, които само Дряновска река отделя от „Къртипънската стърна“. Т.е. ако е вярно твърдението за масово изселване от Папазкино, то трябва да се отнесе към периода от края на XIX век.

Но тази работна хипотеза се блъска в стена, защото, от една страна, трябва да видим Папазкино все на някоя карта от преди Освобождението, а от друга – да има видими следи от него на терен, защото въпросният период е крайно недостатъчен, за да изчезне всяка следа от такова голямо селище.

Четвърто – свидетелството на местните хора.
Разговарял съм с трима жители, имащи общо с региона по един или друг  начин. Нито един от тях не знаеше за съществуване на село с това име. Нещо повече – когато питахме за Папазкино, някои от събеседниците ни веднага се сещаха: „Да, да, ето тука нагоре като тръгнете и ще я видите, ама тя вече не се използва“. И имаха предвид чешмата „Папазкин чучур“. Т. е. дори не им минава през ума за село, а по-скоро си мислят, че сме се объркали в питането си, но според тях е ясно, че питаме за водоизточника.

Ловецът, когото срещнахме, е единият пример. Той не знаеше за съществувало селище с името Папазкино, но знаеше за градините на върха – защото са били на баща му.

Друг разговор по темата беше с бай Косьо от село Горни Драгойча. Той спомена, че майка му е от Косилка, а навремето дядо му „броил 60 златни наполеона за 60 декара земя“ около „Папазкин чучур“. Т.е. много добре знае региона, за който говорим, но и той за пръв път чуваше за село Папазкино.

И накрая, но не по важност, е информацията от читател, който се свърза с мен. Баща му, родом от Косилка, споделя, че отлично знае за „Папазкин чучур“, но също е категоричен, че село, каквото търсим, не съществува. Не е чувал за него нито от баща си, нито от дядо си, а това връща поколенията назад чак до XIX век.

Пето – топонимът като ключ към истината.
Не е изключено Папазкино да е било името на местност. За това имаме няколко косвени довода. Първият е отбелязаният от Николай Ковачев изговор – „Пъпаскинуту“. Това посесивно наименование е характерно повече за местности, отколкото за села – „Маньовото“, „Драгойчиновото“, „Цонкиното“. То от своя страна може да се свърже с чешмата „Папазкин чучур“, която също носи притежателното „папазкин“. Възможно е именно местността около водоизточника в миналото да се е казвала „Папазкиното“, а чешмата да е приела името ѝ, защото се намира в нейните граници. Друг аргумент в полза на тази хипотеза е, че Ковачев е локализирал Папазкино на 0,5 км южно от Косилка – почти толкова, колкото е разстоянието от Горната махала на Косилка до „Папазкин чучур“, в зависимост къде в селото ни е отправната точка. При това дадената посока съответства на предположението.

Комбинацията от всички тези обстоятелства ме кара да съм твърдо убеден, че търсеното село никога не е съществувало физически. То може да е плод на легенди, развита фантазия или нещо друго, но не и на реални факти и събития.

Отговорът

Здрачава се, а и ние вече сме уморени. Бат Петьо върви напред, аз – малко назад, и все още обмислям случилото се. Провалих ли се? Спирам и се обръщам. Поглеждам назад към „Папазкин чукар“ –  там горе няма никакво село. Но чешмата „Папазкин чучур“ е там, затрупана и забравена. И зидовете на градините са там. И името „Папазкино“ е там – в книгите, в топонима, в разказите. Само селото не е там.

Какво точно търсих? Истина ли, или романтичната идея за изчезнали селища сред гората? Върнах се без снимки на техните руини. Без GPS координати на църква. Но с отговор. И отговорът не е „404: Not Found“. Това е прекалено лесно. Прекалено технологично за нещо толкова човешко.

Отговорът е, че понякога разказът е по-силен от факта. Че името може да живее без референт. Че паметта не се интересува от архивите.

Мойсей Мойсеев не е излъгал. Той е записал това, което му е разказано. А разказите имат собствена логика – там една чешма може да породи местност, местността – предание, преданието – село.

Слизаме в Царева ливада и се насочваме към гарата, където ще се качим на влака за Габрово. Зад нас остава гората, зидовете и тайната, която вече не е тайна. А пред нас – следващото изчезнало село, за което ще прочета в някоя книга.

То също може да не съществува.
Но аз пак ще тръгна да го търся.

––––––––

Използвани източници:

1. Димитров, Васил. Село Горни Драгойча – от строителя на Паметника на свободата до загадката на римския път / Васил Димитров // За Габрово [онлайн]: [прегледан на: 10.05.2026]. Достъпно от: https://zagabrovo.bg/selo-gorni-dragoicha-ot-stroitelya-na-pametnika-na-svobodata-do-zagadkata-na-rimskiya-pyt/
2. Ковачев, Николай. Местните имена в Дряновско / Николай Ковачев. – Велико Търново :  „Св. св. Кирил и Методий“, 2008 (с. 311)
3. Мойсеев, Мойсей. Царева ливада / Мойсей Мойсеев. – Габрово : Екс-прес, 2008. (c. 42, 52, 85)

Разгледайте и галерията със снимки от пътешествието