Призрак от Студената война: В Балкана е разкрит таен тунел от социализма!

В полите на Стара планина, точно там, където полето свършва и рязко започват респектиращите балкански върхове, се крие един секретен и много опасен тунел, скрит толкова майсторски, че може да се намирате до него и да не го видите.

Къде се намира и защо мястото е важно?

Дъбовският проход от хилядолетия е важна артерия от пътната кръвоносна система по българските земи. Именно тук, при подбалканското селце Дъбово, са се пресичали древните пътища от север-юг и изток-запад. През всички векове на това място с основна цел охрана на пътя и прохода, са съществували римски станции, крепости, кули, преградни стени и всичко, което е могло да бъде спирачка за вражеската армия да прекоси Балкана и да се озове в Мизия.

Ако сте пътували с влак по Презбалканската линия, вероятно сте се удивлявали при гара Дъбово, преди която влакът преминава през безкрайни гори, урви и планински реки, изкачва се до Кръстец, а оттам постепенно се спуска през Борущица и Радунци в посока Южна България. И както всичко около вас е толкова усойно, че си представяте ужаса да замръкнете тук, изведнъж, за секунди, целият пейзаж от планина се превръща в поле. И влакът спира на Дъбово.

Тук спираме и ние, за да разкажем историята на секретния тунел от социализма, който се намира само на няколкостотин метра от гарата. Ще опишем подробно как се стига до него, какво има във вътрешността му, и най-важното – ще дадем обосновано предположение каква е била функцията му след излагането на фактите. Публична информация за този тунел до момента няма абсолютно никаква – за пръв път такава се появява в рубриката „Премълчаните истории“ в сайта „За Габрово“, списвана от мен, Васил Димитров.

За днешното пътешествие, както винаги, освен богата галерия, предлагам интерактивна карта, проследяваща маршрута ни, както и GPS координати на по-важни и интересни точки от мястото.

Не очаквайте туристически табели или някакви знаци, които да ви отведат до тунела. Екипирайте се добре, защото теренът ненавсякъде е равен.

Пътят до тунела

Ние с моя приятел и колега от „Български крепости“ Лари стигнахме до тунела с джип, като минахме по черен път през полето, както може да се види на картата. Секретното съоръжение се намира точно на 1 км по права линия на северозапад от гарата на с. Дъбово. Тръгвайки през полето на запад, преминавате през „Маркова могила“, покрай която е вървял античният път. Няколко метра по-напред ще пресечете напречно един вал. Този вал е интересен, защото по него е минавала ЖП линия. Тази линия обаче не е цивилна и очевидно се е използвала само за военни цели. Релсите и траверсите днес са унищожени и разграбени, като е останал само валът. На места под тревата могат да се видят и камъните, с които е бил застлан този вал. На единични места, както по-късно ще посоча, могат да се видят и траверси.

На около 280 м. след пресичането на секретната ЖП линия, излизате на асфалтов път, също от социализма. Трасето на този път е алтернативният маршрут, по който можете да стигнете до тунела. От тук завивате надясно (ако идвате от полето) и следвате пътя, който ще ви отведе във вътрешността на секретен ЖП пункт на военните. Към този пункт ще се върна след малко.

Продължавате още около 100 м. на север и ще видите висок акведукт – това е участък на стар напоителен канал. Днес той не функционира, но е добър ориентир в дърветата, които започват да стават все по-гъсти. Тук, почти точно под канала, личат останките на постройка, която прилича на трафопост. При високата част на този трафопост има отвори, подобни на бойници, което не е характерно за този тип съоръжения, което навежда на мисълта, че сградата е имала и охранителна функция. Разбира се, тези ниши може да са просто вентилационни отвори или нещо друго, но дори да е така, това не отхвърля валидността на предположението за охрана в постройката. Защото към самия трафопост е имало прикрепени още няколко малки сгради. Снимка можете да видите в галерията.

На това място всъщност се намирате в точка, при която полето започва да преминава в планина.

Входът на секретния тунел

От тези руини, на 25 м. на изток, се намира входът на тайния тунел. Но не си представяйте някакъв голям отвор или нещо монументално. Напротив, ние с Лари вървяхме на 10 м. от него и го помислихме за останки от някаква постройка. Все пак аз предложих да отидем и да проверим. Мястото е доста буренясало дори през зимата и трябваше да преборим няколко къпинака.

„Това е“, казах на Лари и той дойде да се убеди лично. Разбира се, не влязохме веднага – първо, защото там не влиза светлина от никъде. Второ, не знаем колко е дълбоко и какво може да има вътре. Затова отидох до колата, взех 2 прожектора и един трион, които занесох пред входа. Разчистихме от храсти и светнахме фенерите.

А в тунела?

Както можете да видите от снимките в галерията, входът е тесен и е широк колкото да влезе един човек. Макар и разбити на места, личат нишите, към които е била закрепена врата. Предполагам, че е ставало въпрос за тежка желязна порта със сериозен заключващ механизъм, а изоставените постройки до тунела са служели за охрана на съоръжението.

Влизаме, вървейки с малки стъпки. Непрогледен мрак. Излизам напред с по-силния фенер, за да водя. Първите около 30-40 метра представляват нещо като преддверие. Тук прожекторът на Лари изгасва и оставаме само с този, който е в мен. В края на преддверието има дълбока шахта, която е по цялата ширина на тунела. Размерите ѝ са нещо от порядъка на 2 м. на 2 м., а дъбочината – вероятно 2 м. или 3 м.

Тази шахта всъщност е вход към подземното ниво на тунела, ако мога така да се изразя. От едната страна на преддверието има метална стълба, по която може да се слезе долу, където се образува нещо като канал, който върви успоредно на тунела. Освен мръсотия, тук се виждат и стари ръждясали тръби, които явно са били основната причина това „долно“ ниво да съществува. Нагоре, вертикално над шахтата пък, преминава друг канал, вероятно служил за нещо като отдушник.

Мирише на нефт. Недостатъчно, за да се задушиш, но достатъчно, за да го усетиш и за да ви препоръчам да помислите добре, преди да влезете в този тунел.

Дори не си помисляме да слезем в шахтата, а от там – в подземното ниво. По-скоро се чудим как да прескочим своеобразната пропаст, където през неголям арковиден вход се преминава във „втората“ част на тунела. Под краката ни се вижда ниша, към която някога вероятно е било монтирано примитивно съоръжение за преминаване. Но днес такова няма. И все пак измислихме как да стане, като само аз се прехвърлих от другата страна, поради небезопасния характер на начинанието, и най-вече – заради възрастта на Лари.

Във вътрешността на тунела

Разкрачвам се, като с единия крак стъпвам на стълбата край стената, а с другия оставам на „брега“ на преддверието. Същото правя и с другия крак след това. Лари ми подава фенера, за да мога да си осветя напред и да видя къде изобщо трябва да стъпя. Насочвам светлината и внимателно се прехвърлям през арката във вътрешността.

Спирам на едно място, и осветявам различни места из пространството, за да се ориентирам. Дъното се вижда, не е много далеч. Насочвам към земята – в краката ми има скелет от отдавна умряло животно с размерите на неголяма котка, но с положителност не е котка. Гласът ми звучи с особено двойно ехо, което ми напомня на ехото, което можете да чуете в Казанлъшката тракийска гробница.

Тук галерията става много по-широка и висока. Цялата е с арковидна форма, размерите са колкото тунел за влак. Ако сводестият вход, през който се прехвърлих тук, е висок около 2 метра, то до тавана на тунела бяха ок. 4 пъти този вход, т.е. ок. 8 метра. Всичко това прокопано в сърцето на планината. В горната страна на тунела има оставена квадратна ниша, която явно свързва онова, което нарекох отдушник над шахтата, с тази главна галерия. На една от снимките обаче изглежда, че тази ниша е бетонирана (възможно е да е и по-късно).

Тръгвам с малки стъпки към дъното. Прави впечатление, че навсякъде по пода тук има малки кръгли дупки, през които се вижда долното ниво, където са тръбите. Безкрайно опасно е, защото хем трябва да светиш, хем да гледаш напред, хем в краката си. А тези дупки, които приличат на сондаж, са наистина много и навсякъде.

По дясната стена се вижда голям предупредителен надпис, написан неграмотно с кървавочервена боя – „Не пипай проводниците“. Тук значи е преминавало електричество, вероятно свързващо двете нива.

В дъното на тунела има висока преграждаща стена, над която обаче арковидното пространство не е бетонирано. През тази широка ниша се вижда, че зад стената тунелът продължава под някаква форма, но е невъзможно човек да се качи без стълба на такава височина. В долната част на стената пък има шахта, от която отново се вижда долното ниво с тръбите, които също продължават във вътрешността на планината. Не е изключено тази стена да е построена в по-късен период, за да скрие нещо, което е по-тайно, неизползваемо или опасно, но това е просто една слабоаргументирана хипотеза.

Дъбочината на голямата галерия от тунела надали е повече от 70-80 метра. Т.е. общата дълбочина до преградната стена е по-малко от 150 м. С важната уговорка, че не знаем какво има оттатък стената.

Аз съм дотук. Тръгвам да се връщам обратно с не по-малко ситни крачки. На снимките тунелът изглежда светъл, но причина за това не е дори силният фенер, а добрата светкавица на телефона ми. Внимавам и осветявам всеки сантиметър в краката си, като спирам, за погледна и напред.

Най-накрая се върнах до шахтата, окачих прожектора на врата си и внимателно по страничната стълба се прехвърлих обратно в онази част на тунела, която нарекох условно „преддверие“.

Излизаме от тунела обратно в гората. Вътре явно е такава тъмница, че дневната светлина изгаря очите ми за няколко секунди.

Вероятно търсите отговор на въпроса – „За какво е служил този секретен тунел?“. Ще се опитам да дам отговор, но той е свързан с контекста на съоръжението, а именно военният ЖП пункт, от който дойдохме.

Военният ЖП пункт

Наивно е да мислим, че този тунел съществува сам за себе си. Той е част от въпросния ЖП пункт, през който се преминава, за да се стигне до него. Нека хвърлим един поглед в него, за да опитаме да дадем накрая обосновано предположение какво е представлявало това място – ако не с точен, то поне с приблизителен характер.

Паркираме джипа на асфалтовия път в средата на пункта и излизаме да разгледаме. Тук всичко е потънало в разруха. Покрай пътя се виждат административни сгради, като една от тях, бяла, изглежда, е била директорската. Вътре е пълно с животински изпражнения и сено – очевидно до неотдавна долният етаж се е ползвал за обор.

До тази постройка, отново покрай пътя, има друга, жълтеникава, която също изглежда да е била с административни функции. А точно под нея пък е бил порталът на пункта.

Във вътрешността най-напред можем да забележим сграда, която прилича на рампа за товаро-разтоварителни дейности. Точно до нея са и остатъците от някогашната ЖП линия, която на това място вече се е разделила на 2 коловоза. Има траверси и тук е най-запазената част от трасето. Релсите, разбира се, са откраднати. На картата съм очертал маршрутът на отсечка от тази линия.

По-навътре става още по-голяма разруха. Има кръгли постаменти, върху които вероятно е имало цистерни. До тях се намират правоъгълни, вкопани в земята помещения. В тях може би е имало помпи, свръзани с цистерните.

Още по-напред има останки от сграда, голяма част от която обходих. С положителност в някои от помещенията е имало големи машини. Каква работа са вършили, можем само да гадаем.

В заключение на тази част ще отбележим, че след рухването на социализма, пунктът е прехвърлен на компания „Петрол“.

За какво е служил секретният тунел?

И така, след всичката информация, която имаме, нека опитам да дам своя отговор на въпроса каква е била ролята на секретния тунел.

Най-напред – можем да твърдим, че в този ЖП пункт се е разтоварвало и/или съхранявало гориво. В подкрепа на тези думи имаме наличието на постаментите за цистерни, както и помещенията за помпи. Влаковете в онова време са били основен метод за транспортиране на петрол. Също така прехвърлянето на активите от държавни ръце в притежание именно на петролна компания, говори в подкрепа на горната теза.

А ролята на тунела? Неведнъж споменах, че в долното ниво на тунела има тръби, което говори, че по тях се е прекарвало гориво. Миризмата на нефт подсказва за същото. Как то е стигало до там, не знаем, но можем да направим едно предположение. Входът е прекалено малък, за да влезе голямо превозно средство, значи вероятно се е изпомпвало с някакви маркучи. Пред входа има изкопан ров, който се спуска в посока ЖП пункта. Не е изключено в този ров да са вървяли маркучите или каквито съоръжения за изпомпване са се използвали. Ровът е много обрасъл и не може да се проследи без да се осече всичко в него.

Всичко това звучи едва ли не просто като хранилище за гориво. Но защо тогава има изкопан в планината тунел, замаскиран по такъв умел начин? И който не е маркиран на никоя карта? И защо се е охранявал така строго? Планът на пункта, който съм начертал на картата, е базиран на по-стара карта, указваща граници на ограден обект. Това, което може да се твърди с голяма доза увереност, е, че тук се е съхранявало гориво за случай на война. Т.е. на невидимо от самолетите място, неоткриваемо по която и да било карта.

Още един косвен аргумент в подкрепа на тезата ми е изложената в началото информация – ключовото разположение на село Дъбово. Подстъпите на Балкана, които винаги, във всякакви епохи, царе и режими са се охранявали най-строго, като последна преграда пред врага, който нахлува от юг. Селото е точно такава точка от хилядолетия, а по време на Студената война тогавашните ни „врагове“ са били точно на юг – Гърция и Турция.

Няма как да знаем докъде са отвеждали тръбите от долното ниво на тунела, защото, както в текста обясних, има преградна стена в дъното, която пречи да се премине от другата страна. Но тръбите в подземната част с положителност продължават още навътре.

И за финал нека изразя несъгласие с единственото изречение относно този пункт, което може да се намери в интернет. В статия за Дъбово в Уикипедия е посочено, че „над селото е имало уранова мина, която е изоставена“. Източник към това твърдение не е посочен, а вероятно се базира на картата на Wikimapia, където ЖП пунктът е отбелязан като „товарен пункт към закритата уранова мина“. Към тази бележка също няма източник.

Направих справка относно добивът на уран в България. Никъде няма информация в региона на Дъбово да е имало добив на този радиоактивен материал, а за други места такива данни се намират, при това с точни координати. Освен това уранът не се транспортира по тръби, а в специални контейнери (за разлика от горивото), както и няма миризма на нефт (за разлика от горивото).

Така че твърдението за уранова мина, дори такава хипотетично да е имало в района на Дъбово, не почива на абсолютно никакви известни източници или доказателства.

Тунелът над село Дъбово, изкопан дълбоко в подстъпите на Стара планина, охраняван и замаскиран като във филмите, е служил за съхранение на гориво във военно време. Разбира се, може да е имал и друга функция, но на база това, което виждаме днес, няма как да знаем за такава.

Допълнено: След публичното оповестяване за съществуването на този тунел се намериха хора, които някога са били там и знаят повече информация. По думите на Стоян Стамболийски мястото е представлявало складове за специализирани боеприпаси, ракетно гориво и гориво-смазочни материали (ГСМ). Тунелът е имал много добра вентилация и изолация. Построен е от служещи в Строителни войски по руски проект, като е трябвало да издържи на ядрен удар. Поделението е било едно от секретните на Втора армия и най-вече за Старозагорската дивизия. Подвластно е на Ракетни войски и артилерия. Комплексът е бил на няколко нива надолу, но сега те са затрупани и замаскирани.